Р Е Ш Е Н И Е № 25 гр. София, 13 април 2022г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 35 по описа за 2022г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на осъден подсъдим – С. К. С. и касационна жалба на частен обвинител – В. С. Д., срещу въззивно изменително решение № 260081/08.12.2021г. по ВНОХД № 8/2021г. на Варненски апелативен съд, 1-ви състав, н.о. С жалбата на частния обвинител се ангажира касационното основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание. Излагат се доводи, че намаленото от въззивната инстанция не би могло да постигне целите на наказанието по чл.36 от НК, като се акцентира на генералната превенция и се посочват обстоятелствата по извършване на деянието, както и една от причините за настъпването на смъртта на пострадалия. Иска се увеличаване на наложеното наказание. С жалбата на подсъдимия се ангажират и трите касационните основания, свързани с нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и с явна несправедливост на наложеното наказание. На първо място се твърди наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при решаване на въпроса за провеждане на съкратено съдебно следствие при направено признание на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт. Твърди се „негодност“ на обвинителния акт и съществено противоречие между обстоятелствена част на обвинителния акт и диспозитива му, като се посочени за нарушени взаимноизключващи се разпоредби. Твърди се, че след като не била посочена причинна връзка между нарушението по чл.21 от ЗДвП и настъпилото ПТП,то не можело да бъде постановена присъда, с която деецът да бъде осъден за такова нарушение. Съдът бил приел различна фактическа обстановка от описаната в обвинителния акт, а това в процедура по чл.371, т.2 от НПК не можело да се случи. Съдът следвало да не провежда съкратеното съдебно следствие, а въпросът опирал до обоснованост на самопризнанието на дееца. Оспорва осъждането на дееца за нарушение по чл.21 от ЗДвП, каквото не било описано в обвинителния акт. Според защитата и подсъдимия, на последния не му били разяснени правата в процедурата по глава 27-ма от НПК и той не бил разбрал какво се случва в залата, ниската образователна степен не му помогнала да разбере какво се случва в съдебната зала. Според подсъдимия имало четвърти незаинтересован свидетел, който не бил разпитан, не било установено как има следи от свидетели по делото по волана на автомобила, с който се е случило произшествието, а нямало следи от подсъдимия. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно се иска намаляване на наложеното наказание като несъразмерно тежко. Не било отчетено, че поведението на подсъдимия било следствие на убеждение, че трето лице е причинило произшествието, като последното обстоятелство изобщо не било изследвано. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание оспорва изцяло касационните твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и жалбите за явна несправедливост на наложеното наказание. Посочва, че съдебното заседание в процедурата по чл.371, т.2 от НПК е протекло в присъствието на двама защитници, с изрично заявление от подсъдимия, че желае съдебното производство да протече именно при тези условия, а бил направил и самопризнания. Поддържа, че първата по делото инстанция е направила правилна констатация, че направеното самопризнание се подкрепя от приложените по делото писмени и гласни доказателства и с основание този извод е възприет от въззивната инстанция. По отношение на наказанието счита, че то е занижено по размер и не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, като съдът бил надценил значението на тежкото семейно положение на подсъдимия. Игнорирано било наличието на повече от едно обстоятелство, необходимо за квалифициране на деянието по ал.3 на чл.343 от НК, също така и изключително грубото нарушение на правилата за движение, свързано със твърде високата скорост по път, подготвен за ремонт, през нощта. Не било ценено проявеното коравосърдечие от дееца към живота на пострадалия. Опита му да прикрие следите от престъплението също не бил ценен и не било съобразена и отправена заплаха към близки на пострадалия. Намира, че наказанието от 15 години лишаване от свобода преди редукцията и десет след нея е справедливото наказание. Моли да се отмени решението и делото да се върне за увеличаване на наложеното наказание на въззивната инстанция. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който поддържа касационната жалба. Иска да се отмени решението и делото да се върне за въззивната инстанция за определяне на по-тежко наказание. По отношение на касационната жалба на подсъдимия посочва, че въззивната инстанция е установила с процедура по чл.395 б от НПК и влязло в сила определение, че деецът владее български език. Оспорва изявлението на защитата и твърдението на дееца, че са допуснати процесуални нарушения и за неправилно проведено съкратено съдебно следствие, тъй като деецът сам и ясно е направил изявление, осъзнавайки последиците от него, че признава всички факти и обстоятелства, посочени в обвинителния акт, а именно- че е управлявал автомобила с превишена скорост от 138 км/ч. Подсъдимият С., редовно призован, явява се лично и се представлява от служебен защитник, който поддържа касационната жалба по изложените в нея основания. Не излага допълнителни съображения, поддържа двете алтернативни искания за отмяна на решението, връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание. Подсъдимият С. в лична защита поддържа казаното от защитата си, твърди, че нищо не бил разбрал в съдебната зала и се позовава на действия на защитник в първоинстанционното съдебно производство. При последната си дума подс.С. моли делото да се върне за ново разглеждане. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 260004/13.11.2020г. по НОХД № 210/2020г. на Добрички окръжен съд подс.С. К. С. е признат за виновен в извършване на 17.02.2019г., на околовръстен път ІІ-97 на гр. Добрич, на престъпление по чл.343, ал.3, б.“б“, пр.1-во, във връзка с ал.1, б.“в“, пр.1-во, във връзка с чл.342, ал.1 от НК, с нарушение на 21, ал.1 от ЗДвП, като е управлявал МПС без да има необходимата правоспособност и като е избягал от местопроизшествието. Оправдан е по обвинението да е извършил престъплението с нарушение на правилата за движение, визирани в чл.20, ал.1 и 2 от ЗДвП. Определено му е наказание от 15 години лишаване от свобода, което съобразно правилата на чл.58а, ал.1 от НК е редуцирано на 10 години лишаване от свобода, което да се търпи при първоначален общ режим съобразно чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. Приложен е чл.25 от НК, като между настоящата присъда и постановеното наказание по споразумение № 194/14.09.2020г. по НОХД № 888/202г. на РС-Добрич е определено за изтърпяване наказанието по настоящето съдебно производство. Зачетено е предварителното задържане на дееца, като са присъдени в негова тежест и направените по делото разноски. С атакуваното въззивно решение първоинстанционната присъда е изменена, като наказанието е намалено от 15 на 12 години, а при редукцията е окончателно определено на 8 години. В останалата част присъдата е потвърдена. След внимателно запознаване с аргументите на касаторите съставът на Върховния касационен съд намери, че жалбите се явяват неоснователни. На първо място относно възражението на защитата за несъответствие между обстоятелствената част на обвинителния акт, на обвинението и на възприетите от инстанциите по същество факти: Твърдението за противоречие между обстоятелствената част на обвинителния акт и диспозитива му е несъстоятелно. В процедурата по чл.371, т.2 от НПК се признават изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. В нито един момент фактите (които подкрепят обвинението и са в тежест на подсъдимия), приети за установени от инстанциите по същество, не са променени. Механизмът на произшествието и скоростта, избрана от подсъдимия, са установени по един безспорен начин, ясно и отчетливо в обстоятелствената част на обвинителния акт, като правилно предходните съдебни инстанции са отчели, че доказателствата по делото еднопосочно и безпротиворечиво подкрепят така направеното самопризнание. Твърдението на прокурора, че произшествието е настъпило поради движение с несъобразена скорост не е факт, а правен извод, който дори и да е погрешен, не променя по никакъв установените по делото факти. Приложението едновременно на бланкетните разпоредби на чл.20, ал.1, и 2 от ЗДвП, както и на чл.21, ал.1 от ЗДвП като обвинителна техника не е прецизна, но не ограничава правото на защита на дееца. Съдебната практика е достатъчно ясна и категорична относно различното фактическо отражение на тези отделни разпоредби, но е напълно в правомощията на съда да посочи конкретната и приложима правна разпоредба и съответно правна квалификация. Нещо повече, несъобразената скорост не е изрично записан законов термин, това понятие намира практическо приложение и се извежда от задължението на водачите при избиране на скоростта на движение да се съобразяват с пътната обстановка и нейните елементи , изброени в чл.20, ал.2, из1-во от ЗДвП. При наличието на императивна забрана в чл.21, ал.1 от ЗДвП превишената скорост е всякога несъобразена, а несъобразената не всякога е превишена. Общите задължения, визирани в чл.20, ал.2, из1-во и 2-ро от ЗДвП, са имплементирани мълчаливо и по необходимост и в специалната норма на чл.21 от ЗДвП, която се различава единствено в съдържателен и обемен аспект само с въведената императивна забрана за превишаване на разрешените стойности на скоростта на движение. Така например, водачът може да е превишил скоростта си на движение, нарушавайки императивната забрана, но имплицитното му задължение да намали скоростта или в случай на необходимост да спре при възникване на опасност за движението – чл.20, ал.2, из2-ро от ЗДвП, в никакъв случай не отпада. Разбира се, тежестта на нарушението в такъв случай следва специфично да се отчита като по-голяма от чистото нарушение само на чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП, но това е друг въпрос. На следващо място като противоречащи на доказателствата по делото и на чл.131 от НПК са твърденията за липса на разяснения по процедурата по чл.371 от НПК, нищо по делото, включително и съдебният протокол, не сочи на подкрепа на твърденията на подсъдимия за нарушени негови права при провеждане на съкратеното съдебно следствие, от което той само се е облагодетелствал, без да е процесуално ощетен. Въззивната инстанция е установила по надлежен начин несъстоятелността на твърденията, че не разбира съдопроизводствения език, с проведена процедура по чл.395б от НПК и постановено определение, което не е обжалвано по предвидения в закона ред, съответно е влязло в сила. Никакво основание за корекция на тези изводи не може да бъде открито в настоящето касационно производство. След като се е съгласил производството да протече по този начин, ползвайки привилегированата възможност да се приложи редукция на определеното наказание, подсъдимият не може да оспорва постфактум признатите факти с твърдения, че друг е управлявал автомобила. Такава защита не може да се проведе успешно в настоящето производство, процесуалните усилия на подсъдимия и защитата биха могли да бъдат насочени по друг ред, свързан с новооткрити обстоятелства, ако, разбира се, имат основание за това. С оглед на тези съображения и това възражение се отхвърля като изцяло неоснователно. Приложението на материалния закон от инстанциите по същество не буди никакво съмнение, то е съобразено и с константната практика на ВКС, като съществено е намален обема на обвинението с оправдаване по неприложимите (относително неприложими, както се изясни, поне за чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП) бланкетни разпоредби. По никакъв начин процесуалните права на дееца не са били нарушени, напротив, те са съхранени по приемлив процесуален начин с частичното му оправдаване от съда от първата инстанция и съответно второинстанционно потвърждаване на този подход. По отношение на наказанието: Касационният състав счита, че наказанието е несправедливо намалено. В този смисъл и по същество оплакването на касаторите, частни обвинители по делото, намира своето основание в материалите по делото. Определеното от първостепенния съд наказание не е протестирано от държавното обвинение и обжалвано от частните обвинители, тъй като очевидно е съответствало на техните процесуални позиции. Съставът на ВКС се съгласява напълно с доводите на първоинстанционния съд и мълчаливото одобрение на обвинителите. Въззивната инстанция е подценила както обществената опасност на деянието, така и на дееца, а също така и последващото му поведение. Извършеното от подсъдимия надминава в твърде голяма степен обичайното поведение при пътнотранспортни произшествия и плътно се доближава до квалификацията особено тежък случай по чл.343, ал.3, б.“, пр.2-ро от НК, каквото обвинение неоснователно не му е повдигнато. Озоваването му на мястото на произшествието е в резултат на предходно напълно укоримо поведение, налице е управляване без правоспособност и напускане на произшествието. Нещо повече, прави всичко възможно да прикрие своето участие в извършеното престъпление и най-важното, с цинично и със забележително коравосърдечие отстранява пострадалия от местопроизшествието ( пак с цел да прикрие участието си) и го изоставя в крайно тежко състояние. Изводите и правната оценка на деянието му при по внимателно съдебномедицинско изследване за възможната преживяемост при получените травми на пострадалия биха могли да бъдат и други, свързани със значително по тежка квалификация. Относителната и преобладаваща тежест на отегчаващите вината и отговорността обстоятелства, сравнимо с възприетите смекчаващи, е неоснователно пренебрегната от въззивната инстанция. Независимо от това, за да е налице касационното основание по чл.348, ал.5, т.1, вр.ал.1,т.3 от НПК, несправедливостта трябва да е и явна и очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. В случая повече от наложеното от съда от първа инстанция наказание лишаване от свобода като тежест не може да бъде постигнато с оглед предвидения максимум съгласно обвинението. Намаляването на наказанието от въззивната инстанция не е твърде значително, а корекцията отново на наказанието би довело до забавяне на наказателното производство, което ще бъде ново основание за смекчаване на отговорността на дееца. Ефективно правосъдие е бързото правосъдие, поради което касационният състав намери, че е време съдебното производство да приключи и да се пристъпи към изпълнение на наказанието. Като не намери за налични претендираните от касаторите основания за отменяване или изменяване на въззивното решение касационният състав прие, че то следва да се потвърди изцяло. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 260081/08.12.2021г. по ВНОХД № 8/2021г. на Варненски апелативен съд, 1-ви състав, н.о. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест. Председател: Членове: 1. 2.