Р Е Ш Е Н И Е № 146 гр.София, 07.10.2020 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4129/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от И. М. Н., чрез адв. Е. П. от АК - София, срещу въззивно решение № 887/15.04.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 2992/2018 г. в частта, с която е отхвърлен искът на И. М. Н. против на Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за разликата над 3 500 лв. до целия предявен размер от 100 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от 16.05.2013 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. С определение № 425/02.06.2020 г. касационно обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди и вземе предвид всички обстоятелства, релевантни за определяне по справедливост размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди, поради противоречие с ПП 4/1966 г. на ВС и константна съдебна практика на ВКС по тълкуването на чл. 52 ЗЗД и чл. 2 ЗОДОВ. Както е изяснено в ППВС № 4/23.12.1986 г. и практиката на Върховния касационен съд, напр. решение № 79/17.07.2018 г. по гр.дело № 2034/2017 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 621/22.10.2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о., решение №149/02.05.2011 г. по гр.д. №574/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение №123/23.06.2014 г. по гр.д. №254/2014 г. на ВКС, III г.о. и др., съдът съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, а също така и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Такива обстоятелства при искове по чл. 2 ЗОДОВ са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, извършените процесуални действия с участието на пострадалия, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; постановени осъдителни присъди; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Съдебното минало и наличието други предишни осъждания, како е изяснено напр. в решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на IV г.о. на ВКС, следва да бъдат отчетени, които ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, имат отношение към личността на пострадалия. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение. При наложена марка за неотклонение „задържане под стража“ от значение са, както нейната продължителност и как е повлияла на живота, чувствата и достойнството на пострадалия, още и условията в мястото, където е изпълнявана, отношението на администрацията в местата за задържане, данни за психически или физически тормоз и дискриминация, осъществявани от служители или от други задържани/затворници, предприемане на адекватни мерки при данни за подобни деяния и пр. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. Размерът на присъденото обезщетение също така не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. Касаторът И. М. Н. излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички обстоятелства и необоснованост. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание прокурор З. Т. от върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като е отменил частично решенето на първостепенния Софийски градски съд и след допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 327/05.02.2020 г., е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. Н. сумата от 3 500 лв.– обезщетение за причинени му неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Отхвърлил е иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗЗД за разликата над 3 500 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв., както и лихва в размер на законната лихва върху отхвърлената главница. Присъдил обезщетение върху главницата от 3 500 лв. по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 16.05.2013 г. до окончателното издължаване и отхвърлил като погасена по давност претенцията за лихва върху главница от 3 500 лв. за времето 04.05.2012 г. – 15.05.2013 г. Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на ищеца Н. и съдебноделоводни разноски в размер на 2 лв. (съразмерно уважената част от иска). За да се произнесе, съдът установил, че с постановление по ДП № ЗМ 1362/29.05.2011 г. И. Н. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.354а, ал. 1, т. 4 НК – държане на наркотични вещества с цел разпространение. Спрямо лицето е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С постановление на прокурор при СРП от 09.11.2011 г., наказателното производство срещу И. Н. за престъпление по чл. 354а, ал. 1 НК е частично прекратено, като разследването продължило да се води за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, ал. 1 НК. На 04.05.2012 г., с постановление на прокурор при СРП, наказателното производство е било прекратено, поради недоказаност на участието на И. Н.. Съдът приел, че държавата, чрез Прокуратурата на РБ отговаря за причинени на Н. вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът посочил, че не е установено при Н. да са настъпили специфични и трайни тежки последици в психическото или физическото му здраве, след повдигане на обвинението. За да определи размера на обезщетението, въззивният съдът посочил, че е взел предвид периода от време, през който спрямо ищеца са предприети действия по наказателно преследване - близо 1 година, през който спрямо него е взета най-тежката мярка за неотклонение за период, надхвърлящ 7 месеца, както и че престъпленията, за които са му повдигнати обвинения, са тежки по смисъла на НК, още и фактът, че ищеца е многократно осъждан. Намерил, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 3500 лв. Присъдил лихва върху главницата, считано от 15.05.2013 г. до окончателното издължаване. Изложил съображения, че за времето от 04.05.2012 г. до 15.05.2013 г. искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е погасен по давност. В противоречие I трайното тълкуване в практиката на ВКС и ВС на чл. 52 ЗЗД по разгледания по чл. 290 ГПК въпрос, въззивният съд на практика не е отчел всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, имащи отношение в случая към справедливото обезщетяване на пострадалия. Също така, изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства, а оценката на релевантните за иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обстоятелства във връзка със справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД да са изведени въз основа на формално-валидните умозаключения – изводите и заключенията на съда трябва да са логически следствия от дадени условия. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС т. 12). Въззивният съд по делото не е отчел, че наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ (със съответните присъщи й неудобства и ограничения на свободата) е не само най-тежката, но в случая е продължила прекалено дълго, а и самата тя, за този период, се явява несъразмерна на тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът. Съдебното минало на ищеца, неговото девиантно поведение и опит в изтърпяване наказание „лишаване от свобода“ безспорно е от значение, но не може да е водещо обстоятелство при определяне размера на справедливото обезщетение. Решението е необосновано, като съдът не е съобразил още и възприетото в съдебната практика в сходни случаи. Както е изяснено и в решение на ЕСПЧ по делото на П. С. срещу България, жалба № 68490/01, пар. 62 „Оценяването на морална вреда, освен в случаите когато размерът на обезщетението е определен от закона, по природа е трудна дейност, често налагаща на този комуто се пада, да извърши проучвания на съдебната практика, за да се постарае да оцени, сравнявайки своя случай с подобни дела, вредите и лихвите които могат да се присъдят за това.“ Разбира се, унификация и уравновиловка е невъзможна; сам законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В същото време, правото трябва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, като справедливостта изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират (еднаквите случаи се третират еднакво). В заключение въззивното решение в допуснатата до касационно разглеждане част следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество. И. Н. е роден през 1975 г. Няма данни за образователен ценз и трудова биография, нито за броя и вида на всички процесуални действия, извършени по време на наказателното производство, колко от тях са извършени с участието на пострадалия. Към делото е приложена прокурорска преписка 54664/11 г. на СРП, която няма отношение изобщо към делото и И. Н.. Това не е взето предвид нито от съдилищата – СГС и САС, нито от страните по делото, а предвид фазата на съдебното производство и правомощията на касационната инстанция, тази грешка в допускането и събирането на доказателствата няма как да бъде коригирана. Видно от справка за съдимост, по отношение на Н. има 15 записа, от които 13 касаят осъждания, измежду които и с наложени и ефективно изтърпяване на наказания „лишаване от свобода“, като има случай, в който първоначалното изтърпяване е при строг режим. От тази справка обаче не следва, както твърди Прокуратурата на РБ, че в периода 29.05.2011 г. – 09.11.2012 г. спрямо Н. е имало висящи други наказателни производства. Други доказателства в подкрепа на това твърдение няма. Няма данни, нито твърдения, времето, през което е търпял мярката „задържане под стража“ да е било взето предвид и приспаднато при последващо осъждане. На 29.05.2011 г. на ищецът Н. е повдигнато обвинение за престъпление по чл.354а, ал. 1, т. 4 НК – държане на високорискови наркотични вещества с цел разпространение– амфетамин с тегло 3,43 грама и 85 броя таблетки високорисково наркотично вещество – амфетамин с нетно тегло на 1 бр. таблетка – 0,07 г, с цел разпространение, като амфетаминът е включен в Единната конвенция по упойващите вещества от 1961 г., изменена с Протокола от 1972 г., а така също и съгласно изискванията на Конвенцията на ООН от 1988 г. срещу незаконния трафик на упойващите вещества и психотропни субстанции, поставена е и под национален контрол – забранена е за приложение в хуманната и ветеринарната медицина съгласно ЗКНВП от 1999 г. За престъплението, в което е обвинен Н. е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от две до осем години и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лв. Спрямо лицето е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Освободен е на 22.01.2012 г., като наложената мярка е заменена с „парична гаранция“, определена в размер на 1000 лв. С постановление на прокурор при СРП от 09.11.2011 г., наказателното производство срещу И. Н. е частично прекратено, като разследването продължило да се води за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, ал. 1 НК. За него се предвижда също наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години и глоба от 2 до 10 хиляди лева. След извършена експертиза е установено, че количеството държани наркотични вещества не е голямо, а стойността му не покрива критерия за големи размери. Според прокурора при СГС, наркотичните вещества по количество, вид и предназначение могат обективно да се свържат с държане за лични нужди, поради което целта за разпространението е сериозно дескредитирана; липсва регистрирана активност на обвиняемия по чл.354а НК. Видно от разпореждане на прокурор при СГС от 28.07.2011 г., е разпоредено И. Н. да бъде приведен от ареста на НСлС в СБАЛЛС – Затвора [населено място] за извършване на необходимите прегледи, консултации и евентуална хоспитализация, съобразно отразените данни за здравословното му състояние при извършения на 28.072011 г. преглед от д-р Ш.. Тя уведомила, че Н. се оплаква от изтръпване и болки по хода на дясната ръка, поради което е дала препоръка за консултативен преглед с невролог. Данни за поставена диагноза по делото няма. Представеното копие от амбулаторен журнал от Специализирана болница за активно лечение на лишени от свобода – затвора София, установява, че на 12.07.2017 година е извършен преглед на И. Н.. Отбелязването касае период, различен от процесния, а доказателството е неотносимо към спора. С писмо изх. № 465/21.08.2017 г. болничното заведение декларира, че Н. не е лекуван в болницата през 2011 г. и 2012 г. По делото не са събрани никакви обективни доказателства – медицински документи, съдебни експертизи, които да обосновават извод, че по време на задържането под стража Н. да е получил обективно някакво разстройство на здравето или налични здравословни проблеми да са се задълбочили. Този извод се налага и за времето след освобождаване от мястото, където е бил задържан, до прекратяване на наказателното производство, както и след това. Според показанията на свидетеля М. М. М. – вуйчо на пострадалия, последният изпаднал в депресивно състояние и бил с влошаване на зъбния статус. С гласни доказателства обаче не може да се установява медицинска диагноза, нито пълно и главно връзката ѝ с повдигнатото обвинение през 2011 г. и наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. При това, свидетелят няма лични впечатления, а опосредени – по разкази от сестра си, майка на пострадалия. На 04.05.2012 г., с постановление на прокурор при СРП, наказателното производство е прекратено, поради недоказаност на участието на И. Н.. В мотивите на прокурорското постановление е посочено, че в таблетките – 85 бр. в кутия от лекарствен препарат „Упсарин“, поставен до скоростния лост на управлявания от Н. автомобил, след извършената експертиза, не се сдържат наркотични вещества. По отношение на наркотично вещество – амфетамин с тегло от 3,43 гр. – то било скрито в плафона, поставен в предната част на колата, която е служебна и собственост на “Арх Проект Груп“ ООД. С протокола за оглед на местопроизшествие не били иззети дактилоскопни или биологични следи, свързващи инкримираното вещество с водача на моторното превозно средство; при извършеното претърсване в дома на Н. не са били намерени наркотични вещества. Това е навело до извод, че не се е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 354а, ал. 3 НК спрямо Н.. От показанията на свидетеля М. М., ценени от съда при условията на чл. 172 ГПК, се установява, че след излизането от ареста И. Н. бил подтиснат, отбягвал всички за около 2-3 месеца и отишъл на село. Това значи, че след приключване на наказателното производство, което е три месеца след освобождаването, негативни преживявания и чувства са отшумели. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето е изпитвало неудобства, било е притеснено. Тези негативни емоции са се задълбочили по време на близо 8-месечният престой в ареста, когато е ограничено и правото на свободно придвижване, правото на труд, на социално общуване. Вярно е, че ищецът Н. има предишен опит от престой в предварителни арести и затвора, но не бива и да се омаловажава силата и интензитета на неимуществените вреди от задържането под стража, продължили през голям период от време, като самата мярка се явява и несъразмерно тежка, особено след частичното прекратяване на наказателното производство и данните от експертизата на откритите вещества. Ищецът е претърпял неимуществени вреди, чийто паричен еквивалент съдът определя при преценка на възрастта му към 2012 г. (ненавършени 37 години), личността му и начина на живот, доколко повдигнатото обвинение е повлияло на обичайното ежедневие, работа, социални контакти, семейство; установеното неблагоприятно отражението върху неговите емоции и психика; вида на престъплението, за което е повдигнато обвинение – тежко по см. НК, вкл. и за времето след първите пет месеца и частичното прекратяване; бързото приключване на производството – за 11 месеца; липсата на постановена присъда; наложените мерки за неотклонение, тяхната продължителност, тежест и отражение върху емоциите, чувствата и преживяванията на пострадалия, а още и съдебната практика при сходни случаи, както и общественоикономическите условия в страната към май 2012 г. Съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за 2012 г. за едно лице са, както следва: общ годишен доход – 4327 лв., средногодишен разход – 4058 лв. и висока годишна инфлация от 4,2 % срещу 2,8 % за 2011 г. и 0,9 % за 2013 г. Съдът намира, че краткият срок, в който е приключило наказателното производство, липсата на установени неимуществени вреди във връзка с обвинението за времето след прекратяване на наказателното производство, а още и за конкретно причинени увреждания в професионален, репутационен и семеен план, съпоставими и с данните за личността на пострадалия, определят размер на обезщетението под средния в подобни хипотези. В същото време, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение и особено налагането на най-тежката мярка за неотклонение, както и изключително дългият период, в който е търпяна, както и явната ѝ несъразмерност с повдигнатото обвинение, поне за част от периода, сочат на сериозно увреждане в неимуществената сфера, което предопределя и значимо завишаване на паричният размер на обезщетението. При така изясненото, съдебният състав намира, че обезщетение в размер на 16 000 лв. е справедливо по см. чл. 52 ЗЗД. Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да бъде уважен в посочения размер, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законната лихва върху присъдената главница, считано от 16.05.2013 г. до окончателното издължаване. В заключение, въззивното решение следва да бъде изменено в посочения смисъл. По съдебноделоводните разноски: Прокуратурата дължи възстановяване на всички суми, платени от ищеца за държавни такси и депозита за разпит на свидетел по делегация – общо 84,20 лв. Няма данни за платен адвокатски хонорар. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 887/15.04.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 2992/2018 г., поправено с въззивно решение № 327/05.02.2020 г. в частта, с която е отхвърлен искът на И. М. Н. против на Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за разликата над 3500лв. до 16 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата над 3 500 до 16 000 лв., считано от 16.05.2013 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. и вместо това ПОСТАНОВИ ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на И. М. Н. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинени му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, в размер над 3400 лв. до 16 000 лв., както и законната лихва върху главницата над 3 500 до 16 000 лв., считано от 16.05.2013 г до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 887/15.04.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 2992/2018 г., поправено с въззивно решение № 327/05.02.2020 г. в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от И. М. Н. против на Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за разликата над 16 000 лв., ведно със законната лихва върху отхвърлената част, считано от 16.05.2013 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на И. М. Н. сумата в размер на 84,20 лева, сторени съдебноделоводни разноски по делото във всички инстанции, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: