Ключови фрази
Иск за обезщетение за трудова злополука и професионална болест * мотиви на въззивно решение * доказателства * приемство в процеса * обезщетение за неимуществени вреди


- 7 -
РЕШЕНИЕ

№ 296

гр. София, 05.04.2017 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 09.11.2016 (девети ноември две хиляди и шестнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1776 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3583/05.05.2015 година, подадена от Г. М. Г. и Л. И. Г., срещу решение № 150/07.04.2015 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 810/204 година, в частта му, с която е било потвърдено първоинстанционното решение № 627/26.09.2014 година на Районен съд Враца, постановено по гр. д. № 5267/2013 година в частта му, с която е прекратено производството по предявения от техния наследодател Й. М. К. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, реализирана на 03.08.2013 година. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и предявения иск да бъде уважен.
Ответникът по тази касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор с вх. № 3316/12.04.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна като е поискано същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено в атакуваната с нея част.
Третото лице помагач на страната на ответника, а именно [фирма] [населено място] не е подало отговор на жалбата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на същата.
Г. М. Г. и Л. И. Г. са били уведомена за обжалваното решение на 27.04.2015 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 3583/05.05.2015 година, като е подадена по пощата на 04.05.2015 година, поради това е спазен предвидения в закона преклузивен срок за обжалване и жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 648/24.08.2016 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това може ли съдът при преценката дали е налице даден факт от значение за допустимостта и законосъобразността на производството да обоснове извода си за това само на едно от наличните по делото доказателства или е длъжен да извърши преценка на това доказателство в съвкупност с всички останали събрани до този момент доказателства, като прецени всички значими за това факти и връзките между тях. Във връзка с така поставения въпрос съдът намира, че по силата на чл. 12 от ГПК съдът е задължен да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства отнасящи се до този факт. В случай че съдът направи извода си за съществуването или не на факта, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, задължението му по чл. 12 от ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 от ГПК при извършването на преценката дали даден факт се е осъществил съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства за този факт. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт, от значение за спорното право, се е осъществил или не при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт.
С оглед на така дадения отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Враца е неправилно по следните съображения:
Първоначално искът по чл. 200 от КТ е бил предявен от Й. М. К., чрез пълномощника му адвокат Г. М. от САК. В хода на производството на 16.01.2014 година К. е починал, поради което, на основание чл. 227 от ГПК, като ищци в производството пред първата инстанция са били конституирани Г. М. Г. и Л. И. Г., които са негови наследници по завещание. В хода на производството [фирма] [населено място] е оспорило положения от Й. М. К. подпис върху пълномощното на адвокат Г. М.. Във връзка с това оспорване пред първоинстанционният съд е била изслушана съдебно-графична експертиза с вещо лице Й. А. И., която е дала заключение, че подписа върху пълномощното най-вероятно не е изпълнен от К.. С оглед на това първоинстанционният съд е приел, че адвокат Г. М. е действал без представителна власт, поради което действията му подлежали на потвърждаване. Такова обаче не можело да се направи по отношение на претенцията за неимуществени вреди, която била строго лична.
Тези изводи са потвърдени от въззивната инстанция с обжалваното решение като е посочено, че независимо че решаващите мотиви на първоинстанционния съд били тези, свързани с личния характер на иска за обезщетение за неимуществени вреди и че принципно те били правилни, недопустимостта на иска в тази му част не произтичала единствено от личния характер на иска. Въпросът дали искът е личен или не, съответно дали поради личния му характер правоприемството е недопустимо, може да бъде разглеждан едва ако правото на иск е било надлежно упражнено. Доколкото исковата молба била подадена от пълномощник, чиято представителна власт е била оспорена от ответника по иска, първоинстанционният съд е имал задължението незабавно да изиска лично от ищеца да заяви потвърждава ли подаването на исковата молба, както и останалите процесуални действия, извършени от пълномощника. Представителна власт била абсолютна процесуална предпоставка, която обуславяла предявяването на иска и е била условие за валидност на извършените процесуални действия, поради което за нея съдът следял служебно. Именно защото е абсолютна процесуална предпоставка, отнасяща се до волята за сезиране на съда, въпросът за нейното наличие могъл да бъде поставян във всеки един момент от производството. Затова, правото на възражение относно наличието на представителна власт не се преклудирало с изтичането на срока за отговор, както това било прието първоначално от първата инстанция, а можело да бъде направено дори пред въззивната инстанция. Липсата на представителна власт, когато това засягало предявяването на иска, правело същия недопустим и съдът нямал право да разглежда и решава делото. Законът давал възможност за запазване на действията, извършени без представителна власт, като допускал те да бъдат потвърдени в определен от съда срок-чл. 101 от ГПК. Легитимирана обаче, да извърши потвърждаването била единствено страната (представлявания), от чието име са били извършени действията без представителна власт. Съответно, ако потвърждаване не било извършено от нея, то се приемало, че процесуалното действие не е извършено. Ако опороченото процесуално действие е това по предявяване на иска и то не било потвърдено от ненадлежно представлявания ищец, съдът бил длъжен да прекрати делото, поради недопустимост на иска. Липсата на представителна власт за предявяване на иска било порок, който не можел да бъде саниран от правоприемниците на ищеца не само защото иска бил израз на волята на представлявания, но и защото правоприемниците имали право на иск на самостоятелно основание, а и правото им на участие в процеса понякога било обусловено от други предпоставки, които не са били относими към първоначалния ищец. Освен това, абсолютна предпоставка за допускане на правоприемство по реда на чл. 227 от ГПК било да е налице валидно възникнало процесуално правоотношение, т. е. да е налице валидно конституиран първоначален ищец. Недопустимо било правоприемниците да потвърждават надлежното упражняване на иска, доколкото абсолютните процесуални предпоставки за неговото предявяване следвало да съществуват към момента на сезирането на съда. В този смисъл и предвид изложените мотиви, че искът по чл. 200 от КТ е бил предявен без представителна власт, предоставена на адвоката, подписал и подал исковата молба, както и че този порок не е бил саниран по надлежния ред, то искът се явявал недопустим на това основание и независимо дали е личен или не. По тези съображения и едва ако съдът е бил валидно сезиран с надлежно предявен иск, то при смъртта на ищеца и приложението на чл. 227 от ГПК, районният съд е бил длъжен да изследва и въпроса личен ли е иска и допустимо ли е правоприемството. Независимо обаче, че искът не е бил допустим на посоченото от въззивния съд основания, той действително се явявал недопустим и на основанието, изложено от районния съд-недопустимост на правоприемството по отношение личния иск за обезщетение за неимуществени вреди. В случая искът за неимуществените вреди-болки, страдания, неудобства и други, които първоначалния ищец бил претърпял в резултат на трудовата злополука, е строго личен иск, доколкото се отнася до чисто субективните изживявания на пострадалия. По тази причина нямало как този личен иск да бъде продължаван от заветниците или законните наследници на починалия, още повече че в определени хипотези (смърт на пострадалия работник) те разполагат с право на свой иск, на самостоятелно правно основание, но за онези неимуществени вреди, които те са претърпели в резултат на смъртта на наследодателя си.
Изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора са изградени изцяло на заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-графична експертиза с вещо лице Й. А. И., който е посочил, че допуска, че подписът за упълномощител и ръкописния текст „Й. М. К.“, в приложеното към делото пълномощно не са изпълнени от Й. М. К.. Това заключение е било оспорено от касаторите, които са поискали допускането на тричленна съдебно-графична експертиза, която по категоричен начин да установи, дали подписите са положени от Й. М. К.. Искането е било оставено без уважение от състава на Районен съд Враца, който впоследствие е посочил, че възприема извода на експерта и предявяването на иска било извършено от лице без представителна власт и тъй като претенцията за неимуществени вреди имала личен характер действията на мнимия представител не могли да бъдат потвърдени. Пред въззивната инстанция Г. М. Г. и Л. И. Г. са твърдели, че този отказ на първоинстанционния съд представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Този довод не е възприет от състава на Окръжен съд Враца. Видно от мотивите на въззивната инстанция съдът е приел, че въпросът за липсата на представителна власт на подалия исковата молба адвокат е въпрос за допустимост на предявения иск, като за допустимостта съдът следи служебно. Затова обстоятелството, че [фирма] [населено място] е оспорило подписа на Й. М. К. под представеното по делото пълномощно след изтичането на срока по чл. 131 от ГПК не било пречка съдът на разгледа оспорването и да се произнесе по него. След като е приел, че подписът върху представеното с исковата молба пълномощно не е положен от Й. М. К. съставът на Окръжен съд Враца е приел, че е налице липса на абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, която не може да бъде отстранена в хода на производството, поради което същото е недопустимо.
По делото е безспорно, че исковата молба, въз основа на която е образувано производството пред първоинстанционния съд не е подадена лично от Й. М. К., а от упълномощен от него процесуален представител, а именно адвокат Г. М.. В този случай наличието на представителна власт на представителя е условие за надлежното упражняване на правото на иск и то от категорията на абсолютните, за които съдът следи служебно. Затова разпоредбата на чл. 128, т. 1 от ГПК изисква в случаите когато исковата молба е подадена от пълномощник към нея да бъде приложено и пълномощното, което удостоверява представителната му власт. Липсата на такова не е непоправима, тъй като съгласно чл. 129, ал. 2 от ГПК при първоначалната проверка на редовността на исковата молба, съдът ще трябва да даде на ищеца срок за представяне на пълномощното. Съгласно чл. 129, ал. 4 от ГПК, такъв срок трябва да бъде даден и ако липсата на пълномощно бъде установена в хода на производството.
Пълномощникът се легитимира като такъв с представянето на писмено пълномощно отговарящо на изискванията на чл. 33 от ГПК. Пълномощното се прилага към исковата молба и въз основа на него съдът извършва проверка за наличието на представителна власт на предявилия иска пълномощник и за обема на същата. Тази проверка обаче е ограничена само до установяващото се от съдържанието на пълномощното като съдът не може да извършва проверка дали удостовереното с него изявление на упълномощителя действително е направено. Същевременно пълномощното удостоверява изявление на страна по спора, което е насочено към възникването на представителна власт на пълномощника, но не и изявления и/или факти които са от значение за съществуването на спорното право и за основателността на предявения иск. Извършените от пълномощника процесуални действия обвързват само представляваната от него страна и пораждат действие само по отношение на нея Затова пълномощното нито обвързва, нито вреди на другата страна в производството. Съществуването на упълномощителната сделка е от значение за отношенията между упълномощителя и пълномощника, но не и за спорните отношения между далата пълномощното страна и насрещната такава. Затова пълномощното не се преценява от съда при постановяване на решението му по съществото на спора. Поради това за насрещната страна не съществува правен интерес да оспорва съществуването на упълномощителната сделка, чрез оспорване на съдържанието на пълномощното или на положения от упълномощителя подпис. Интерес от отпадането на обвързващата сила на извършени от пълномощник без представителна власт действия има само лицето, за което се счита за обвързано от тях. Това е лицето посочено като упълномощител в пълномощното по чл. 33 от ГПК. По силата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД това лице може както да се позове на това, че действията на пълномощника са извършени без представителна власт и не са породили действия за него, така и по своя преценка да потвърди същите. Правото на потвърждаване принадлежи само на лицето, от чието име са извършени действията без представителна власт и затова само то може да се позовава и на липсата на представителна власт на извършилия действията пълномощник. Трети лица не могат да се позовават на липсата на представителна власт и да искат да се прилагат последиците от нея, тъй като по този начин би се стигнало до невъзможност на упълномощителя да потвърди действията. В този смисъл в т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК е посочено, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Даденото тълкуване се отнася до действието на договорите, сключени от пълномощник без представителна власт, но даденото с него разрешение е принципно и следва да намери приложение във всички случаи попадащи в приложното поле на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, какъвто е и този за липса на представителна власт в исковото производство.
Направеното от [фирма] [населено място] оспорване на подписа на Й. М. К. върху пълномощното на адвокат Г. М. цели да установи липсата на надлежно упълномощаване на процесуалния представител за предявяването на иска, а оттам и това, че това предявяване е извършено, без да е налице представителна власт на пълномощника. Това е твърдение за липса на представителна власт на подалия исковата молба пълномощник. От посоченото по-горе обаче следва, че такова твърдение може да бъде направено само от Й. М. К., преди смъртта му, а след това от конституираните в производството като негови правоприемници Г. М. Г. и Л. И. Г.. Направеното от [фирма] [населено място] позоваване на липсата на представителна власт на адвокат Г. М. за предявяване на иска е неотносимо към спора в производството и съдът не е трябвало да предприема процесуални действия във връзка с него. Същевременно съдът винаги взема предвид липсата на представителна власт на процесуалния представител и по силата на чл. 101 от ГПК дава указания за отстраняването на този недостатък на извършените от него действия и определя срок за това. Липсата на представителна власт ще е налице винаги когато по делото не е приложено изискуемото се по чл. 33 от ГПК пълномощно. В случаите, когато такова е приложено, то е налице доказателство установяващо наличието на представителната власт, поради което съдът извършва преценката дали извършеното от процесуалния представител действие е без представителна власт, с оглед на обема на предоставените с пълномощното права. Той обаче не може както по искане на насрещната страна, така и служебно да извършва проверка дали представителната власт на пълномощника е надлежно учредена или не без да има позоваване в тази насока от страната, която твърди, че е ненадлежно представлявана. Това следва и от разпоредбите на чл. 303, ал. 1, т. 5 и ал. 6 от ГПК, с която правото да се иска отмяна при липса на надлежно представителство е предоставено само на страна, която е засегната от това нарушение. В случай, че и другата страна в производството можеше да се позове на липсата на представителна власт, то правото да се иска отмяна щеше да е предоставено и на двете страни в производството. С оглед на това както първоинстанционния, така и въззивния съд не са имали правната възможност да извършват проверка за валидното учредяване на подалия исковата молба пълномощник и оттам да правят изводи за допустимостта на предявения иск. Поради това въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила подлежи на отмяна.
С оглед на горното настоящият съдебен състав намира, че решение № 150/07.04.2015 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 810/2015 година, в частта му, с която е било потвърдено първоинстанционното решение № 627/26.09.2014 година на Районен съд Враца, постановено по гр. д. № 5267/2013 година в частта му, с която е прекратено производството по предявения от наследодателя на Г. М. Г. и Л. И. Г., а именно Й. М. К. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, реализирана на 03.08.2013 година, а също така и първоинстанционното решение в потвърдената част следва да бъдат отменени като делото бъде върнато на Районен съд Враца за продължаване на съдопроизводствените действия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 150/07.04.2015 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 810/2014 година, в частта му, с която е било потвърдено първоинстанционното решение № 627/26.09.2014 година на Районен съд Враца, постановено по гр. д. № 5267/2013 година в частта му, с която е прекратено производството по предявения от наследодателя на Г. М. Г. с ЕГН [ЕГН] и Л. И. Г. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1-адвокатска кантора, чрез адвокат Г. М., а именно Й. М. К. с ЕГН [ЕГН] срещу [фирма] [населено място], район „О.”, [улица], ет. 3 иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, реализирана на 03.08.2013 година, а също така и първоинстанционното решение в потвърдената част, като ВРЪЩА делото на Районен съд Враца за продължаване на съдопроизводствените действия.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на [фирма] [населено място], район „О.”, [улица], ет. 3, а именно [фирма] [населено място], [улица].
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.