6 Р Е Ш Е Н И Е № 225 гр. София, 15 ноември 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП Д. ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 749 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Постъпила е касационна жалба от повереника на частните обвинители С. М. А., Г. А. А., Г. К. А. и И. А. А. срещу въззивно решение № 92 от 21. 04. 2017 год., постановено по ВНОХД № 60/2017 год. на АпС – гр. Пловдив. В жалбата се релевират доводи за допуснато нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение и увеличаване размера на наказанията лишаване от свобода и лишаване от право на управление на МПС. Въззивното решение е обжалвано и от защитника на подсъдимия В. Г. И. с доводи за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Прави се искане за отлагане изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за определен изпитателен срок. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд повереникът на частните обвинители поддържа подадената от него касационна жалба и моли същата да бъде уважена. Защитникът поддържа жалбата си и пледира за нейното уважаване. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбите за неоснователни и пледира те да бъдат оставени без уважение. Подсъдимият В. Г. И., редовно призован, не се явява. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 123, постановена на 15.12.2016 год. по НОХД № 2508/2016 год., по описа на ОС - гр. Пловдив, подсъдимият В. Г. И. е признат за виновен в това, че на 12.09.2015 год. на АМ „Т.“, посока С.-Б., км.110+100, при управление на МПС – л.а. „“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл. 20, ал.1, чл. 20, ал.2 и чл. 21, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на А. И. А., която настъпила на 13.09.2015 год., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1, вр. с чл. 58а, ал. 1, вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим за изтърпяване и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. По жалби на подсъдимия и на частните обвинители относно справедливостта на наложените наказания в АпС - гр. Пловдив е образувано ВНОХД № 60/2017 год. С решение № 92 от 21.04.2017 год. постановено по същото дело, първоинстанционната присъда е изменена като деянието е преквалифицирано по чл. 343а, ал.1, б. „б“, вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1 от НК, а подсъдимият е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение за нарушение на чл. 20, ал.2 от ЗДвП. С въззивното решение присъдата е изменена и по отношение на наложените наказания, като лишаването от свобода е намалено от една година и осем месеца на една година, а лишаването от право да управлява МПС от три години на две години и шест месеца. Отменена е първоинстанционната присъда в частта, с която е определен типа на затворническото заведение, в което подсъдимият следва да търпи наказанието лишаване от свобода. Касационните жалби срещу решението на АпС - гр. Пловдив са допустими, тъй като са подадени срещу съдебен акт от кръга на посочените в разпоредбата на чл. 346 от НПК и от лица, които имат право на това. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. В касационната жалба на частните обвинители се твърди, че въззивният съд незаконосъобразно е преквалифицирал обвинението по по-леко наказуемия състав на чл. 343а, ал.1, б. „б“, вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1 от НК. Конкретни доводи в подкрепа на посоченото твърдение не се сочат. Настоящият съдебен състав не констатира допуснати нарушения на материалния закон при преквалифицирането на деянието по привилегирования състав. Правилна е оценката, която въззивният съд е дал на изложените в обвинителния акт и признати по реда на чл. 371, т.2 от НПК факти от подсъдимия, като законосъобразно е изведен извод, че И. е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия - помогнал е последният да бъде изваден от купето на автомобила му и качен в колата на екипа за спешна помощ, за да бъде откаран в болнично заведение, където по-късно е починал. В касационните жалби и на подсъдимия, и на частните обвинители се излагат аргументи относно твърдението за несправедливост на наложените наказания. В жалбата на защитата се претендира за отлагане изтърпяването на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за определен изпитателен срок. В подкрепа на това искане, защитникът акцентира на обстоятелството, че подсъдимият притежава тъй наречения „златен талон“, като констатираните нарушения през периода 2012-2014 год. били за леки нарушения на правилата за движение. Според защитата, въззивният съд не бил взел предвид промяната на квалификацията на деянието и оправдаването на подс. И. по обвинението за едно от допуснатите нарушения, което говорело за по-ниска степен на обществена опасност на деянието. Частните обвинители от своя страна твърдят, че и двете наложени санкции са занижени, тъй като не са отчетени множеството нарушения на правилата за движение, за които подсъдимият е бил санкциониран по административен ред. Не било взето предвид, че макар и да е настъпила реабилитация за предишните осъждания на подсъдимия, те обуславят лоши характеристични данни за него. Не било съобразено и обстоятелството, че произшествието е настъпило на тежък участък от пътя, известен на подс. И., като вредоносният резултат настъпил, поради проявените от него дързост, самонадеяност и безотговорност. При извършената касационна проверка не се констатират нарушения при оценката на обстоятелствата, имащи значение за определяне на вида и размера на санкциите, които да са довели до тяхната явна несправедливост. Въззивната съдебна инстанция законосъобразно е преценила, че наказанията следва да бъдат съобразени с преквалифицирането на деянието по привилегирования състав и с рамките на предвидените в него санкционни размери. Отчела е и обстоятелството, че първоинстанционното производство е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, което съобразно разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК налага определяне на наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 58а, ал.1 от НК. Въззивният съд е съобразил като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на дееца /реабилитиран към момента на извършване на деянието/, трудовата ангажираност на подсъдимия, самопризнанието и самокритичното му отношение към извършеното. Отчетен е превес на смекчаващите обстоятелства, като обосновано е преценено, че те не са многобройни или изключителни, за да предопределят приложението на чл. 55 от НК. Особено внимание въззивната инстанция е отделила на факта, че подсъдимият е санкциониран многократно по административен ред за извършени от него различни нарушения на ЗДвП и ППЗДвП. От вниманието й не е убягнало обстоятелството, че на подсъдимия е издаден „златен талон“, заради това, че не е извършил нарушения на правилата за движение до 21.08.2011 год., до когато е било валидно предходното свидетелство за управление на МПС на подс. И.. След издаването на актуалното му по време на деянието и към настоящия момент свидетелство за управление на МПС, считано от 06.10.2011 год., подсъдимият е бил санкциониран съответно с фишове и с наказателни постановления за различни по вид нарушения на правилата за движение, извършени през периода 2012-2014 год. Изложеното характеризира подсъдимия като недисциплиниран водач, което е отегчаващо отговорността обстоятелство. Като такова законосъобразно въззивният отчел и факта, че произшествието е причинено при движение по автомагистрала, където разрешената скорост за движение поначало е висока, а това изисква максимална концентрация на вниманието, тъй като и най-малката загуба на контрол върху превозното средство може да доведе до тежки последици, както е в настоящия случай. Правилно е отчетено и че при ПТП в опасност е бил поставен и животът на съпругата на пострадалия, която само по една случайност не е получила сериозни телесни увреждания. Съобразявайки всички посочени обстоятелства, въззивният съд е определил законосъобразни и справедливи санкции, под средния предвиден размер, изцяло съответстващи на обществената опасност на деянието и дееца. На следващо място, преценката на въззивния съд за това, че за постигане целите, визирани в чл. 36 от НК, е необходимо наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно от подс. И., е правилна и законосъобразна и изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. С ППВС №1 от 1983 год. са дадени указания на съдилищата при определяне на санкциите за извършени престъпления по транспорта да се изследват всички обстоятелства, свързани с тежките общественоопасни последици и тежестта на конкретните деяния, формата и степента на вината, характера на нарушението на правилата за движение, личността на дееца като гражданин и водач на МПС. Съгласно това постановление, необходима е по-строга наказателна практика, отговаряща на изискванията на специалната и особено на генералната превенция. ППВС № 1/1983 год. не само не е загубило своето значение, но е актуално и днес, когато ръстът на ПТП с резултат причинена смърт е изключително завишен. Обществената нетърпимост към този вид престъпления е явно изразена и насочена срещу недопустимата толерантност, която се проявява, като се изхожда единствено от обществената опасност на дееца, а се игнорира високата степен на обществена опасност на посочения вид престъпления, с оглед преди всичко на техните тежки последици за живота и здравето на гражданите и отражението им върху обществото като цяло. Целите на генералната превенция изискват по-строго санкциониране с оглед необходимостта от дисциплиниране не само на подсъдимия, но и на останалите водачи на МПС към стриктно спазване на правилата за движение, особено на тези, свързани с избора на скорост на движение /какъвто е и конкретният случай/, като се има предвид, че според статистиката превишаването й е най-честата причина за настъпването на тежки транспортни произшествия. Основната задача на наказанието, без да се подценява тази на генералната превенция, е преди всичко да се поправи и превъзпита извършителя на престъплението. Възможността да бъде постигната тази цел е посочена като една от предпоставките за приложението на разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК. Съдът е оправомощен от законодателя да отложи изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за определен изпитателен срок, само ако по този начин могат да бъдат постигнати целите, визирани в чл. 36 от НК и преди всичко тези на специалната превенция. В настоящия случай въззивната инстанция правилно е преценила, че поправянето и превъзпитаването на дееца, може да бъде осъществено единствено като по отношение на него се упражни по-интензивна наказателна репресия чрез постановяване на ефективно изтърпяване на определеното наказание лишаване от свобода. Този извод се основава на обстоятелството, че подсъдимият И. многократно е бил санкциониран за извършени от него нарушения на правилата за движение по пътищата, за които са му налагани административни наказания, като му е дадена възможност да коригира поведението си в посока на тяхното спазване. Опитът на държавата, в лицето на административнонаказващите органи, да поправи и превъзпита подсъдимия чрез налагане на по-леки по вид санкции, не е постигнал целения резултат. Наказанието по предишното му осъждане /за което е реабилитиран/, чието изпълнение е било отложено, също не е постигнало поправителен ефект и не е приучило подсъдимия да спазва общоприетите правила за поведение. Всичко това предопределя необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Предвид изложеното, настоящият съд намира, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Наложените наказания като вид, размер и начин на изтърпяване са съобразени с обществената опасност на деянието и дееца, справедливи са и не се налага корекцията им. С оглед на това и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 92 от 21.04.2017 год., постановено по ВНОХД № 60/2017 год. на АпС – гр. Пловдив. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.