5 Р Е Ш Е Н И Е № 82 София, 24 август 2020г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори юни две хиляди и двадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 251/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимия А. П. Н. срещу въззивно решение № 11 от 03.02.2020г., постановено по в.н.о.х.д. № 589/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. В жалбата са релевират доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, като се прави искане за оправдаване на подсъдимия на основание чл.9, ал.2 от НК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция подсъдимият Н. поддържа касационната си жалба по изложените в нея съображения и моли да бъде оправдан. Алтернативно прави искане за връщане на делото на първата инстанция за ново разглеждане. Адвокат З., защитник на подсъдимия, редовно призован, не се явява. Същият е депозирал писмено становище, в което излага своите съображения в подкрепа на касационната жалба. Твърди, че случаят е класически пример за маловажност и малозначителност на деянието. Позовава се и на „грешка в предмета“ на престъплението - чл.14 от НК. Моли за отмяна на съдебните актове, постановени от Окръжен съд – Стара Загора и Апелативен съд - Пловдив и прекратяване на производството, поради маловажен случай – чл.93, т.9 от НК. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира подадената жалба за неоснователна и моли за оставянето й без уважение, при отсъствие на заявените от касатора нарушения. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 45 от 11.11.2019г., постановена по н.о.х.д. №279/2019г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора подсъдимият А. П. Н. е признат за виновен в това, че за времето от неустановена дата в началото на м.март2018г. до 23.03.2018г. в [населено място] е държал археологически обекта, а именно : един брой монета, бронз, Топир, Император Гета, на стойност 100лева; един брой монета, бронз, А. ІІІ Велики, на стойност 15лв. и един брой монета, бронз, М. І, Деултум, на стойност 20лв., всичко на обща стойност 135лв., които не са идентифицирани и регистрирани по смисъла на чл.97, ал.3 от Закона за културното наследство и Наредба № Н-3/03.12.2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистър на движими културни ценности, поради което и на основание чл.278, ал.6 от НК и чл.55 от НК му е наложено наказание пробация, включваща пробационните мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и т.2 от НК, всяка за срок от една година - задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност от два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, които са предмет на престъплението, останалите веществени доказателства и деловодните разноски. С въззивно решение № 11 от 03.02.2020г., постановено по внохд № 589/19г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, атакуваната пред него първоинстанционна присъда е била изменена в частта досежно срока на пробационните мерки, като същият е бил намален от една година на шест месеца. В останалата част присъдата е била потвърдена. Жалбата на подсъдимия е допустима, но неоснователна. Касаторът оспорва правилното приложение на материалния закон, като излага аргументи в няколко насоки: На първо място по отношение на монетата „Император Гета“ се твърди, че подсъдимият не е осъществил изпълнителното деяние на инкриминираното му престъпление по чл.278, ал.6 от НК – “държане”, тъй като монетата е била във временно владение на свидетеля Д. К.. Това твърдение е неоснователно. Правилни са изводите на решаващите съдилища, че подсъдимият е реализирал изпълнителното деяние на горепосочения престъпен състав по отношение на монетата „Император Гета“, независимо, че тя е била доброволно предадена на органите на досъдебното производство от св.К., на когото подсъдимият я е предоставил за почистване. Съгласно установената трайна практика, за да е осъществено изпълнителното деяние при формата на “държане” не е необходимо фактическата власт да е реализирана, чрез перманентни физически действия, достатъчно е да е налице обективна фактическа възможност за такива действия, което от своя страна обективира наличието на фактическа власт върху съответния археологически обект. Във връзка с монетата „Император Гета“ се прави оплакване за наличието на “грешка в предмета на престъплението”. Същото е неоснователно, тъй като не е налице хипотезата на чл.14 от НК, визираща, че незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление. Фактическата грешка е сред обстоятелствата изключващи вината. В настоящият казус решаващите съдилища основателно са отхвърлили тезата на защитата, че поради замърсяването на монетата подсъдимият не е знаел какво представлява тя, като са изложили убедителни аргументи, които напълно се споделят от настоящата инстанция и не се налага да бъдат преповтаряни. Обобщено правилни са изводите на контролирания съд за това, че подсъдимият е осъществил инкриминираното му престъпление по отношение на монетата - бронз, Топир, Император Гета. На второ място в жалбата на касатора относно останалите две монети/предмет на престъплението/се поддържа становище, че е налице малозначителност на деянието и случаят е маловажен, като се излагат общи аргументи. Подобна правна конструкция, при която едно деяние едновременно да е малозначително и случаят да е маловажен, е неиздържана и невъзможна. Малозначителността на деянието по смисъла на чл.9, ал.2 от НК и маловажният случай – чл.93, т.9 от НК са приложими при различни предпоставки и имат различни последици за дееца. В настоящият казус е безпредметно да се обсъждат предпоставките на чл.93, т.9 от НК, тъй като принципно маловажният случай е привилегирован състав на определени по вид престъпления, изрично предидени от законодателя в особената част на НК. За престъплението по чл.278, ал.6 от НК законодателят не е визирал по-леко наказуем състав при маловажност на случая. Малозначителността на деянието, указана в разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК е сред обстоятелствата, които изключват обществената опасност и противоправността на престъплението. Поначало деянията, които осъществяват указаните в състава на дадено престъпление признаци, са именно общественоопасните прояви, запретени от правната норма. По изключение е възможно дадено деяние да съдържа признаците от състава на престъплението, но само привидно-без действително да е общественоопасно или без да е такова в достатъчна степен, че при конкретните условия, то не е от естество да засегне въобще обществените отношения, които са негов обект или пък това засягане може да бъде незначително.Тези две хипотези са визирани в разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК-не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците от състава на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Независимо, че тази разпоредба се явява изключение, тя има своето значение, тъй като е относима, така както беше посочено по-горе към едно от основните качества на престъплението, а именно обществената опасност и свързаната с нея противоправност. Нормата на чл.9, ал.2 от НК е приложима по отношение на всички видове престъпления и тя е свързана със самото деяние, като личността на подсъдимия може да има значение, но само когато в състава на престъплението са възведени определени качества на дееца. От своя страна, характерът на обществената опасност на деянието се определя от насоката на отрицателното обществено въздействие на деянието и видът на засегнатите от последното обществени отношения.Това определя и различната степен на обществена опасност на деянията. Последната е обусловена от обстоятелствата, свързани с характера и значението на отделното обществено отношение, чрез отрицателното въздействие, върху което се засяга обществената система и от характера и степента на неговото засягане. Към значимите за това обстоятелства следва да се отнесат следните категории: характера на конкретното обществено отношение, степента на отрицателно въздействие върху тези отношения, начина и способа на действие, отрицателно въздействие върху друго обществено отношение, особено положение на субекта и други. Тези обстоятелства са различни за конкретните казуси и налагат внимателен анализ относно резултата на конкретното и комплексно въздействие върху обществените отношения . Установените от решаващите съдилища факти, отнесени към гореизложените разбирания, възприети в доктрината и практиката, сочат, че в случая не сме изправени пред хипотезата на малозначителност по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, независимо от стойността на античните обекти, върху която акцентира защитата, тъй като тя не може да е водеща. Предвид изложеното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че не са налице сочените и поддържани от касатора касационни основания, поради което въззивното решение, постановено от АС-Пловдив следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 11 от 03.02.2020г., постановено по в.н.о.х.д. № 589/2019г. по описа на Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. Председател: Членове: