7 Р Е Ш Е Н И Е № 162 гр. София, 10 октомври 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети септември 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря ............М. ПЕТРОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ГЕБРЕВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 817/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия А. П. Ч. срещу въззивно решение № 131 от 14.05.2018 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 308/2017 г. С първоинстанционна присъда № 109, постановена от Пловдивския окръжен съд на 18.11.2016 г. по НОХД № 2019/2015 г., подс. Ч. е бил признат за виновен в това, че на 06.05.2015 г. в [населено място], [област] умишлено е умъртвил Р. С. Т. от същото село, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 54 от НК е бил осъден на десет години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор или затворническо общежитие от закрит тип и е бил приспаднат срокът на предварителното задържане на подсъдимия. С присъдата подс. Ч. е бил осъден да заплати на С. Р. Т. сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането, до пълното изплащане на горепосочената сума, като гражданският иск в останалата му част до предявения размер от 120 000 лв. е бил отхвърлен. С атакуваното въззивно решение № 131/14.05.2018 г. Пловдивският апелативен съд е изменил присъдата, като я е отменил в частта относно определянето на вида на затворническото заведение. В останалата й част присъдата на Пловдивския окръжен съд е била потвърдена. Касационната жалба и допълнението към нея излагат съображения за неправилно приложение на материалния закон предвид незаконосъобразността на правния извод на въззивния съд, че престъплението, осъществено спрямо пострадалия Т., представлява престъпление по чл. 115 от НК. Поддържа се тезата, че е налице неправилна оценка на доказателствата и деянието следва да бъде преквалифицирано по чл. 118 от НК. В допълнението към касационната жалба се прави искане и се излага аргументация и за преквалификация на престъплението по чл. 124 ал. 4 от НК. Сочи се, че отправената към подсъдимия обидна реплика /псувня/ била обусловила състояние на силно раздразнение у дееца и веднага след нея, а не след определен интервал от време, същият пристъпил към незабавно изпълнение на решението си за причиняване на телесна повреда, без да знае и има предвид агресивното поведение на потърпевшия, вадейки ножа. Изразява се несъгласие и с приетото от предходните съдебни инстанции, че причината за конфликта била подадената от пострадалия жалба срещу брата на подсъдимия. Поддържа се и че по делото имало доказателства, че пострадалият осъществил действия, имащи характер на нападение по смисъла на чл. 12 ал. 1 от НК – извадил нож и се опитал да прободе св. Л. и подс. Ч., в подкрепа на който, според жалбоподателите, била голямата част от гласните доказателствени средства. Сочи се и че неправилно предходните съдебни инстанции били приели, че престъплението е осъществено при форма на вината – пряк умисъл, като не съобразили, че умисълът за извършеното престъпление бил афектен такъв с оглед на подадената жалба от пострадалия срещу брата на подсъдимия, както и изречена от пострадалия Т. псувня на събора. От съдържанието на жалбата се извежда и наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК предвид допуснато съществено процесуално нарушение осъдителните изводи на предходните инстанции да почиват само върху косвени доказателства, които не водят само до един възможен извод кой е извършителят на деянието. Според касатора съмненията в тази насока били както от показанията на св. Б. М. - единственият пряк очевидец на престъплението, който обаче ги променил „драстично“ в съдебна фаза, както и от действията и показанията на св. Л., която съветвала своя син да си измие ръцете от кръвта по тях, а не била направила същото и със своя внук. Аргументира се и необоснованост на въззивното решение, която не е касационно основание. С жалбата се прави искане за изменение на въззивното решение и прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. Пред касационната инстанция защитата на подс. Ч. поддържа жалбата с всички изложени в нея съображения, като акцентира върху превратното тълкуване на доказателствената съвкупност от двете предходни съдебни инстанции по делото, довели до неправилно приложение на материалния закон, поради което моли за прилагане на закон за по-леко наказание. В своя защита подсъдимият поддържа аргументите на защитата си. Моли за налагане на по-малко наказание, тъй като в момента изплащал чужда вина. Служебният повереник на частния обвинител и граждански ищец С. Р. Т. (К. след сключен граждански брак) - редовно призована, която не взема участие в заседанието пред настоящата инстанция, излага съображения за неоснователност на жалбата на подсъдимия и моли да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Намира, че въззивният съд е изпълнил задълженията си, като след собствен анализ и оценка на доказателствата е достигнал до същите фактически и правни изводи като първоинстанционния съд. Изложил е подробни съображения относно умисъла, отговорил е на всички възражения на защитата. Вследствие на това деянието е доказано по несъмнен и категоричен начин. Предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият Ч. в последната си дума моли да се прибере при семейството си. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. ВКС намира, че инстанциите по фактите не са допуснали нито едно от сочените от жалбоподателите процесуални нарушения. Съображенията, изложени от въззивната инстанция на стр. 14 и 15 от решението, напълно се споделят и от касационния съд. Аргументирано въззивният съд е приел, че доказателствената съвкупност води до единствения възможен и необорим извод относно авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. Не намира опора в доказателствата по делото твърдението в жалбата, че осъдителните изводи на инстанциите по фактите се градят единствено върху косвени доказателства. Свидетелите Б. М. и Н. Л., които са очевидци на престъплението, въвеждат в процеса чрез показанията си преки доказателства. Въззивният съд се е съгласил с доказателствения анализ на първата инстанция, в т.ч с показанията на горепосочените свидетели относно инцидента, приел е, че те отразяват вярно фактите от обективната действителност, на които са били преки свидетели, поради което не е било необходимо да го преповтаря. Безспорно установено от свидетелските показания на двамата свидетелите е, че пострадалият и подс. Ч. са били един срещу друг и именно подсъдимият е нанесъл смъртоносният удар с нож. По същия начин въззивният съд е изразил ясно и волята си да подкрепи показанията на свидетелката С. Л., на която подсъдимият признал за убийството, които могат да се ценят като източник на косвени, производни доказателствени факти. Въз основа на съвкупността от преки и косвени доказателства, чиято достоверност е приета от въззивния съд да е извън всяко съмнение, законосъобразно и аргументирано той е приел, че е налице единна и непрекъсваема верига от факти, обуславящи несъмнения извод за авторството на престъплението в лицето на подс. А. Ч.. При липсата на каквото и да е процесуално нарушение на правилата на НПК, установяващи реда за събиране и оценка на доказателствата, не се констатира да е налице касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК. По отношение на твърдяното в касационната жалба нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите – Пловдивски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд, правилно са били подведени под нормата на чл. 115 от НК. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление именно по този престъпен състав от НК. Правнооценъчната дейност на съдебните инстанции на събраната доказателствена съвкупност не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече да бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. Ч., съставлява престъпление по друг по-лек престъпен състав, поради което въззивното решение да бъде изменено. Поведението на подсъдимия, инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки съдилищата не са се отклонили, признавайки го за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 от НК, съставлява престъпление именно по тази квалификация. Доводи за прилагане на друг материален закон към фактите (чл. 12, чл. 118 или чл. 124 от НК), касаещи деянието, са били правени от защитата на подсъдимия и пред предходната съдебна инстанция. Същите са обстойно обсъдени в мотивите на въззивното решение /стр. 14 – стр. 18 от въззивния съдебен акт/ и правилно са били оставени без уважение. Апелативният съд обосновано е приел, че подс. Ч. не би могъл да се ползва от института на неизбежната отбрана – извод, направен и от първата инстанция. Освен че искането за оправдаването на подсъдимия на осн. чл. 12 от НК не почива на установените факти от въззивния съд, то не е съобразено и с теорията на института на неизбежната отбрана и трайната съдебна практика /вж. и Постановление № 12/1973 г. на ВС/. За да е налице състояние на неизбежна отбрана трябва да е налице противоправно и реално нападение от пострадалия върху подсъдимия, срещу което той да се отбранява. За такова би могло да се приеме и състояние, при което бъдещото нападение да е толкова близко и непосредствено, че то неизбежно ще се осъществи. Случаят обаче не е такъв, доколкото след размяна на обидни реплики на събора в центъра на [населено място] между подсъдимия, неговия чичо – св. Л., и пострадалия Т. първите двама последвали по пътя към дома му пострадалия, затичали се след него, като го настигнали и започнали да го нападат в двора на къщата на св. Б. М., където Т. се опитал да се скрие. За да се защити от това противоправно и реално нападение, пострадалият извадил ножа, който носил със себе си, вкл. и в питейното заведение на селото, и се опитал да отблъсне нападателите. Подсъдимият Ч. отнел ножа от пострадалия и го пробол смъртоносно в коремната област. При така установените фактически положения липсва нападение от пострадалия върху подсъдимия и св. Л., срещу което последните да са се отбранявали. Пръв нападение е осъществил св. Л., придружен от подсъдимия, а от страна на пострадалия Т. е бил налице единствено опит да се защити от ударите, като за целта извадил ножа, който носел със себе си. Проверката на съдопроизводствените действия на въззивния съд и съдържанието на въззивния съдебен акт не насочват към извод за основателност на твърдението на защитата на подсъдимия за неправилно формирано вътрешно убеждение в съдебния състав относно наличието или липсата на състояние на „физиологичен афект” у подсъдимия. Правилни са изводите на въззивния съдебен състав за неприложимост и на друг материален закон – този по чл. 118 от НК, доколкото по експертен път /назначена и приета в хода на въззивното съдебно следствие допълнителна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза – л. 49 - 54/ е установено, че поведението на подс. Ч., който е бил алкохолно повлиян, не отговаря на медицинския критерий за състояние на силно раздразнение (афект), което да е предизвикало агресивните действия. Същият се е намирал в състояние на обикновено /просто/ алкохолно опиване, бил е в ясно съзнание, с алкохолно променено поведение. Същото не е било психотично мотивирано, но е било улеснено от приетия алкохол. Подсъдимият имал ясен спомен за случилото се, могъл е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, поради което не е бил в състояние на физиологичен афект, нито в състояние на остра реакция на силен емоционален стрес, а на гневна реакция. Жалбата, която пострадалият Т. бил подал в полицията срещу най-малкия брат на подсъдимия и наругаването от пострадалия на подсъдимия са кумулирали негативизъм у последния, който, обаче, не би могъл да се приеме за предпоставка за приложимост на чл. 118 от НК. И от двете събития е изминал период от време, в първия случай по-дълъг, а във втория – по-кратък, през който силно протичащите емоционални реакции на гняв са се потушили и не биха могли да обосноват внезапно възникнала реакция в поведението на Ч.. Поради това, като е отказал да преквалифицира престъплението по тази по-лека правна квалификация въззивният съд не е нарушил закона, с оглед на което касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК не е налице и в този аспект. На следващо място, обосновано е било прието от апелативния съд, че липсват основания за приложение на чл. 124 от НК /стр. 16 – 17 от въззивното решение/. Без уважение следва да бъде оставено и искането за квалификация на престъплението по чл. 124 ал. 2 от НК. Професионално обоснована и юридически издържана е преценката на въззивния съд на назначената от него и кредитирана допълнителна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза, анализирана по-горе във връзка с алтернативното искане за квалифициране на деянието по чл. 118 от НК. Следва, обаче, да бъде изтъкнато че макар и междуличностният конфликт между пострадалия Т. и подс. Ч. в питейно заведение в центъра на [населено място] да е довел подсъдимия до неприятни лични усещания и негативни емоции поради обидни реплики, нанесени публично чрез псувня, в присъствие и на чичото на подсъдимия /св. Л./, които са предизвикали раздраза у подсъдимия, не е било достигнато нивото на силно раздразнение, което да дава основание за приемане на медицинския критерий за приложимостта на чл. 124 ал. 2 от НК. Емоциите, които са движели подсъдимия непосредствено преди и по време на деянието са представлявали гневна реакция, без да преминават в силно раздразнение в поведението му. Между конфликтната ситуация в заведението и нанасянето на удара с нож в тялото на пострадалия Т. е изтекъл известен период от време. Мотивацията на подсъдимия за пробождането на пострадалия е била обусловена от отправената псувня от пострадалия, но тя е била възприета от подсъдимия преди това и желанието му за сбиване се е породило в самото питейно заведение. По този начин липсват елементите на внезапност на възникване на афекта, който всецяло да завладее съзнанието на дееца. Не са установени и последващите прояви на физиологичния афект - липсва „както стеснение на съзнанието, така и емоционален и физически взрив, последван от пълна или частична амнезия“ /стр. 5 от допълнителната експертиза - л. 53 от внохд/. Поведението на подс. Ч. след извършване на деянието е било психологично обосновано и последователно, което е белег за осъзнатост на извършеното деяние. В случая, макар и пострадалият да е обидил подсъдимия, с оглед на всичко изложено дотук не може да бъде направен извод за съставомерност на деянието по привилегирования състав по чл. 124 ал. 2 от НК, поради което крайният извод на контролирания съд генерално за несъставомерност на деянието по чл. 124 от НК е правилен и законосъобразен. Поведението на подсъдимия правилно е било преценено като предварително намислено, а не като резултат от силно раздразнение, довело до невъзможност за правилна преценка и контролиране на постъпките. Във връзка с възражението от защитата за приложение на чл. 124 от НК изчерпателно във въззивния съдебен акт /стр. 17/ е бил изяснен и въпросът за умисъла, с който е действал подсъдимият. Юридически издържана е преценката на апелативния съд, че при пробождането на пострадалия с нож подс. Ч. е действал с умисъл за убийството му, а не само за причиняване на телесно увреждане. Вярно са оценени установените по делото обстоятелства за значителна сила на удара с нож; място на нанасяне на удара - в областта на лявата част на гръдния кош, проникнало напълно в коремната кухина острие на нож. Всички тези обстоятелства са оценени по единствения правилен начин с оглед на субективното отношение на дееца към причинения престъпен резултат – смъртта, а именно като неговото пълно съзнаване като възможност за настъпване и желание за прякото му постигане. При установеното въздействие с опасно оръдие - нож, годно да причини смърт, нанасяне на удара от близко разстояние, с висока кинетична енергия, върху гръдната част на човешкото тяло, в която се намират жизненоважни органи, у дееца несъмнено е било оформено съзнанието, че причинява смъртта на пострадалия. С оглед на това липсват обективни предпоставки за приложение на друг материален закон. Макар и да не е заявена изрично явна несправедливост на наложеното от въззивния съд наказание лишаване от свобода в размер на десет години, с оглед на неоснователността на искането за приложение на друг материален закон не се налага корекция на наказанието в този аспект. Поради тези съображения ВКС не констатира да е налице което и да е касационно основание и въззивното решение следва да остане в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал. 1 т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 131 от 14.05.2018 г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по ВНОХД № 308/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.