Р Е Ш Е Н И Е № 4 гр. С., 11 април 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, II наказателно отделение, в съдебно заседание на 15 януари, две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев ЧЛЕНОВЕ: Елена Авдева Бисер Т. при участието на секретаря Кр. П. и в присъствието на прокурора П. Маринова изслуша докладваното от председателя (съдията) Ю. Кръстев наказателно дело № 2317/2013 година. Производството по чл. 346 и следващите НПК, е образувано по касационeн протест на Великотърновската апелативна прокуратура и жалба на М-во на финансите, чрез областния управител на [населено място], против въззивно решение на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 119/2013 г. Твърди се, че съдебният акт е постановен в нарушение на закона и при допуснати съществени процесуални нарушения. Искането е за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и жалбата по изложените в тях съображения. Подсъдимите, чрез упълномощените си защитници изразяват становище, че протестът и жалбата са неоснователни, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по реда на чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С решение № 134/18.07.2013 г., Великотърновският апелативен съд, наказателно отделение, е потвърдил присъда № 49/22.11.2012 г., постановена по нохд № 59/2012 г., на Русенския окръжен съд, с която: подс. М. Т. Д. е била призната за невиновна и оправдана по обвиненията й: по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, пр. 1 и 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, по чл. 260, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК и по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2 НК; подс. Р. М. Н. призната за невиновна и оправдана по обвиненията й, по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, пр. 1 и 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по чл. 260, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК; подс. Г. Т. А. е била призната за невинна и оправдана по обвинението й, по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК; подс. К. П. В. – оправдан по обвинението му, по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК; подс. Д. Д. Я.-В. – оправдана по обвинението й, по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК; подс. С. И. Г., призната за невиновна и оправдана по обвинението й, по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК и подс. Н. А. Н. – оправдана по обвинението й, по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК и отхвърлен предявеният граждански иск от Българската държава против подс. М. Т. Д. и Р. М. Н. за сумата от 647 600 лв. По протеста и жалбата: Преди всичко следва да се отбележи, както Върховният касационен съд е имал възможност многократно да се произнася, че касационната проверка не е аналогична по съдържание и резултат на въззивната, тъй като не може да установява нови фактически положения и въз основа на тях да пререшава делото. От правомощията на съда, уредени в чл. 354 НПК произтича, че той е призван като последна, висша инстанция да осъществява контрол върху процесуалната и материално – правната законосъобразност на оспорения съдебен акт. И това е напълно естествено, защото следва духа на чл. 124 от Конституцията на Република България. По принцип касационната проверка не е всеобхватна и служебна, а се ограничава в рамките на правната проблематика, поставена писмено от жалбоподателя, съответно от протестиращия прокурор, какъвто е случая по настоящото дело. В интерес на правосъдието отклонения от този принцип са допустими само при установяване на фрапантно несъобразяване с процесуалната форма или грубо нарушаване на закона в рамките на фактическите констатации на въззивният съд довели до накърняване на основни права на страните. Затова и по настоящото дело, касационната проверка не може да излиза извън рамките на доводите по касационния протест и касационна жалба. В случая, протестиращият прокурор и М-во на финансите, чрез Русенския областен управител са релевирали две касационни основания – нарушение на закона и съществено нарушение на процесуалните правила. В подкрепа на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК са отбелязали в протеста, че порочната процесуална дейност на въззивният съд по оценка на релевантните факти, е довела до нарушение на материалния закон, във връзка с формираните правни изводи за невиновност на подсъдимите по повдигнатите им обвинения. В тази връзка се възпроизвеждат фактите според версията на обвинението, която е била отхвърлена и от второинстанционният съд. На тази основа се поддържа, че оправдателната присъда е следвало да бъде отменена. Както бе посочено по – горе, пред настоящата инстанция страните могат да поставят въпроса за точното прилагане на материалния закон, само в рамките на фактическите положения, установени от въззивния съд. След като последният е приел, че обвиненията не са доказани до изискваната от процесуалния закон степен за несъмненост, това негово заключение може да се проверява по касационен ред само в контекста на спазване на процесуалните правила. Съставът на Върховния касационен съд счита, че касационният протест и жалба срещу посоченото решение на Великотърновския апелативен съд са основателни. Въззивният съд не е изпълнил задълженията си по установяване на фактическата обстановка като инстанция по съществото на делото. Съгласно изискванията на въззивното производство, той разрешава същите въпроси, които са били разрешени от първоинстанционната присъда, като се ръководи от правилата на първоинстанционното производство с изключение по чл. 316 НПК. Като втора инстанция по съществото на делото, е следвало да посочи на базата на подробен разбор и внимателен анализ на доказателствата и обективна преценка на доказателствените средства, какво е приел за доказано относно фактическите положения по делото и въз основа на какви доказателства. В случая, апелативният съд не е изложил свои собствени мотиви относно приетата фактическа обстановка във връзка с направените многобройни конкретни възражения в протеста и жалбата. Липсата на ясен анализ на конкретните доказателства в мотивите и подмяната му с лаконични и абстрактни съждения и заключения, какъвто е настоящият случай, винаги се явява съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като лишава касационната инстанция от възможността да извърши действителна проверка на оплакванията по касационната жалба и протест, с което се ограничават процесуалните права – възможността за реална и ефективна защита пред по – горната съдебна инстанция на страните по делото. Ето защо, наличието на това нарушение е основание за отмяна на въззивната решение и връщане на делото за ново разглеждане, на основание чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. В тази връзка, въззивният съд не е подложил на внимателна собствена оценка относимите към предмета на доказване доказателства – чл. 102 НПК, не е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 НПК да даде конкретен отговор на възраженията на прокуратурата и М – во на финансите, замествайки дължимото съдържание на решението с препращане към мотивите на първоинстанционният съд. Подобен подход е недопустим. Както многократно се е произнасял Върховния съд, липсата на съображения при наличие на конкретни възражения по въпросите от съществото на делото, винаги представлява съществено процесуално нарушени по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 и ал. 3 НПК и е основание за отмяна на съдебния акт. Също така следва се отбележи, че мотивите към решението на въззивният съд, вместо с анализ на доказателствата и позоваване на конкретни фактически обстоятелства, изобилстват с недопустима лексика и тон и са намерили място преценки и въпроси, вън от установените в чл. 339 НПК, като тези за процесуалното поведение на прокурора, емоционални изблици и оценки по съдържанието на обвинителния акт, за качествата на допълнителните съображения към протеста. Задължението за мотивираност на съдебният акт е основно задължение както по отношение на фактите, така и по отношение на правните въпроси, поставени за разрешаване по делото. По правило мотивите са средство предоставено на страните да разберат решението на съда, а на касационната инстанция – да упражни контролните си правомощия. По възраженията в допълнителните съображения към въззивният протест досежно обвинението по чл. 282, ал. 3 НПК за наличие на обективна и субективна страна на престъплението, не са били обсъдени посочените писмени и гласни доказателства и не е даден никакъв конкретен отговор. Въззивният съд не е изложил никакви съображения поради какви причини приема, че цитираните от него нормативни актове, вкл. и Конституцията на РБ, не могат да бъдат източник на задължения на Областен управител като орган на власт и длъжностно лице. Конституцията не е пожелание, а действащо право, в който смисъл е и Р. 10/1994 г. на КС на РБ. Липсва конкретен отговор в мотивите, на направено възражение, защо подс. Д. не е поискала средства от държавата, които да се предвидят в проекто – бюджетите на администрацията, за поддръжка на тези сгради след като това произтича от задължението й да управлява имотите държавна собственост с грижата на добър стопанин. Въззивният съд не дал и конкретен и подробен отговор на възраженията на прокуратурата относно имало ли е или не стремеж у подс. Д. да запази управлението върху терена, показанията на св. В. и Р.. На МС от 23.11.1995 г., за наличието на специална цел и свързаните в тази връзка събрани по делото доказателства, за дружеството заменител [фирма] и посочените в тази връзка свидетелски показания, необсъдени от първоинстанционния съд и несъпоставени с останалите събрани по делото, за липсата според този съд на доказателства, че подс. Д. се е запознала с документите за замяна, включително с изготвените оценки. Същите са изводите на настоящата инстанция и по отношение обвинението по чл. 260, ал. 1 НК. В допълнителните си съображения към въззивният протест, прокуратурата е изложила подробни и подкрепени от доказателствата по делото аргументи в подкрепа на обвинителната теза за наличие на общност на умисъла в подс. Д. и Н. и недостоверността на изготвените от последната оценки. По всички тях не е налице обсъждане в мотивите на въззивната инстанция и не е даден отговор, който се следва от разпоредбите на чл. 339 НПК, като вместо това е дадена квалификация за работата на прокуратурата и лаконично са посочени л. 132 до 136 от първоинстанционните мотиви. Изложеното до тук обхваща и възраженията срещу извода на съда относно факса от МРРБ и поставена резолюция от подс. Д., за събитията случили се на 22.12.2008 г., относно часа – 10 ч., от протокола на проведено събрание на съвета на директорите на [фирма] и обсъдените в тази връзка свидетелски показания, за липсата на нов договор за оценка на петия недвижим имот, за стойността на заменените имоти и кредитираните експертизи. Нито едно от тези възражения на обвинението не е намерило отговор в решението на въззивният съд, който отново е препратил към първоинстанционният съдебен акт с общи фрази. По обвинението по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК, прокуратурата е изложила редица възражения, акцентирала е върху ред доказателства, които не са били обсъдени при доказателствения анализ на окръжния съд. В тази връзка се възразява за кредитирането или не на свидетелски показания, много подробно изброени в протеста. Нито за едно от тях не направен отговор в мотивите, а просто те са били игнорирани, като в мотивите са посочени на показанията на св. А., каквато не е била разпитвана по делото, а и липсва подсъдима Н., на чиито обяснения се позовава апелативния съд. По нататък този съд изобщо не е дал отговор на възражението срещу схващането на съда, че подс. Д. не е автор на подписаните пот нея документи, тъй като физически те били изписване от подчинени й служители, както и против извода му, че св. С. не поддържал дадените от него показания на досъдебното производство. По обвинението по чл. 202 НК прокуратурата не е получила дължимия анализ в решението на апелативния съд, който механично е повторил извода на решаващия съд за наличие на покритие между обясненията на подсъдимите и показанията на разпитаните в тази връзка свидетели. Направеният им коментар е повърхностен и едностранчив и се отнася само за част от тези показания. Не са били обсъдени показания на св. М. и Д., на които се позовава прокуратурата за установяване на лични уговорки между подс. Д. и М. М., на възраженията против извода на съда, че не е било задължително изготвянето на инвентаризационни описи и сравнителни ведомости за извършената инвентаризация, на възражението против извода, че в резултата на действията на подс. Д. държавното движимо имущество не било безвъзвратно погубено или погинало, на изводите, че протоколите за брак не били удостоверителни документи, за разликата между негодни и излишни движими вещи, за длъжностното качество на подсъдимите. С оглед на изложеното по настоящото дело, единствените касационни доводи на прокуратурата, които могат да бъдат свързани с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, се състоят в критика на начина по който въззивният съд е формирал своето вътрешно убеждение относно правно – релевантните факти. В тази насока, в протеста се поставя въпроса за липсата на обективност, всестранност и пълнота в изследването на доказателствените материали, така както се изисква от принципите на чл. 14, ал. 1 НПК, на липсата на мотиви. На този въпрос се дава отговор с настоящото касационно решение, като същевременно се има в пред вид, както бе посочено и по – горе, че по закон въззивната инстанция е последната, обвързана с процесуалното задължение да се произнесе по фактите и обстоятелствата включени в предмета на доказване. Настоящият състав не разполага с правомощието да установява нови положения, защото за разлика от предходните инстанции не провежда съдебно следствие и не оценява непосредствено доказателствените материали. Неизпълнението на задълженията по чл. 339 НПК от въззивният съд, да изложи фактически и правни съображения против направени съществени възражения и довели до оправдаване на подсъдимите, прави напълно невъзможна касационната проверка на присъдата за законосъобразност. Върховният касационен съд многократно е подчертавал, че недостатъчните и неясни мотиви покриват съдържанието на съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК – липса на мотиви, а това може да има като единствена и безусловна последица отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Изложеното по-горе се отнася изцяло и да жалбата на М – во на финансите, поради което съдът не следва подробно да се занимава с нея. С оглед на всичко изложено настоящата инстанция счита, че е налице хипотезата по чл. 348, ал. 1, т. 2 и ал. 3, т. 2 НПК, за да възникне задължение на касационната инстанция, за отмяна на съдебния акт, поради което протеста се явява изцяло основателен. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, състав на 2-ро наказателно отделение при Върховния касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 134/18.07.2013 г., постановено по внохд № 119/2013 г., на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение. ВРЪЩА делото на същия съд, за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. Председател : Членове: