Р Е Ш Е Н И Е № 65 Гр.София, 21.02.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ЛАКОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 58/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 19/28.03.13 г.,постановена от ОС-Стара Загора /СтЗОС/ по Н.Д.531/12 г., подсъдимият Д. С. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.124,ал.3 вр.ал.1 вр.чл.29, ал.1, б.А НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години, търпимо при първоначален строг режим в затворническо заведение от закрит тип. Присъдата е потвърдена с решение № 170/25.10.13 г., постановено от АС-Пловдив /ПАС/, 2 наказателен състав по В.Н.Д.168/13 г. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го атакува в срок с лична жалба /две изготвени такива/, изразявайки недоволство срещу него по повод приемане показанията на определен свидетел, депозирани в хода на досъдебното производство и несъбиране на посочени от него доказателствени материали, както и наблягайки на обстоятелството, че осъдителната присъда е постановена на базата на предположения и във връзка с обремененото му съдебно минало. Постъпила е жалба и от назначения пред долните инстанции служебен защитник, който в нея възпроизвежда една от личните жалби на П. с основания, относими за въззивен съд. Общо казано, иска се отмяна на съдебните актове и или оправдаване, или връщане на делото на прокурора. В съдебно заседание пред ВКС касаторът и назначеният му пред тази инстанция служебен защитник поддържат жалбата. П. желае делото да се върне на прокурора. Защитникът представя изготвена от него писмена защита, като настоява или за оправдаване на дееца, или за връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го процесуален документ и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл. НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на възраженията, настоящата инстанция желае да обърне внимание на четири важни според нея обстоятелства. Първо, жалбите на подсъдимия, съдържанието на едната от които е възпроизведено и в изготвената от служебния му защитник жалба, са не само депозирани в ръкописен текст, но и такъв, от който трябва да се извлекат съображения, обосноваващи наличните в процесуалния закон касационни основания. Задълбоченият анализ в тази насока навежда на извод за релевиране на предпоставките по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Част от изложените и в жалбата, и в съдебно заседание доводи обаче очертават оплаквания за необоснованост на постановените съдебни актове. Същата не е касационно основание и аргументите в нейна връзка няма да бъдат разглеждани от ВКС, който при първо редовно разглеждане на делото пред себе си е само съд по правото. Второ, процесният казус е преминавал два пъти пред първоинстан-ционен съд и два пъти пред въззивен такъв. Първото разглеждане на делото пред СтЗОС е протекло по реда на съкратено съдебно следствие в хипотезата по чл.371,т.2 и сл.НПК. Постановената в тази процедура присъда е била отменена от ПАС и делото-върнато за ново разглеждане за провеждане на пълноценно съдебно следствие. Така е и сторено и понастоящем пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела на преглед подлежи въззивният съдебен акт, издаден при водена по общия ред процесуална процедура. Затова ВКС няма да обсъжда лансирано от касатора възражение за липса на негово съгласие да се разглежда делото му по реда на съкратеното съдебно следствие. Само ще отбележи,че благодарение именно на тази процедура и неатакуването на съдебния акт, постановен при нея от страна на прокуратурата, актуалните решаващи съдилища са изложили мотиви защо на П. не може да бъде определено наказание лишаване от свобода повече от осем години, въпреки че то им се струва несправедливо снизходително. Трето, отправените пред ВКС финални искания са две- или деецът да бъде оправдан, или да бъдат отменени атакуваните съдебни актове и делото да се върне на прокурора. Този съд може да пристъпи към оправдаване само в случай на непрестъпност на съответното деяние, за което лицето е осъдено-чл.354, ал.1,т.2,пр.посл.НПК- и приетата от долустоящия съд фактология да довежда именно до такова заключение. Законът не предполага при първо и второ редовно разглеждане на делото пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела последната да осмисля същината на доказателствените материали и да установява недоказаност. Това е така, тъй като ВКС в тези случаи не е съд по фактите, каквито винаги са първостепенният и второстепенният такива, а съд по правото, чиито правомощия са лимитирани в светлината на трите прогласени касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Видно от редакцията на разпоредбата на чл.354,ал.3 НПК, касационната инстанция не е оправомощена да връща делото за ново разглеждане на прокурора /каквито и недопущения да е сътворил, както заявява подсъдимият/, а само на първата или втората инстанция. Другото е допустимо само по реда на чл.423 НПК /чл.425,ал.2 НПК/, каквато процесната процедура не е. Без да се затъва в сериозни теоретични разсъждения защо законодателят е предприел подобно разрешение и дали не е възможно пороците на обвинителния акт да са толкова съществени, че да се налага негово ново изготвяне, такъв извод при настоящата законова редакция би предопределил връщане на делото на първата инстанция от страна на ВКС, след което тя е легитимирана да изпрати производството на прокурора. А конкретно що се касае до допускане, събиране, проверка и анализ на доказателствени материали, ако има проблеми в такава насока, няма процедурна необходимост от връщане на делото на прокурора. В подкрепа на съобщеното трябва да се посочи нормата на чл.7 НПК, според която съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а досъдебното има подготвителен характер. Следователно, набиране на нови доказателства, проверка както на тях, така и на събрани вече такива се прави от съд по фактите и не е нужно връщане на делото на прокурора с такава цел. Четвърто, все в контекста на обсъжданото, тази инстанция няма да взема отношение по наведеното пред нея недоволство на касатора за лошото отношение на прокуратурата към него и в частност как „незаконосъобразно” бил сменен наблюдаващият делото прокурор и в съдебно заседание се явил друг. Така отразените действия не насочват на неправомерно процесуално поведение, а са резултат от организация на съответното звено на държавното обвинение. Погледната по същество, жалбата /лична и на служебния защитник/ е неоснователна. Някои от отправените пред тази инстанция възражения, определими като оплакване по чл.348,ал.1,т.2 НПК, са въздигани и пред въззивния съд и са им дадени отговори. Други-не. Но всички аргументи, които биха могли да се осмислят на тази плоскост, са несъстоятелни. В писмената защита се заявява копиране на фактическите обстоятелства, приети от СтЗОС от страна на ПАС, и се твърди,че последният се е задоволил да отговори общо, без да съпостави данните, получени от всички доказателствени източници и да преодолее фактическите и логически противоречия в тях. По този начин при изграждане на своето вътрешно убеждение съдът е сгрешил при процеса на оценка, обективно игнорирайки по-голяма част от доказателствата и изопачил обсъдените и приети такива. Простият прочит на мотивите на въззивната инстанция не водят до подкрепа на този извод. Вярно е, че осъждането на П. се крепи на косвени доказателства, но това не е недопустимо от една страна. От друга- цялостното изследване на веригата от доказателствени материали е дала възможност както на СтЗОС, така и на ПАС да изведат верни заключения по фактологията по престъпната дейност, а оттам- и по приложението на правото. Основният доказателствен източник, от който се изхожда за причиняване на телесното увреждане на пострадалата, вследствие на което е настъпила нейната смърт, е свидетелят Т.. Без съмнение на досъдебното производство той е дал показания, които променя в съдебната фаза, като ясно се определя защо прави това- от страх от дееца. В тази връзка чрез използване на съответната процесуална техника, решаващият съд е прочел депозираната от него информация на ДП , по какъвто начин я е присъединил към годния за ценене доказателствен материал. Право на съда е да прецени на кои показания и в коя тяхна част /и на доказателствени средства въобще/ да даде вяра, стига да се обоснове защо. В конкретния случай това е направено, без в хода на този процес да са допуснати процесуални неблагополучия. Хвърленото обвинение от страна на П. към водещия разследването,че сам е изготвил лъжливите показания, е голословно и не държи сметка за мотивацията, изложена от съда. Ето защо не може да се приеме отправеният от него и защитата му упрек за неправилно базиране на осъдителната присъда на показанията, дадени от Т. на досъдебното производство, отречени по-късно от него. Още по-малко при казаното може да се твърди, че никой от свидетелите не е заявил категорично и безспорно да е видял физическо насилие над потърпевшата. Въззивната инстанция е съпоставила изключително внимателно доказателствените материали, за да изведе заключение, че жената е починала вследствие на нанесения й от касатора побой на 08.11.11 г. Без значение дали е отразено документално, че този ден пострадалата е ходила в психиатричната болница в Раднево, несъмнено е установено, че тя не е останала там, а си е тръгнала заедно с подсъдимия /той твърди,че К. е била само в болницата, а в писмената защита се набляга на лошо водената болнична документация, съгласно която не е отразен неин временен престой през деня там/. Не бива да се забравя,че режимът на болната жена е бил флексибилен, тя често не е престоявала в психиатрията, а при дееца. Оплаквала се е обаче,че той й посяга, което П. се опитва да припише на нейни фантазни изяви не само с оглед психичната й болест, но и с оглед нейната тежка алкохолна злоупотреба. Наред с казаното, данните за падане на С. К. от колело, както и физическото й натоварване /лечебна физкултура/ при престоя в болница за времето между 08.11.11 г. и 16.11.11 г., са преценени на фона на приложените към делото медицински експертни заключения за причината за настъпване на смъртта на жената и механизма на причиняване на смъртоносното увреждане. Стигнало се е законосъобразно до единствено възможния извод за авторство на деянието от страна на касатора. Взето е отношение и касателно допълнителни заболявания на К. и психиатричното третиране на същата с медикамента центрокуин, нямащ съществено влияние върху ендокринната система и без влияние върху метаболизма. Имала е и други съпътстващи заболявания, включително и тежка алкохолна злоупотреба. Каквито обаче и увреждания на организма да би се приело, че съществуват заради съпътстващите заболявания, те нямат връзка с травмата, вследствие на която жената е починала. Безусловно е констатирано,че тя е резултат от нанесения й от подсъдимия побой /наред с други травми, нямащи участие в настъпване на смъртта/. Касаторът се оплаква от нарушаване на правото му на защита чрез неразпитване на сочени от него свидетели и чрез липсата на досъдебното производство на служебен защитник при проведения му първи разпит на 16.11.11 г. Както правилно е отбелязал ПАС, при разпита на К. в качеството му на свидетел, не е било необходимо назначаването на служебен защитник. Такъв се назначава, при наличните предпоставки за това, когато на едно лице се повдига обвинение за извършено от него престъпление и за следващите в тази връзка процесуални действия. Това в случая е направено по предвидения законов ред. По-нататък, действително подсъдимият е искал да се допуснат като свидетели определени лица. Като се изключи въпросът с недостатъчното установъчни данни за тях, на стр.11 от решението на въззивния съд /втори абзац/ е взето отношение по този въпрос, с разрешението на който ВКС се солидаризира. Не всяко искане за набавяне на доказателствени материали, неуважено от решаващия съд, се охарактеризира като съществено нарушение на процесуалните правила, рефлектиращо върху правото на защита на поискалата го страна, а само такова, което има сериозна връзка с предмета на доказване по конкретното дело. В процесния случай е установено,че пострадалата не е имала конфликти в болницата, откъдето са поисканите за разпит лица, нито има каквито и да е данни да е влизала във физически сблъсък с някакви мъже там. Казаното е на фона на общото установяване за К., че е била жена, която е можела да се брани в болнична обстановка, предвид личните й качества и дълготрайния й престой в психиатрични заведения. Всичко казано дотук потвърждава тезата на ВКС, че деецът не е осъден на основата на предположения и заради съдебното си минало, както твърди самият той. Негово предходно осъждане е важимо дотолкова, доколкото въз основа на него се обосновава квалификацията за процесното престъпление като извършено при условията на опасен рецидив. Неоснователно е и оплакването, което може да бъде подведено под касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК. Касаторът отстоява последователно позицията си, че е осъден невинен, което означава,че заявява неправилно прилагане на материалния закон. Пред тази инстанция служебният защитник очевидно оспорва приетата от решаващите съдилища основна правна квалификация по чл.124, ал.1 НК във връзка с причинена на пострадалата тежка телесна повреда. Според него, „за да носи деецът отговорност за по-тежко по вид увреждане...., е необходимо той съзнателно да го е причинил. Неправилно е да се приеме,че когато е причинил по-леко по вид увреждане и след това е настъпило по-тежко по вид телесно увреждане...да понесе отговорност при настъпване на смъртта по непредпазливост за по-тежкото увреждане, което той умишлено е извършил.” В конкретния казус е установено, че макар и на К. да са причинени множество увреждания, някои от които действително са по-леки, тя е починала от разкъсване на слезката с последваща кръвозагуба, носещо медикобиологичната същност на тежка телесна повреда. Това увреждане е причинено при побоя, нанесен й от касатора на 08.11.11 г. С оглед установените данни за начина на нанасянето му /на увреждането/ и силата, упражнена при него, може да се приеме, че П. е действал съзнателно и е нанесъл травмата при евентуален умисъл като форма на вината. Престъплението по чл.124 НК, характеризиращо се със смесена форма на вината- умисъл по отношение на телесната повреда и непредпазливост по отношение на смъртта, допуска казаното току-що. Затова този съд не вижда проблеми за настъпване на смъртта като пряка последица от умишленото причиняване на третираната телесна повреда. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 170/25.10.13 г.,постановено от АС-Пловдив, 2 наказателен състав по В.Н.Д.168/13 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/