Р Е Ш Е Н И Е № 55 гр. София, 11 март 2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ТОМА КОМОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 77/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби на подсъдимия И. Р. И., депозирани лично и чрез защитниците му – служебния защитник адв.С. и упълномощения му за участие пред ВКС адв. В., както и по жалби на подсъдимия Е. Х., депозирани от защитниците му адв.Х. и адв.В. срещу решение № 118 от 19.10.2015 година по ВНОХД № 338/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, НО. В касационните жалби на подсъдимия И. – неговата лична и тази от служебния му защитник адв.С. на първо място е изтъкнато наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК. В същите се съдържат доводи, насочени както срещу първоинстанционната присъда, така и срещу въззивното решение досежно изложените в тях мотиви, които не съответстват на изискванията на чл.305 от НПК. Твърди се от жалбоподателите (подсъдимия И. и служебния защитник), че в съдебните актове на първата и въззивната инстанции липсва обективно, всестранно и пълно обсъждане на съществени обстоятелства по делото, което инстанциите по фактите са длъжни да направят в мотивите си при спазване принципа, регламентиран в чл.14 ал.1 от НПК и правилата по чл.105 и чл.107 от НПК за процеса на събиране и проверка на доказателствата. Вместо да направят обстоен анализ на доказателствената съвкупност, според защитника и двете съдебни инстанции са възприели изцяло фактологията от обвинителния акт, считайки същата за доказана от самопризнанието на подсъдимия, като са обсъдили единствено онези доказателствени източници, които я подкрепят. В тази връзка се прави искане за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, който да отстрани допуснатите съществени процесуални нарушения. Наред с изложеното, в посочените две жалби и основно в допълнителните мотиви към тях от упълномощения защитник адв.В. се релевира касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, като към ВКС е отправено искане за изменение на въззивното решение и намаляване размера на наложените наказания „лишаване от свобода“ и „глоба“. Моли се същите да бъдат определени при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК предвид направените от жалбоподателя пълни признания още на досъдебното производство, което процесуално поведение следва да се цени като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство с голяма относителна тежест. В допълнителните мотиви към жалбите адв.В. е посочил като смекчаващи отговорността обстоятелства още съдействието на подсъдимия И. за разкриване на обективната истина, критичното му отношение към извършеното, искреното му разкаяние, безупречната му трудова заетост. Съвкупната оценка на тези обстоятелства според адв.В. може да обоснове определяне на наказанието на подсъдимия И. при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК под минимума на предвиденото в санкционната част на НК наказание за инкриминираното му престъпление. В касационната жалба на подсъдимия Х., депозирана чрез адв.Х. се съдържа оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание. В подкрепа на същото са изложени доводи за липса на всестранна, обективна и пълна проверка на всички факти и обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на този подсъдим. Според защитата и двете инстанции по фактите са обсъдили и кредитирали само тези доказателствени източници, които са в подкрепа на обвинителната теза, а са игнорирали онези, водещи до смекчаване на наказателната отговорност на жалбоподателя. Така неоценени в необходимата степен са останали чистото съдебно минало, направеното признание, съдействието за разкриване на обективната истина и за нормалното развитие на наказателния процес. Според защитника на подсъдимия Х. при наличието на тези многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, вместо да определят наказанието му при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК и двете съдебни инстанции са отмерили едно несправедливо такова, явно несъответно на извършеното от него престъпление, както и на целите на наказателната репресия като цяло. В жалбата се съдържа възражение и срещу постановеното отнемане в полза на държавата на управлявания от този подсъдим автомобил „М.“ с ДК [рег.номер на МПС] на основание чл.53 ал.1 б.“а“ от НК. Твърди се, че цитираното законово основание не е налице, предвид обстоятелството, че отнетият автомобил не е бил собственост на подсъдимия Х.. С оглед тези доводи се отправя искане за връщането му на собственика, идентифициран чрез регистрационния му талон. Аналогични доводи се съдържат и в касационната жалба от адв.В. в качеството му на защитник на подсъдимия Х.. Чрез нея се прави искане ВКС да измени въззивното решение, като намали размера на наложените наказания „лишаване от свобода“ и „глоба“. Моли се те да бъдат определени при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК предвид направените от жалбоподателя пълни признания още на досъдебното производство, като според защитника това процесуално поведение следва да се цени като смекчаващо отговорността обстоятелство с голяма относителна тежест. Наред с него са изтъкнати още чистото съдебно минало на подсъдимия Х., безупречната му трудова заетост и обстоятелството, че е чужд гражданин. И в тази жалба се съдържа възражение досежно постановеното отнемане на вещественото доказателство – л.а. „М.“ с ДК [рег.номер на МПС] на основание чл.53 ал.1 б.“а“ от НК, като редом с изложените от адв.Х. доводи, се оспорва и кумулативната предпоставка за отнемането – вещта да е послужила за извършване на престъплението. Според адв.В. в конкретния казус лекият автомобил е послужил единствено за улесняване транспортирането на дееца до местопрестъплението, което не покрива законовия критерий по чл.53 ал.1 б.“а“ от НК за отнемане на вещи – „да са послужили за извършване на престъплението“. По тези съображения се прави искане за изменение на атакуваните съдебни актове и връщане на отнетото веществено доказателство. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият И. И., редовно призован, се явява, като лично и чрез упълномощения си защитник – адв.В. поддържа жалбата единствено относно касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК по съображенията, изложени в нея и отправя същото искане. Подсъдимият Е. Х., редовно призован, също се явява, като лично и чрез упълномощеният за участие пред ВКС защитник – адв.В. поддържа жалбата единствено по оплакването за явна несправедливост на наказанието, което моли да бъде намалено, както и в частта относно искането за връщане на отнетия като веществено доказателство автомобил. Представителят на ВКП намира жалбите на двамата подсъдими за неоснователни, а решението на Апелативен съд гр. Пловдив за законосъобразно и справедливо, поради което предлага да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 58 от 15.06.2015 г., постановена по НОХД № 653/2015 г. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия И. Р. И. за виновен в това, че на 19.08.2014 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, без надлежно разрешително е придобил с цел разпространение от Е. Х. и на същата дата и място без надлежно разрешително е държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество МДМА /3.4 метилендиоксиметамфетамин/ под формата на розови таблетки с общо нетно тегло 3 597,01 гр. със съдържание на МДМА 42,9%, на обща стойност 89 925,25 лв., като наркотичното вещество е в особено големи размери, поради което и на основание чл.354а ал.2 изр.2, пр.последно и т.4 вр.ал.1 пр.1 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и при условията на чл.58а ал.1 вр. чл.54 от НК му наложил наказание 6 /шест/ години и 8 /осем/ месеца „лишаване от свобода“ и „глоба“ в размер на 80000 /осемдесет хиляди/ лева. На основание чл.61 т.2 вр.чл.60 ал.1 от ЗИНЗС съдът е определил на подсъдимия И. първоначален „строг“ режим за изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като на основание чл.59 ал.1 и ал.2 от НК е приспаднал времето, през което същият е бил задържан по ЗМВР и НПК. Със същата присъда ОС гр. Пловдив е признал за виновен и подсъдимия Е. Х. в това, че на 19.08.2014 г. в [населено място], без надлежно разрешително е държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество МДМА /3.4 метилендиоксиметамфетамин/ под формата на розови таблетки с общо нетно тегло 3597,01 гр. със съдържание на МДМА 42,9%, на обща стойност 89 925,25 лв. и на същата дата и място без надлежно разрешително е разпространил същото високорисково наркотично вещество на И. Р. И., като наркотичното вещество е в особено големи размери, поради което и на основание чл.354а ал.2 изр.2, пр.последно вр.ал.1 пр.1 и при условията на чл.58а ал.1 вр. чл.54 от НК му наложил наказание 5 /пет/ години „лишаване от свобода“ и „глоба“ в размер на 30000 /тридесет хиляди/ лева. На основание чл.61 т.3 вр.чл.59 ал.1 от ЗИНЗС съдът е определил на подсъдимия Х. първоначален „общ“ режим за изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ в затвор или затворническо общежитие от открит тип, като на основание чл.59 ал.1 и ал.2 от НК е приспаднал времето, през което същият е бил задържан по ЗМВР и НПК. С присъдата си съдът е отнел в полза на държавата веществените доказателства както следва: наркотичното вещество - предмет на престъплението на основание чл.354а ал.6 от НК, а л.а.“М.“ с ДК [рег.номер на МПС] - на основание чл.53 ал.1 б.“а“ от НК като вещ, принадлежаща на подсъдимия Х. и послужила за извършване на престъплението. Съдът се е произнесъл и по останалите веществени доказателства, както и относно разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимите. По жалби на подсъдимите И. и Х. срещу първоинстанционната присъда, депозирани чрез защитниците им е било образувано ВНОХД № 338/2015 г. по описа на АС - Пловдив, като с решение № 118 от 19.10.2015 г. въззивният съд на основание чл.338 от НПК потвърдил изцяло присъдата на Пловдивския окръжен съд. Касационните жалби на подсъдимите И. и Х., депозирани лично и чрез защитниците им са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби и на двамата подсъдими са неоснователни. Аргументите, изложени в тях и отправените искания към ВКС са идентични, което позволява едновременното им разглеждане. В жалбите и на двамата касатори се съдържат оплаквания, които макар и неподдържани в съдебното заседание пред касационната инстанция, могат да бъдат подведени под касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради което настоящият съдебен състав намира за необходимо да ги обсъди. Доводите в тази насока са за липса на обективно, всестранно и пълно изследване на значимите за правилното решаване на делото фактически обстоятелства и отсъствие на обективен анализ на доказателствената съвкупност. Твърди се, че инстанциите по фактите са възприели изцяло фактологията от обвинителния акт, считайки същата за доказана от самопризнанието на подсъдимите, като са обсъдили единствено онези доказателствени източници, които я подкрепят. По този начин напълно игнорирани са останали онези, които водят до смекчаване на наказателната им отговорност. Това оплакване не може да бъде споделено. Внимателният анализ на въззивното решение сочи, че действително неговите мотиви до голяма степен възпроизвеждат съдържанието както на мотивите на първоинстанционния съд, така и фактическата обстановка, залегнала в обвинителния акт. Сходство между двата съдебни акта и обвинителния акт съществува и по отношение оценката на доказателствените източници, събрани в подкрепа на изложената фактическа обстановка. Този подход на Пловдивския апелативен съд обаче не може да бъде счетен за незаконосъобразен предвид особения процесуален ред, по който е протекло първоинстанционното съдебно производство – по Глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 НПК. При законосъобразно проведено съкратено съдебно следствие, което положение не се оспорва от жалбоподателите, в мотивите на присъдата си съдът приема за безусловно установени залегналите в обвинителния акт фактически обстоятелства, обхванати от самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК, а страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция приетите по делото релевантни факти. Щом е налице съответствие между признанието по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт. Това е причината, поради която в изложението на фактическата обстановка в съдебните актове на първата и втората инстанции съществува идентичност – и мотивите на първоинстанционната присъда, и решението на въззивния съд възпроизвеждат признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Независимо от подхода на АС - Пловдив при изготвяне на съдебното решение, в мотивите към него се съдържа обстоен анализ на всички значими за правилното решаване на делото обстоятелства, извършена е надлежна проверка на правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимите по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, дадени са и изрични отговори на отправените от подсъдимите и техните защитници оплаквания. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения е видно, че всички претенции на защитата са били обсъдени, като ясно са посочени основанията, въз основа на които същите са преценени като неоснователни. С оглед тези доводи касационната инстанция прие, че проверяваният въззивен съдебен акт съответства на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК, позволява недвусмислено да се установи волята на решаващия орган и осигурява безпроблемна проверка на процесуалната законосъобразност на процеса на формиране на вътрешното му убеждение. Основното оплакване, което се поддържа пред ВКС от двамата подсъдими и от адв.В., упълномощен да защитава и двамата пред ВКС – след освобождаване на служебно назначения защитник на подсъдимия И. адв.С. и оттегляне пълномощията на адв.Х. от подсъдимия Х. - е срещу отмерените наказания на всеки един от тях. Те са оценени като несъразмерно завишени с оглед установените по делото многобройни смекчаващи отговорността и на двамата подсъдими обстоятелства. Твърди се, че за да постигне целите си по чл.36 от НК, наказанието спрямо всеки един от тях би следвало да бъде определено при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК под минимума на санкцията, предвидена за състава на престъплението, в извършване на което са признати за виновни. За да прецени основателността на това оплакване, настоящият съдебен състав внимателно обсъди аргументите на Пловдивския апелативен съд, отнасящи се към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите. Осъществявайки касационната проверка на атакувания съдебен акт в тази му част, ВКС намери, че въззивната инстанция е направила задълбочено изследване на всички обстоятелства, имащи отношение към определянето на законосъобразни и справедливи наказания на жалбоподателите за извършените от тях престъпления. Така е стигнала до верния извод за това, че наказанието на подсъдимия И. следва да бъде при баланс на отегчаващите и смекчаващи отговорността му обстоятелства, а това на подсъдимия Х. - при превес на смекчаващите неговата отговорност обстоятелства. В решението си ПАС изчерпателно и коректно е изследвал смекчаващите отговорността обстоятелства на подсъдимите И. и Х. – направените признания, съдействието на органите на разследването, изразеното съжаление за извършеното, а за подсъдимия Х. допълнително още и чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност. В същото време обосновано е прието, че посочените обстоятелства нямат тази относителна тежест, която се претендира от защитата. Признанието на фактите по обвинителния акт, което подсъдимите са направили, е свързано с прилагане на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК и очаквания по-благоприятен изход на делото за тях съобразно разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК. Това се отнася и до съжалението, изразено от двамата подсъдими. Що се отнася до съдействието на органите на разследването чрез признанията им на досъдебното производство, то същите са обусловени от обстоятелството, че инкриминираните деяния са били разкрити непосредствено след извършването им и установени чрез предприетите от надлежните органи неотложни следствени действия. Като цяло в своята съвкупност тези обстоятелства не са нито многобройни, нито което и да е от тях е изключително, поради което искането на защитата за определяне на наказанията на подсъдимите И. и Х. при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК настоящият състав на ВКС намира за неоснователно. За да стигне до този извод Пловдивският апелативен съд е направил задълбочен анализ и на отегчаващите отговорността на всеки един от двамата подсъдими обстоятелства, за да ги съпостави с посочените до тук смекчаващи я такива и направи необходимата преценка кои от тях имат превес. Правилно извършеното от подсъдимия И. престъпление, свързано с наркотични вещества е окачествено като такова с висока степен на обществена опасност. Последната се извежда не само от широкото разпространение на този вид престъпления, но и с осъществените два квалифициращи признака на конкретното деяние – то има за предмет наркотични вещества в особено големи размери и е извършено при условията на опасен рецидив, след като е бил осъждан за друго престъпление с предмет наркотични вещества в големи размери. Тези обстоятелства са допълнени и с данните за личността на подсъдимия, характеризиращи го като такава с относително висока степен на обществена опасност предвид обремененото му съдебно минало, свързано с друго осъждане извън това, влияещо на правната квалификация на настоящото деяние, което сочи за липса на ефект от наказателната репресия, приложена спрямо него до настоящия момент. Що се касае до подсъдимия Х., то степента на обществена опасност на извършеното от него деяние също е висока и се обуславя както от широкото разпространение на този вид престъпления, така и от значителната стойност на инкриминираните наркотични вещества, многократно надвишаваща размера, необходим за квалифициране деянието като такова с предмет в „особено големи размери“. Тези обстоятелства, съотнесени към посочените по-горе смекчаващи отговорността на този подсъдим обстоятелства, обосновават извод за справедливост на отмерените му наказания от предходните съдебни инстанции. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че законосъобразно и в съответствие с процедурата, по която се е развило наказателното производство (Глава XXVII от НПК), наказанията спрямо подсъдимите И. и Х. са определени по правилата на чл.58а ал.1 от НПК. Те са в размер, съответстващ на степента на обществена опасност на всеки един от двамата и на извършеното от тях деяние, поради което допълнително намаляване на същите не би допринесло за постигане целите на наказанията по чл.36 от НК. В този смисъл касационната инстанция намира, че същите не са явно несправедливи по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК, поради което жалбите на подсъдимите следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни. Такова е становището на касационната инстанция и досежно възражението относно отнемането в полза на държавата на л.а.“М.“ с ДК [рег.номер на МПС] . Твърдението, че същият не е принадлежал на подсъдимия Х. и поради това не може да бъде отнет на основание чл.53 ал.1 б.“а“ от НК не съответства на доказателствата по делото. Приложеният към материалите от досъдебното производство и приобщен по реда на чл.373 ал.3 от НПК нотариално заверен договор за продажба на МПС от 14.03.2014 г., установява по необходимия законов ред собствеността на процесния автомобил в лицето на подсъдимия Е. Х.. Липсата на последваща регистрация на новия собственик на автомобила в МВР не е обстоятелство, имащо отношение към правото на собственост върху същия. В този смисъл принадлежността на обсъжданото МПС е установена по категоричен начин, поради което не съществува пречка за отнемането му на посоченото правно основание. Колкото до второто кумулативно изискване на чл.53 ал.1 б.“а“ от НК – вещта да е послужила за извършване на инкриминираното престъпление, то установеното по несъмнен начин изпълнително деяние на същото сочи, че предвид разстоянието, на което е пренесено наркотичното вещество – предмет на престъплението и неговото количество, безспорно е било необходимо транспортирането му с превозно средство. След като това е станало с иззетия като веществено доказателство л.а.“М.“ с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на подсъдимия Х., законосъобразно същото е отнето в полза на държавата на основание чл.53 ал.1 б.“а“ от НК. Предвид тези съображения, жалбата на подсъдимия Х. следва да бъде оставена без уважение и в тази й част. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 118 от 19.10.2015 г., постановено по ВНОХД № 338/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.