Р Е Ш Е Н И Е № 161/2015 г. гр.София, 29.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 2272 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 322 от 01.10.2015 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на Я. Х. Д. от [населено място], приподписана от адвокат Б. И. от АК - М., която е насочена против въззивно решение от 27.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 349/2014 г. на Окръжен съд – Монтана. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Кога следва да е настъпило възмездяването – преди или след увеличаването на наследството, за да се приеме, че това възмездяване изключва основателността на претенцията за присъждане на увеличението на наследството с правно основание чл.12, ал.2 ЗН ?”. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - основания за отменяването му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли да бъде отменено и вместо това да бъде уважена предявената от него претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН. Претендира разноски. Ответницата по касация П. Х. Г. чрез пълномощник Р. Б. Б. – А. възразява срещу основателността на жалбата. Възразява за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – чл. 273 ГПК, окръжният съд е потвърдил решението от 27.10.2014 г. на Районен съд – Берковица, постановено по гр.д.№ 72/2014 г. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Я. Х. Д. срещу П. Х. Г. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за заплащане на сумата 1 780 лв. – част от заявената по реда на чл. 346 ГПК претенция с цена 6 000 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследници, които са спомогнали да се увеличи наследството по време, когато наследодателят е бил жив, и не са били възнаградени по някакъв начин за този свой принос, имат право да получат срещу това имот или пари. Прието е за установено по делото, че външното измазване на цялата сграда е предприето от касатора по повод извършеното от него надстрояване на делбения имот с втори етаж - негова собственост, като при извършването на тези дейности е подпомаган от своите родители с труд и средства. По тази причина съдът приел, че не е установено външното измазване на делбения имот конкретно да е направено единствено от касатора с негови средства и труд. Доколкото е строил собствения си втори етаж, включително и гаража в имота, то от представените по делото фактури за закупуване на строителни материали в този период, не може да се направи извод, че установяват лични разноски, направени единствено за измазването на делбения имот. Прието е още, че претендираните като подобрения дейности не са довели до увеличаване стойността на имота с оглед вида му - четири стаи без кухня, сервизни помещения и ВиК инсталация, с достъп от вътрешно стълбище, което го прави негоден за самостоятелно ползване като жилище. Пазарната стойност на имота без външната мазилка е дадена от вещото лице като от определената му пазарна стойност е приспадната стойността на разходите за извършените дейности по външното му измазване, остойностени към датата на експертизата, от което не може да се направи извод налице ли е реално увеличение пазарната стойност на делбения имот, съответно реализиран ли е актив на наследството. Изложено е, че при определяне размера на увеличението от значение е не колко е изразходвал наследникът в труд и средства, а с колко е увеличено наследственото имущество. Реално имотът с оглед вида му е непродаваем и не може да се ползва самостоятелно. От друга страна, дори и да се приеме, че външното измазване е извършено единствено с труд и средства на касатора и с това е увеличена стойността на имота, то този съделител е бил възнаграден за евентуалния си принос чрез учредяване право на надстрояване и пристрояване и право да построи гараж, като същевременно е ползвал делбения имот след смъртта на своя баща през 2005 г. до предявяване на иска за делба. Съдът е обобщил, че не са установени предпоставките на чл. 12, ал. 2 ЗН. По основанието за допускане на касационното обжалване: Съгласно чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството и не са били възнаградени по друг начин, могат да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза. Посочената разпоредба има предвид осъществен материален принос от страна на един наследник, който е довел до уголемяване имуществото на наследодателя. Уреденият с чл. 12, ал. 2 ЗН иск почива на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, като конкретните хипотези на това обогатяване са значително по-широки от фактическия състав на подобренията - доколкото увеличението на наследството може да се обективира както като полезни разноски, които дават наличен прираст на имуществото на наследодателя, така и в „отрицателен смисъл” – чрез намаляване на пасива (например посредством заплащане на вноските по предоставен на наследодателя кредит). Когато за този материален принос наследникът не е възнаграден (чрез плащане, дарение или завещание), за него възниква правото при делбата да поиска да се пресметне това увеличение на наследството. Възнаграждаването от страна на наследодателя може да бъде осъществено приживе или послесмъртно – със завещателен акт. Именно защото правото по чл. 12, ал. 2 ЗН се основава на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, като при това правото възниква и получава защита след смъртта на наследодателя, то при преценката дали наследникът е бил възнаграден за приноса си да се увеличи наследството, следва да се вземат предвид всички актове на облагодетелстване на наследника от наследодателя, независимо дали те предхождат или следват във времето осъществяването на приноса от страна на наследника. По основателността на касационната жалба: Независимо от съдържащия се в мотивите на въззивното решение правен извод, кореспондиращ с дадения отговор на значимия правен въпрос, обжалваният съдебен акт е неправилен като краен резултат, поради което следва да бъде частично отменен. С въззивната жалба са заявени оплаквания срещу възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и формираните на тази основа правни изводи. В тази връзка и при условията на чл. 269, изр. 2 ГПК за въззивния съд е възникнало задължението да подложи на собствен анализ събраните по делото доказателства, което не е изпълнено в съответствие с правилото на чл. 12 ГПК. С оглед депозираното заключение на СТЕ, обсъдено във връзка с показанията на свидетеля С. Д., основателно е било оплакването за необоснованост на извода, че липсват доказателства за осъществено от касатора увеличение на наследството под формата на външно измазване на делбения имот, както и за стойността на увеличението. В заключението на СТЕ изрично е посочено, че в резултат от извършването на тези СМР е налице увеличение на стойността на имота, което е определено на сумата 1 780 лева към датата на заключението. Противно на приетото от въззивния съд, заключението установява именно размера на увеличението на наследството, а не разходите за измазването по днешни цени. Обстоятелството, че обсъжданите СМР са заплатени именно от касатора, се установява от показанията на свидетеля С. Д. и не се опровергава от изложенията на посочените от ответната страна свидетели Х. А. и Х. П.. Установените от последните двама обстоятелства, че родителите на страните били изключително пестеливи хора, към които касаторът не проявявал дължимото синовно отношение, не изключват верността на изложеното от свидетеля Д., че именно Я. Х. Д. е заплатил за измазването, а не родителите му. На следващо място, с въззивната си жалба Я. Х. Д. е оспорил формирания от районния съд извод, че правото му по чл. 12, ал. 2 ЗН е погасено поради осъществено възнаграждаване чрез отстъпеното право на строеж за втория етаж от сградата и гараж. Не е съобразено, че този извод е формиран в нарушение на диспозитивното начало в производството, тъй като довод в тази насока не е бил заявен от ответната страна нито в срока за отговор на претенцията, предявена по реда на чл. 346 ГПК, нито дори извън него – както до приключване на устните състезания в о.с.з.25.09.2014 г., така и с депозираната на 29.09.2014 г. писмена защита. По тази причина основателно се явява оплакването в касационната жалба, че възприетият и от въззивния съд извод за осъществено възнаграждаване, погасяващо правото по чл. 12, ал. 2 ЗН, е формиран при съществено нарушение на процесуалните правила – чл. 133 ГПК. В обобщение – в резултат от допуснатите от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила неправилно е отречено съществуването на правото на Я. Х. Д. да получи частта от реализираното от него увеличение на наследството, оставено от родителите на страните, съответно по стойност на дела на ответницата в съсобствеността, т.е. 5/6 от 1 780 лв. или 1 483,33 лв. Възражение за погасяването на това право по давност не е било заявено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК (началото на който е поставено с връчването на преписа от молбата по чл. 346 ГПК на пълномощника на П. Х. Г. в о.с.з.18.06.2014 г.), поради което обсъждането му по същество е процесуално недопустимо, но дори да бе допустимо, то същото би било неоснователно с оглед разясненията, дадени с т. 4, б. „б” ППВС № 7 от 1973 г. Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от Я. Х. Д. срещу П. Х. Г. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за присъждане на сумата 1 483,33 лв., като се присъди заплащането на същата. В останалата отхвърлителна част решението е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касаторът има право да му бъдат възстановени 5/6 от разноските за защита в касационното производство. Съгласно представения списък те възлизат на 60 лв. държавни такси и 1 230 лв. адвокатско възнаграждение. Предвид възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размер на сумата 354,60 лв. Така от общо съобразените с чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ разноски (354,60 лв. + 60 лв. = 414,60 лв.) на касатора следва да се присъдят посочените 5/6, или сумата 345,50 лева. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение от 27.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 349/2014 г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която е потвърдено решението от 27.10.2014 г. на Районен съд – Берковица, постановено по гр.д.№ 72/2014 г. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Я. Х. Д. срещу П. Х. Г. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за заплащане на сумата 1 483,33 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА П. Х. Г., ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. „Д-р Е. Т.” № 9, [жилищен адрес] ДА ЗАПЛАТИ на Я. Х. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата 1 483,33 (хиляда четиристотин осемдесет и три лева и 33 стотинки) лева на основание чл. 12, ал. 2 ЗН. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 27.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 349/2014 г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която е потвърдено решението от 27.10.2014 г. на Районен съд – Берковица, постановено по гр.д.№ 72/2014 г. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от Я. Х. Д. срещу П. Х. Г. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за заплащане на разликата над сумата 1 483,33 лв. до сумата 1 780 лева. ОСЪЖДА П. Х. Г., ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. „Д-р Е. Т.” № 9, [жилищен адрес] ДА ЗАПЛАТИ на Я. Х. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата 345,50 (триста четиридесет и пет лева и 50 стотинки) лева – разноски за защитата пред ВКС, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Я. Х. Д. за присъждане на разноски над сумата 345,50 лева до сумата 1 290 лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: