1 Р Е Ш Е Н И Е № 388 София, 10 ноември 2011 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря Лилия Гаврилова и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1903/2011 година. Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимите Ц. Б. Г. и С. А. И. против решение № 85 от 29.04.2011 год. по внохд № 533/2010 год. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдена присъда № 21 от 18.05.2010 год. по нохд № 379/2007 год. на Пернишкия окръжен съд. В жалбата от името на подсъдимия Г. се релевират основанията за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. В нея се излага довода, че двете решаващи по фактите съдилища са постановили съдебните си актове в нарушение на чл. 107, ал. 3, чл. 303, ал. 2 НПК/изводимо от жалбата и по чл. 14 НПК/, тъй като обвинението срещу подсъдимия не е доказано по несъмнен начин. Съдът неправилно е тълкувал разпоредбите на чл. 82, ал. 2, т. 1 и чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето като е приел, че те съдържат правило за дължимо поведение, което не е спазено от подсъдимия, в резултат на което са настъпили вредоносните съставомерни последици. По своя характер и съдържание цитираните разпоредби не са правни норми, а правни принципи, които не съдържат диспозиция с изрично предписание и изискване за дължимо поведение на медицинските работници. Щом това е така, разпоредбите на чл. 82, ал. 2, т. 1 и чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето не изпълват съдържанието на бланкетната норма по чл. 123 от НК и поради това защитата счита, че съдът незаконосъобразно е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия по този престъпен състав. В жалбата на касатора И. също се оспорва авторството на деянието с доводите, че той не е бил в болницата и не е приемал като пациент пострадалия; че се е предоверил на лекуващия го лекар-подс. Г., тъй като последният е дългогодишен лекар с практика и добър специалист; че пострадалият сам е пожелал да бъде изписан от болницата, като му е било указано, че при нужда следва да се обади веднага, но това той не е сторил и същият не е взел необходимите грижи за здравето си. На последно място, в двете жалби по основанието за отмяна-чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК се излага доводът, че в нарушение на процесуалните правила в съдебното производство е била конституирана и участвала страна, която няма качеството на пострадал, с което съществено е било нарушено правото на подсъдимите да осъществят в пълна степен и ефективно защитата си. В съответствие с направените оплаквания подсъдимите правят искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Пред касационната инстанция защитниците на подсъдимите поддържат жалбите по изложените в тях съображения. Редовно призованата като граждански ищец и частен обвинител Г. Х. и повереникът й не се явяват. Прокурорът даде заключение, че жалбата е неоснователна, тъй като не са налице релевираните в жалбите основания за отмяна. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 21 от 18.05.2010 год. по нохд № 379/2007 год. на Пернишкия окръжен съд подсъдимите са признати за виновни както следва: Подсъдимият Ц. Б. Г. - в това, че на 18.10.2006 год. в гр.Радомир, „МБАЛ-Радомир”ЕООД, като лекар-ординатор в хирургично отделение, поради незнание и немарливо изпълнение на правно регламентирана в разпоредбите на чл. 82, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 81, ал. 1, т. 1, чл. 92, ал. 1, т.т. 1 и 2 от Закона за здравето, чл. 24, ал. 1 от Наредбата за осъществяване на правото за достъп до медицинска помощ и раздел VІ, чл. 2 от длъжностната характеристика на лекар-ординатор в хирургично отделение дейност, представляваща източник на повишена опасност причинил смъртта на Т. Х. Г., поради което и на основание чл. 123, ал. 1, предл. 1 и 2 и чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода; Подсъдимият С. А. И.-в това, че на 18.10.2006 год. в гр.Радомир, „МБАЛ-Радомир”ЕООД, като лекар-Началник на хирургично отделение, поради незнание и немарливо изпълнение на правно регламентирана в разпоредбите на чл. 82, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 81, ал. 1, т. 1, чл. 92, ал. 1, т.т. 1 и 2 от Закона за здравето, чл. 24, ал. 1 от Наредбата за осъществяване на правото за достъп до медицинска помощ и раздел VІІ, ал. 1, б.”а” от длъжностната характеристика на Началник на хирургично отделение дейност, представляваща източник на повишена опасност причинил смъртта на Т. Х. Г., поради което и на основание чл. 123, ал. 1, предл. 1 и 2 и чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. Двамата подсъдими са признати за невиновни и оправдани в рамките на обвинението по чл. 123, ал. 1 от НК да са нарушили разпоредбата на чл. 85 от Закона за здравето/отм. / - да са поставили оценка на здравословното състояние на Г., основавайки се на имущественото му положение, а именно, че към момента на приемането му в болницата пострадалият е бил с неплатени за осем месеца здравни осигуровки. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложените наказания на Ц. Г. и С. И. е отложено за срок от по три години. Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на Г. Х. С. сумата от 580,40/петстотин и осемдесет и 0.40 лева./ представляваща обезщетение за претърпените от нея имуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от 27.08.2007 год. до окончателното й изплащане. Исковата претенция на Г. Х. С. солидарно срещу двамата подсъдими в размер на сто хиляди лева, с основание-причинените й от деянието неимуществени вреди е отхвърлена като неоснователна. Съобразно чл. 301, ал. 1, т. 12 от НПК съдът се е произнесъл по направените по делото разноски и по дължимата на държавата такса върху уважения иск, които възложил в тежест на подсъдимите. Въззивното производство е образувано по жалби срещу присъдата от подсъдимите и от Г. С. конституирана в първостепенния съд като частен обвинител и граждански ищец. С обжалваното решение присъдата е изменена, като подсъдимите са признати за невинни, всеки един от тях да е извършил деянието поради незнание-при наличие на оплаквания и достатъчно симптоми за поставяне или най-малко за подозиране на вярната диагноза/мезентериално съдов инцидент/ на болния Т. Х. Г., не провел нужните изследвания/чрез поставяне на назогастрична сонда и корекция на хипергликемията/ и не проявил задълбоченост в медицинската преценка за поставяне на вярната диагноза и за адекватно лечение, с което е допуснал груб медицински пропуск и в нарушение на чл. 92, ал. 1, т.т. 1 и 2 от Закона за здравето и чл. 24, ал. 1 от Наредбата за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ. Присъдата е отменена изцяло в гражданската й част и в същата част производството е прекратено, като Г. Х. С. е заличена като граждански ищец и частен обвинител, а подадената от нейно име въззивна жалба е оставена без разглеждане. В останалата част присъдата е потвърдена. Решението е подписано с особено мнение на член от състава, в което и изразил несъгласие с мнението на мнозинството, че конституирането на лице, извън очертаните в чл. 76, ал. 1 от НПК като частен обвинител е процесуално нарушение, но не съществено, тъй като може да бъде и е отстранено от въззивната инстанция със заличаването на С. в качеството й на частен обвинител във въззивното производство. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки въззивната присъда в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбите на касаторите за неоснователни. Решението на въззивния състав е законосъобразно. Доколкото в двете жалби са налице идентични оплаквания и доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК касационния състав намира, че те следва да получат и общ отговор. В рамките на реализирания инстанционен контрол настоящият състав не установи визираните нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на въззивния съд. При съблюдаване на императивните предписания на чл. чл. 13, 14 и 107 от НПК за проверка, анализ и преценка на доказателствата, Софийският апелативен съд е очертал правнозначимите факти за повдигнатото срещу подсъдимите Ц. Г. и С. И. обвинение и обосновал приложението на материалния закон. С конституирането и участието в процеса на Г. С./сестра и единствен наследник на починалия/ като частен обвинител и граждански ищец пред първоинстанционния съд е допуснато процесуално нарушение, тъй като тя не притежава качеството на „пострадал” по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК. Тази разпоредба пояснява, че пострадал е лицето претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъпление и то има право съгласно чл. 76, ал. 1 НПК да участва като частен обвинител в наказателното производство за престъпление, което се преследва по общия ред. Допуснатото нарушение обаче не е съществено, защото с нищо не са били ограничени процесуалните права на подсъдимите. Обвинението е поддържано от прокурора-главен обвинител в процеса, а участието на неправилно конституираната акцесорна страна-частният обвинител не е утежнило положението на подсъдимите. Процесуалното нарушение е констатирано и отстранено от втората съдебна инстанция, която прекратила въззивното производство по жалбата на С., с което е искано утежняване наказателно и гражданско правното положение на подсъдимите, отменила е присъдата в гражданската част и в тази част също е прекратила производството, като изключила от доказателствения материал доказателствени източници събрани по нейно искане - показанията на свидетелите, както и онези от отговорите в заключенията на вещите лица от допълнителната петорна съдебномедицинска експертиза, дадени във връзка с поставените от същата страна въпроси, без това да е рефлектирало върху правилното изясняване по делото на обективната истина. Дори и да не беше изключил тези източници от доказателствената маса, то съдът не би извършил нарушение, тъй като за него е налице принципното задължение по чл. 13 от НПК да вземе всички мерки за изясняване на обективната истина, което е в интерес на всички страни в процеса. По делото двете решаващи по фактите съдилища са приели за установени следните фактически положения: Подсъдимият Ц. Г. има завършено висше медицинско образование и придобита правоспособност на лекар от 1989г. През 1995г. са му били признати права на специалист по хирургия /свидетелство за призната специалност № 000667 от 01.07.1995г./. С трудов договор № 9 от 03.10.2005г., сключен между него и „МБАЛ-Радомир” ЕООД, подс. Г. е бил назначен в болничното заведение на длъжността лекар-хирург, която заемал и към м. октомври 2006г. Подсъдимият С. И. е също със завършено висше медицинско образование и правоспособност на лекар, придобита през 1978г. /диплома за завършено висше образование № 001437 от 19.11.1978г./ През 1985г. са му признати права на специалист по хирургия /диплома за призната специалност № 28160 от 03.01.1985г./. Към м. юни 2003г. той работил като лекар в МБАЛ Радомир” ЕООД, когато с трудов договор № 7 от 19.06.2003г. е бил назначен на длъжността „Началник отделение” в хирургичното отделение на същата болница и в това качество той е работил в болничното заведение и към м. октомври 2006г. Към 17-ти октомври 2006г. Т. Г. живеел в гр.Радомир като обитавал къща в кв.Върба", в която живеел сам. Работил във фирма „Б. О.” като общ работник. На посочената дата бил на работа. В следобедните часове на деня работещият в същата фирма Л. Б. бил уведомен от своя колежка, че Т. Г. е зле. Отивайки при него Б. го заварил превит, притискайки с ръце корема си. Не можел да се изправи, не можел и да се придвижва сам. Подпомогнат от друг свой колега, Б. качил Г. в служебен автомобил и двамата го откарали до болницата в града. Там свид. Б., подпомогнат отново от колегата си и от случайно намиращата се на паркинга пред болницата свид. Д. Я. /работеща като медицински фелдшер в същата болница/, го въвел в приемния кабинет. Посрещнал ги дежурният медицински фелдшер в болницата свид. А. С.. Той направил кардиограма на Г., измерил артериалното му налягане като през това време Г. стенел, превивал се, съобщавал за силна болка в областта на корема. Тъй като дежурният по същото време лекар отсъствал от болницата, свид. Я. се обадила по телефона на подс. Г., за да му съобщи за случая. Около десет минути по-късно подс. Г. вече бил в болницата. Заварил Т. Г. в легнало положение и със силни болки в областта на корема. Пациентът съобщил, че страда от язва на дванадесетопръстника, а за моментното си състояние казал, че болката е започнала внезапно преди около час, съобщил и това, че неколкократно е повърнал, без да почувства облекчение. При извършеното палпаторно изследване на корема му подс. Г. констатирал признаци за протичащ коремен процес: коремната стена била типично за такова състояние твърда като ангажиран бил горния етаж на корема. Установил и ускорен пулс. Моментната преценка на подсъдимия била за вероятна перфорация на язва. За това реагирал като се обадил на клиничен и на рентгенов лаборант. Изградил и други предположения: за възможен инфаркт на миокарда, за жлъчна криза, за преплитане на червата, за мезентериална тромбоза. Но водещо за него към този момент останало предположението за перфорация на язва. Не след дълго в болницата пристигнали и свидетелите С. Г. /клиничен лаборант/ и С. П. /рентгенов лаборант/. Поради състоянието му и невъзможността му сам да се придвижва, Г. бил откаран с носилка до рентгеновата лаборатория, където свид. П. направила обзорна графия на корема и гръдния кош. Поради внезапно настъпилото подобрение, което почувствал, Г. пожелал сам да се придвижи до клиничната лаборатория, където свид. С. Г. му взела кръв за биохимични изследвания. След това бил настанен в хирургичното отделение на болницата като по нареждане на подс. Г. свид. С. Г. /мед. сестра/ включила система със спазмолитици. Спонтанното подобрение на пациента и резултатите от извършената рентгенова графия на корема дали основание на подс. Г. да отхвърли перфорацията на язва като възможност. Като работна диагноза той поставил: обострен панкреатит. Тази именно диагноза била вписана и в историята на заболяването, както и в направлението за хоспитализирането на Г., издадено от пристигналия междувременно дежурен лекар – свид. Т. Т.. Пред всеки от поелите нощното дежурство в отделението – свид. М. С. /мед. сестра/ и свид. К. К. /дежурен в същата нощ лекар/ Т. Г. споделил, че има болки в областта на корема. По същото време, т.е. около 20.00 часа, подс. Г. също се върнал в болницата, за да провери състоянието на новоприетия пациент. Констатирал, че той е в добро общо състояние с леко изразена болка в горния дял на корема. По нареждане на дежурния лекар К., около 23.00 часа, когато назначеното преливане на инфузионния разтвор приключило, свид. М. С. направила мускулна инжекция с аналгин. Около час по-късно тя проверила какво е състоянието на Г., при което той й отговорил, че се чувства по-добре. На следващата сутрин, около 06.00 часа, свид. С. измерила температурата на Г., а на въпроса й как се чувства, той отговорил, че е добре и няма болки. На сутрешната визитация, в която участвали двамата подсъдими и мед. сестра свид. Б. Г., подс. Г. запознал подс. И. със състоянието на новопостъпилия пациент Т. Г.. По времето на визитацията Г. бил видимо спокоен, нямал оплаквания. Обективните данни за кръвното му налягане, пулс и температура, също били добри. Всеки от подсъдимите прослушал със стетоскоп и палпаторно проверил състоянието на корема. И двамата установили, че перисталтиката е нормална, коремът е мек. При проверката на коремния статус Г. съобщил единствено за почувствана лека болка в горната част на корема. Двамата подсъдими преценили, че състоянието му не предполага продължаване на болничния му престой и взели решение за изписването му. Подс. Г. го уведомил за това, а Г. от своя страна заявил съгласие. С препоръка да не употребява алкохол, а храната му в следващите 2 – 3 дни да бъде течна, в 10.30 часа на 18-ти октомври Т. Г. бил изписан от болницата в в гр.Радомир с преценка на подсъдимите Г. и И., че е клинично здрав. Предписана му е била медикаментозна терапия с „Хломател” и „Но-шпа”. Епикризата с вписана в нея диагноза „панкреатитис акута” била подписана от двамата подсъдими. При оформянето на документацията по изписването му свид. Б. Г. попитала Г. дали е здравно осигурен, а след това направила и официална справка в масивите на НОИ, при което установила, че за последните осем месеца не са плащани здравни осигуровки на негово име. След изписването му от болницата Г. отишъл в дома на родствениците си Ж. Х. и А. Г., които живеели в съседство със собствения му дом. Останал при тях като в деня на изписването си споделил с братовчед си А. Г., че има болки в областта на корема. Придържал се към предписания му диетичен режим. Пред двамата посочени свидетели /Х. и Г./ той заявил, че има „лек перитонит”, но не са го оперирали, тъй като е с прекъснато здравно осигуряване. Въпреки, че приемал предписаните му медикаменти, на следващия ден Т. Г. започнал да повръща, оплаквал се отново от болки в областта на корема, телесната му температура се повишила, достигайки 400. Предложението на свид. Ж. Х. да отидат в болницата той отклонил като заявил, че няма смисъл, тъй като не е здравно осигурен. Поради липса на промяна в състоянието му и в следващите два дни, на 21-ви октомври свидетелите А. Г. и Ж. Х. решили да уведомят сестрата на Т. – Г. С., която живеела в гр.София. В телефонния си разговор с нея свид. Х. й разказала за случващото се с брат й в последните няколко дни и за това, че след кратък престой в местната болница е бил изписан от там с констатация за лек перитонит. Притеснена от чутото, свид. С. веднага поискала консултация и съвет от свои познати лекари. В проведени телефонни разговори тя получила успокоение, че няма как да се касае за перитонит, а най-вероятно става въпрос за коремна драма с неизяснен произход. В телефонния разговор с един от познатите си лекари тя узнала, че той не работи вече в гр.София, а е в частна клиника в гр.Сандански и получила предложение от него да заведе брат си в тази клиника за преглед, диагностициране и за започване на евентуално необходимо лечение. След този разговор тя уведомила по телефона брат си да се подготви за пътуване и в следобедните часове на деня пристигнала в гр.Радомир, където Т. Г. я чакал. Тя също му предложила да отидат в болницата в гр.Радомир, но и на нея Т. казал, че няма смисъл, тъй като от там вече са му заявили, че „без здравни осигуровки няма да го лекуват”. Около 16.00 часа на същия ден - 21.10.2006г. Т. Г., Г. С. и А. Г. тръгнали с лек автомобил към гр.Сандански. Шофирал А., до него на предната дясна седалка била Г. С., а Т. Г. се намирал на задната седалка в автомобила. По пътя тримата разговаряли като на въпросите на сестра си дали има болки Т. отговарял, че положението му е търпимо. Наближавайки гр.Дупница, внезапно състоянието му се влошило рязко, започнал да се задушава. Това накарало свид. Ал. Г. да спре. Двамата със С. помолили водача на случайно преминаващ друг автомобил да ги ориентира за болнично заведение в гр.Дупница като същевременно свид. С. позвънила на тел. 160 със същата молба. Водени от шофьора на другата кола, те се придвижили до болницата в гр.Дупница, като по пътя Т. Г. издъхнал. В болницата единствено била констатирана смъртта му. При извършената в рамките на започналото разследване аутопсия на трупа на Т. Г. е установено следното: Тромбоза на малките мезентериални съдове на тънко черво и дясна част на дебело черво. Леко изразен дифузен перитонит. Микроциркулаторни нарушения – тромби в малките съдове в сърцето и белия дроб с дистрофични промени в миокарда. Лека фиброза и липоматоза на панкреаса. Начална аорто- и коронаросклероза. Малки стари плеврални сраствания двустранно. Мозъчен и белодробен оток. Остър кръвен застой във вътрешните органи. Тъмна течна кръв и смесени съсиреци. Стари зараснали счупвания на две ребра в дясно с давност най-малко няколко месеца преди смъртта. Стари малки охлузвания по дясната ръка и двете подбедрици, получени в период от около 1-2 до 4-5 денонощия преди смъртта. Следи от медицински манипулации /инжекционни убождания/ по предмишниците, съответни по давност на времето на престоя в болницата. По експертен съдебно-медицински път е прието, че непосредствена причина за смъртта на Т. Г. остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност от нарушения в кръвоснабдяването /тромбози в съдовете/ на сърцето и белия дроб в резултат на патологичните процеси в коремната кухина – тромбози на малки мезентериални съдове и последващ перитонит. Съгласно експертното мнение непосредствената причина за смъртта на Т. Г. се дължи на основното заболяване – остър мезентериален съдов инцидент от смесен тип, довел до гнойно-некротични промени в червата и последващ перитонит. Изложените фактически положения от първоинстанционния съд са приети за установени и от въззивната инстанция, на базата на събраните и проверени доказателствени източници, а именно: от показанията на разпитаните свидетели; от обясненията на подсъдимите; от приетите експертни заключения /вкл. и чрез допълнителния разпит на вещите лица в хода на въззивното съдебно следствие/; от медицинска документация за Т. Г. и от останалите писмени документи, установяващи правоспособността на всеки от двамата подсъдими да упражнява лекарска професия по съответната специалност към периода на процесните събития и заеманата от тях длъжност към този период. Доказателства за обективното състояние на Г. и за субективните негови оплаквания при постъпването му в болницата /със силни болки в областта на корема/ съдът е извел от показанията на свидетелите Л. Б., Ангел С., Д. Я., И. Н., както и в оформената медицинска документация за постъпването и престоя на Т. Г. в болницата. Съдът внимателно е подложил на съпоставка и анализ заключенията на двете петорни съдебно-медицински експертизи /основна и допълнителна/ като е констатирал, че те не са противоречиви, а взаимно допълващи се. Възражението на защитата за тяхната обективност и правилност е отхвърлено като лишено от реални основания, като въззивната инстанция е посочила, че няма обективни данни, сочещи на тяхна предубеденост, пристрастност и некомпетентност или изводите им да са формирани при оказано външно внушение. От заключението им е видно, че експертите са дали еднопосочен отговор на редица въпроси относно първоначалните симптоми на заболяването на пострадалия, данните за тях от показанията на свидетелите, проведеното лечение от подсъдимите и възможностите им за уточняване на диагнозата, както и причините за неправилното диагностициране и перспективите за преодоляване на фаталния за пострадалия изход от болестта. Според тях, поставената от подс. Г. приемна диагноза, впоследствие оформена от него и като окончателна и практически споделена и от подс. И. - остър панкреатит, е неправилно определена. Същите експерти са пояснили, че към момента, когато тя е била поставена, тази диагноза е била само вероятна като в диференциално-диагностичен план е трябвало да се мисли и за други възможни заболявания, защото началото на болките е било внезапно, което не е характерно за панкреатит. Вещите лица са обяснили, че още при постъпването на Г. в болницата са били налице симптомите на остър мезентериално-съдов инцидент: внезапно започнала силна болка в корема, гадене, позиви за повръщане, обща отпадналост, изпотяване, както и установено при извършения преглед леко увредено общо състояние с палпаторна болка в областта на епигастриума и лявото подребрие. Експертите са разяснили, че бързо преходен характер на болката не е типичен за панкреатит, още повече че е отсъствал важен показател за това заболяване - серумната диастаза не е била завишена в степен, която да обоснове диагноза остър панкреатит. Същевременно, точно такова като съобщеното от Г. драматично, внезапно начало с последващ колебаещ се характер на болката може да има именно при остър мезентериално-съдов инцидент. На следващо място, вещите лица са посочили, че за бързото и същевременно точно диагностициране на това заболяване е необходимо оставянето на пациента под активно наблюдение с динамично проследяване в продължение на повече от денонощие - в рамките на три-четири денонощия като са разяснили и причината за това. Липсата на достатъчно клинични данни за вярно диагностициране на болния се дължат на твърде краткия му период на престой и наблюдение в условията на болничния стационар, въпреки наличните симптоми, с които той е бил приет в болницата, които не са били достатъчни за коректното му диагностициране. Отново според експертите, рязкото влошаване и подобряване на общото състояние е характерен симптом за острия хирургичен корем. Поради това, твърдението на подс. Г., че е прибегнал до изписване на Т. Г. заради настъпилото подобрение в състоянието му, правилно не е възприето от въззивния съд като оправдаващ действията му и оневиняващ го факт. Отговорността на двамата подсъдими в случая е ангажирана не с оглед на това, че след 15-часовия престой на Т. Г. в болницата д-р Г. и д-р И. не са успели да преценят действителното негово заболяване и да го диагностицират коректно, а за това, че неправомерно са се лишили от възможността за такава преценка, поради преждевременното му изписване. В заключение следва да се отбележи, че всички вещи лица по двете колективни експертизи са обединени около становището, че преждевременното изписване на Т. Г. от болницата е единственият фактор, лишил лекарите от възможност за вярно диагностициране на състоянието му. Правилни са съображенията на въззивната инстанция, че разпоредбата на чл. 82, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето създава задължение за всеки от подсъдимите като практикуващ лекар не само да предостави медицинска помощ при спешно състояние, каквото е било това на пациента Т. Г., но така също и да осигури своевременност, достатъчност и качество на тази помощ. Това е предполагало извършване на адекватна преценка на състоянието на пациента въз основа на данните от анамнезата и клиничната картина на състоянието му и планиране, а от страна на лекуващият лекар и провеждане на необходимото наблюдение на състоянието му чрез продължаване на периода на хоспитализацията му и съответно провеждане на необходимото лечение след уточняване на състоянието му. От страна на Началника на отделението, т.е. на подс. И., необходимо е било и да организира и контролира този процес. Тези изисквания към упражняването на практикуваната от всеки от двамата подсъдими професия, изводими и от правилата за добрата медицинска практика, са били заложени в длъжностната характеристика на съответната, заемана от Ц. Г. и от С. И., длъжност и всеки от тях е бил длъжен да се съобразява в практиката си и по-конкретно: - съгласно раздел VІ, т. 2 от длъжностната характеристика на длъжността „Лекар-ординатор в отделение на МБАЛ-Радомир” ЕООД, заемащият тази длъжност организира и провежда лечебно-диагностичния процес на поверените му пациенти; назначава и извършва диагностични изследвания, лечебни и рехабилитационни дейности и процедури, отговарящи на съвременното равнище на медицинските знания и правилата за добрата медицинска практика /снемане на анамнеза, статус, извършване на необходимите параклинични изследвания и консултации, уточняване на клиничната диагноза .../; -раздел VІІ т. 1, б. „а” от длъжностната характеристика на „Началник отделение в МБАЛ-Радомир” ЕООД, съответно изисква от заемащият тази длъжност да планира, организира, контролира и отговаря за цялостната дейност в отделението, като осигурява: т. 1 - управление на диагностичните, лечебните и рехабилитационни дейности в отделението и съответното им отразяване в медицинската документация, което включва: а/ своевременно назначаване и извършване на диагностични изследвания, лечебни и рехабилитационни дейности и процедури, отговарящи на съвременното равнище на медицинските знания и на правилата за добрата медицинска практика. Това са задълженията, които в конкретния случай обективно не са изпълнени от всеки от подсъдимите и се намират в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на Т. Г., поради което правилно е ангажирана наказателната им отговорност по чл. 123, ал. 1 от НК. Всеки от подсъдимите - Ц. Г. като лекуващ лекар на Т. Г., а подс. С. И. - като началник на хирургичното отделение в болницата, е имал не само възможност, но и задължение да осигури динамично наблюдение на този пациент за период, гарантиращ изява на всички клинични признаци на състоянието му и коректно диагностициране. Вместо това, всеки от двамата е взел решение, същият пациент да бъде изписан от болницата след престой от 15 часа и 30 минути, въпреки наличното спешно хирургично заболяване. Правилни са съображенията на въззивния състав, че като не е планирал и организирал продължаване на периода на хоспитализацията на Т. Г., съобразно с равнището на актуалните медицински знания и правилата за добрата медицинска практика с оглед пълноценното му диагностициране - за подс. И., и като не е провел лечебно-диагностичен процес с нужната продължителност-за подс. Г., всеки от двамата подсъдими е проявил професионална лекарска небрежност. Налице е немърливо изпълнение от страна на всеки от подсъдимите на правилата за диагностициране при конкретната симптоматика на пострадалия. Законосъобразни са и изводите, че всеки от двамата подсъдими е бил свободен и равнопоставен с другия да извърши компетентна клинична преценка на състоянието на пациента, независимо в кой етап от престоя на последния в болницата се е срещнал с него и колко пъти го е виждал. В този смисъл личният принос на двамата подсъдими за настъпилите последици правилно е преценен като еднакъв. Всеки от подсъдимите е проявил груба небрежност като съзнателно е влязъл в противоречие с установените правила за упражняване на лекарската професия и за заеманата от него длъжност и по този начин е нарушил установените от правото норми охраняващи човешкия живот. Според обвинението и съдилищата правилата, които подсъдимите са нарушили, са предмет на Закона за здравето и елементи от длъжностните им характеристики и всички те имат отношение към упражняването на лекарската професия като "правнорегламентирана дейност". Вярно е, че вменените от обвинението неизпълнени задължения от страна на подсъдимите установяват общи принципи за поведение, но все пак те съдържат онова изискване към лекарския екип добросъвестно да изпълняват професионалните си задължения като нарушаването им има пряко отношение и е причина за смъртта на пострадалия, което е от значение за приложението на чл. 123 НК. Според ВКС, достатъчно е тези общи принципи да са формулирани в нормативен акт, който да предвижда задължението за тяхното спазване, тъй като в много области от човешката дейност /включително и при упражняването на лекарска професия, представляваща правно регламентирана дейност, източник на повишена опасност, която обективно няма как да бъде правно уредена в цялото й изключително многообразие / е възможно да се предвиди единствено такова задължение, но не и да бъдат пунктуално формулирани самите правила. Обстоятелството, че срокът за наблюдение на пациент в коментираното състояние не е установен в нормативен акт не е лишавало подсъдимите от задължението им като лекари да спазват утвърдените като водещи правила в практиката на тяхната професия. В случая е важно това, че периодът необходим за активно наблюдение на пациент със симптоми като тези, с които Т. Г. е постъпил на 17.10.2006г. в болницата в гр.Радомир и за динамичното проследяване на състоянието му с оглед уточняване на окончателната диагноза, е бил известен, установен като част от утвърдените в медицинската практика стандарти и правила за диагностициране и е съответен на добросъвестно изпълнение на лекарските задължения от страна на прилагащите тези стандарти и правила. Както правилно са преценили съдилищата, налице са и всички останали материалноправни предпоставки за квалифициране на поведението на всеки от подсъдимите като престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, доколкото упражняваната от тях професия е правнорегламентирана дейност, съставлява източник на повишена опасност и за упражняването й се изисква притежаването на специални знания по силата на чл. 183, ал. 1 от Закона за здравето. Несъмнено е по делото, че знанията на всеки от подсъдимите са проверени и установени по надлежния ред като всеки от двамата притежава диплома за завършено висше образование по специалност "Медицина" и към процесния период е упражнявал лекарска професия легално, след като е бил назначен по надлежния ред в здравното заведение. Тук следва да се отбележи обстоятелството, че като лекари упражняващи професията си и членове на Българския лекарски съюз, двамата подсъдими са били длъжни да спазват Правилата за добра медицинска практика, утвърдени по силата на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина от Министъра на здравеопазването. Неблагоприятният изход от диагностицирането на пострадалия не е настъпил в резултат на случайно стекли се обстоятелства, които подсъдимите не са били в състояние да предвидят и при най-добросъвестното изпълнение на професионалните си задължения. Не става дума и за безотговорно или за самонадеяно поведение на близки на Т. Г. или на самия Г. към неговото здраве, а за проявена от страна на подсъдимите медицинска небрежност, както вярно са констатирали двете предишни съдебни инстанции. Смъртта на Т. Г. нито е била неизбежна, нито е резултат на неблагоприятно стекли се за него обстоятелства. В случая Г. се е нуждаел от спешна и квалифицирана медицинска помощ, която той своевременно потърсил в болницата в Радомир, но за него от страна на подсъдимите не са били положени необходимите медицински грижи и не е било сторено необходимото за правилното му диагностициране съобразно със съответните медицински стандарти и правилата на добрата медицинска практика. Става дума за независимо съпричиняване на съставомерния вредоносен резултат по чл. 123, ал. 1 НК, като в случая е налице немърливо изпълнение на правнорегламентирана дейност представляваща източник на повишена опасност. Тези изводи на въззивния съд като правилни и законосъобразни се споделят изцяло от касационната инстанция и тъй като не са налице релевираните в жалбите на подсъдимите основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК за отмяна на обжалвания съдебен акт, същият следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, ІІІ н.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 85 от 29.04.2011 год. по внохд № 533/2010 год. на Софийския апелативен съд Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: