1 7 Р Е Ш Е Н И Е № 50052 гр. София, 31.01. 2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 2031 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството/МРРБ/ срещу решение № 199 от 5.04.2021 г., поправено с решение № 559 от 2.08.2022 г., по в. т. д. № 2189/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е потвърдено решение № 1537 от 23.09.2015 г., поправено с решение № 121 от 15.01.2016 г., по т. д. № 2045/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Трансстрой- Варна“ АД, [населено място] и „ГБС инфраструктурно строителство“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 51 ЗМТА за признаване и допускане на изпълнението на решение от 19.06.2013 г. по арбитражно дело № 17985/GZ/MHM на Международния арбитражен съд към Международната търговска камара (ICC), Париж. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че ищецът не е активно процесуално легитимиран по предявения иск. Касаторът твърди, че исковата молба е подадена от Министерство на регионалното развитие, понастоящем МРРБ, представлявано от Министъра на регионалното развитие, който е централен едноличен орган на изпълнителната власт, представляващ посоченото министерство. Изразява становище, че дори и да се приеме, че посоченият в исковата молба ищец – Министерство на регионалното развитие, представлявано от министъра на регионалното развитие, не е процесуално легитимирана страна, то съдът е следвало да извлече кой е ищецът по делото не от буквалния текст на исковата молба, а преди всичко от правоотношението, предмет на иска. Позовава се на представляването на ищеца от пълномощник, от чието пълномощно е видно, че същият е надлежно упълномощен от Министъра на регионалното развитие и благоустройството да го представлява по заведени срещу Държавата, Министъра на регионалното развитие и благоустройството и МРРБ дела. Касационният жалбоподател излага доводи, че съдът на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК е дължал изясняване на въпроса кой е ищец по иска. Счита, че подписването на исковата молба от Министъра на регионалното развитие сочи на недвусмислената му воля за предявяване на иска. Ответниците по касационната жалба „Трансстрой-Варна“ АД и „ГБС инфраструктурно строителство“ АД оспорват жалбата. Изразяват становище, че МРРБ не е легитимирано да иска признаване и допускане на изпълнението на арбитражното решение от 19.06.2013 г. по арб. д. № 17985/GZ/MHM на Международния арбитражен съд към Международната търговска камара (ICC), Париж, тъй като не е било страна по арбитражното производство – такъв бил Министърът на регионалното развитие и благоустройството, поради което предявеният иск е недопустим и производството по него подлежи на прекратяване. Поддържат, че заключението на съда, че не следва да се допуска изпълнение на арбитражното решение поради липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца МРРБ е правилно по вече изложените съображения. С определение № 50088 от 10.02.2023 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Производството по т. д. № 2045/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-1 състав е било образувано по иск на Министерството на регионалното развитие, понастоящем с наименование Министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/, срещу Консорциум „Трансстрой/ГБС“, „Трансстрой-Варна“ АД и „ГБС инфраструктурно строителство“ АД за признаване и допускане на изпълнението на решение от 19.06.2013 г. по арбитражно дело № 17985/GZ/MHM на Международния арбитражен съд към Международната търговска камара (ICC), Париж. В исковата молба се твърди, че с посоченото решение са отхвърлени исканията на ищците искът да бъде изменен, като вместо Министъра на регионалното развитие и благоустройството ответник по делото да бъде МРРБ; поради липса на арбитражна компетентност спрямо Министъра на регионалното развитие и благоустройството арбитражният съд е приел, че не е компетентен да реши делото и е осъдил ответниците солидарно да заплатят на Министъра на регионалното развитие и благоустройството сумата от 22 500 щатски долара разноски за арбитраж и сумата от 28 559, 25 лв. с ДДС юридически и други разноски. Изложено е, че с покана изх. № 11-00-234/26.08.2013 г. ответниците са поканени да заплатят доброволно дължимите съгласно постановеното решение суми, но плащания по сметката на министерството не постъпили. С влязло в сила определение от 11.11.2014 г. производството по делото в частта по иска срещу Консорциум „Трансстрой/ГБС“ е прекратено, тъй като консорциумът не е юридическо лице. За да отхвърли предявения от МРРБ иск с правно основание чл. 51 ЗМТА вр. чл. 3 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Нюйоркската конвенция/ за признаване и допускане на изпълнението на процесното арбитражно решение, Софийски градски съд е счел, че не са налице условията на чл. IV от Конвенцията, тъй като ищецът не е представил оригинал или препис от арбитражното споразумение на български език. Изтъкнал е, че дори и при представянето на посочените документи, искът би подлежал на отхвърляне, тъй като страна в арбитражното производство е бил Министърът на регионалното развитие и на същия са присъдени направените в производството разноски. За да потвърди първоинстанционния акт с обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение на територията на Република България е обусловено от изпълнение на изискванията, установени в чл. ІV и чл. V от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, ратифицирана от Република България през 1961 г. при съответно приложение на чл. 118 - 122 КМЧП, в т. ч. и на чл. 117 с оглед препращането по чл. 120, ал. 2 КМЧП. Въззивният съд е констатирал, че в съответствие с чл. ІV от Нюйоркската конвенция ищецът е представил с исковата молба надлежно заверен препис на арбитражното решение, а в изпълнение на указанията на въззивната инстанция и надлежно заверени копия на английски език на договор № ВG 98. 10.-07.І.01 от 12.05.05 г., ведно с ОУ на FIDIC за договора за строителни работи, с надлежен превод на български език, както и на договор № ВG 98. 10. - 07.ІІ 01 от 12.05.05 г., ведно с ОУ на FIDIC за договора за строителни работи, с надлежен превод на български език, в които се съдържа арбитражната клауза. Съставът на апелативния съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липсата на активна материалноправна легитимация на МРРБ. Изтъкнал е, че в случая, страна по арбитражното производство е Министърът на регионалното развитие и благоустройство, а не МРРБ, което министерство изрично е заявило, че не желае да встъпи по делото. Констатирал е, че арбитражното производство се е развило между Консорциум „Трансстрой-ГБС“, „Трансстрой-Варна“ АД и „ГБС Инфраструктурно строителство“ АД, от една страна и Министъра на регионалното развитие и благоустройство, от друга; с оглед липсата на арбитражно споразумение с арбитражното решение е постановено, че арбитражният съд не е компетентен да реши делото и консорциумът и двете юридически лица са осъдени да заплатят на Министъра на регионалното развитие и благоустройството направените по делото разноски. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от Закона за администрацията министерството е администрацията, която подпомага дейността на министъра, като юридическо лице на бюджетна издръжка, а министърът е централен орган на изпълнителна власт със собствени властнически правомощия /чл. 19, ал. 2, т. 4 ЗА/. В този смисъл е счел, че се касае за различни правни субекти, разполагащи със собствена процесуална легитимация, и предявеният от министерството като трето за спора по арбитражното производство лице иск за признаване и допускане на изпълнението на постановеното арбитражно решение следва да бъде отхвърлен. Софийски апелативен съд е изложил и съображения, че признаването и изпълнението на арбитражното решение би противоречало на чл. V, т. 2, б. „б“ от Нюйоркската конвенция, тъй като би довело до нарушаване на обществения ни ред. В тази връзка е изразил разбиране, че признаването и изпълнението на арбитражното решение противоречи на регламентацията в законодателството ни, че МРРБ и Министърът на регионалното развитие и благоустройството са различни правни субекти, разполагащи със собствена процесуална легитимация. По допустимостта на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема следното: Предявилото иска по чл. 51, ал. 3 ЗМТА министерство – Министерство на регионалното развитие с наименование понастоящем Министерство на регионалното развитие и благоустройството/МРРБ/ като юридическо лице е процесуално правоспособно по смисъла на чл. 27 ГПК и разполага с процесуална легитимация да бъде ищец в исковия граждански процес. Според регламентацията в чл. 42 ЗА министерството е администрация, която подпомага дейността на министъра; то е юридическо лице на бюджетна издръжка, чието общо ръководство се осъществява от съответния министър и се представлява от министъра или от овластено от него длъжностно лице. Съгласно чл. 108 КРБ и чл. 25 ЗА министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност и ръководи отделното министерство. Министърът като орган на изпълнителната власт няма гражданска правосубектност, съответно процесуална правоспособност по смисъла на чл. 27 ГПК, както и собствен бюджет. В този смисъл и при съобразяване на поисканата от МРРБ екзекватура на арбитражното решение следва да се приеме, че в случая са налице абсолютните предпоставки за съществуването на правото на иск – правосубектност на ищеца и надлежна процесуална легитимация на същия. Неоснователни са и доводите на касатора за ненадлежно упражняване на правото на иск, тъй като исковата молба е нередовна. Исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК, като не поражда съмнение кой е предявил иска, а именно посоченото министерство, представлявано от ръководещия го министър. По изложените съображения доводите на страните за недопустимост на предявения иск се явяват неоснователни. Независимо от изложеното, настоящият състав намира, че предявеният иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА е недопустим. С решение № 60065 от 1.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2883/2019 г., II т. о. е прието, че по отношение на влизането в сила и допускането на изпълнение на арбитражно решение, постановено от международен арбитражен съд със седалище на институцията /мястото на нейната регистрация/ в чужбина в арбитражно производство, проведено на територията на Република България при изрична уговорка, че мястото на арбитража е в [населено място], се прилагат разпоредбите на Закона за международния търговски арбитраж, а не на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Нюйоркската конвенция/, приета на 17.12.1958 г. и ратифицирана от България с Указ № 284 на Пленума на НС от 08.07.1961 г. /Изв., бр. 57 от 18.07.1961 г./. Съгласно чл. 1 от Нюйоркската конвенция същата се прилага относно признаването и изпълнението на арбитражни решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се иска признаването и изпълнението на решенията, по спорове, страни по които могат да бъдат както физически, така и юридически лица, както и за арбитражни решения, които не се смятат за национални решения в тази държава, в която се иска тяхното признаване и изпълнение. Под признаване на чуждестранно решение конвенцията има предвид зачитане на силата на пресъдено нещо, а под изпълнение – допускане на принудително изпълнение на чуждестранното арбитражно решение. Според чл. 1, ал. 1 ЗМТА този закон се прилага за международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитража е на територията на Република България. При изрично посочване в арбитражната клауза, че мястото на арбитража е в [населено място], Република България, страните подчиняват арбитражното решение на Закона за международния търговски арбитраж. В цитираният акт на ВКС, както и в решение № 91/26.07.2019 г. по т. д. № 251/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. е изяснено, че мястото на арбитража предопределя приложимия към него закон – законът на държавата, в която е мястото на арбитража, който ще е приложим, както по отношение на контрола при иск за отмяна на неговото решение, така и относно последиците на арбитражното решение. В горепосочената хипотеза постановеното от международен арбитражен съд със седалище на институцията /мястото на нейната регистрация/ в чужбина, но с уговорено в арбитражното споразумение място на арбитража на територията на Република България, решение представлява арбитражно решение, към което следва да бъдат прикрепени директно, без опосредяващи процедури, предвидените в националния правен ред на Република България последици относно непререшаемостта на спора и изпълняемостта на решението. С връчването на арбитражното решение то влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение – чл. 41, ал. 3, изр. 3 ЗМТА. В настоящата хипотеза първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, без да съобрази, че предявеният иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА е с предмет признаване и допускане изпълнението на територията на Република България на решение, постановено от Международния арбитражен съд към Международната търговска камара, Париж, в арбитражно производство, проведено на територията на Република България, а именно в [населено място], при изрична уговорка, че мястото на арбитража е България – чл. 67.3 от Общите условия на FIDIC и Условията на конкретната кандидатура, представляващи част от процесните договори. Това арбитражно решение е местно арбитражно решение, по отношение на което се прилагат разпоредбите на ЗМТА, като същото следва да бъде зачетено и изпълнено, без да се провежда процедура по екзекватура. Влязлото в сила местно арбитражно решение подлежи на принудително изпълнение, като изпълнителен лист въз основа на същото се издава по молба на заинтересованата страна от окръжния съд, в района на който е постоянният адрес или седалището на длъжника /чл. 41, ал. 3 вр. чл. 51, ал. 1 ЗМТА и чл. 404, т. 1 ГПК/. Поради това то не може да бъде допустим предмет на иска по чл. 51, ал. 3 ЗМТА. При тези данни въззивният съд не е осъществил дължимата проверка за допустимост на обжалваното решение, която съгласно задължителните разяснения в ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС предхожда решаването на спора по същество от въззивната инстанция. Потвърждавайки решението на Софийски градски съд, вместо да го обезсили, въззивният съд също е постановил недопустимо решение. По изложените съображения решението на Софийски апелативен съд и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд се явяват недопустими, поради което следва да бъда обезсилени на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270 ГПК, а производството - прекратено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 199 от 5.04.2021 г., поправено с решение № 559 от 2.08.2022 г., по в. т. д. № 2189/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав и потвърдено с него решение № 1537 от 23.09.2015 г., поправено с решение № 121 от 15.01.2016 г., по т. д. № 2045/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 състав. ПРЕКРАТЯВА производството по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.