7 Р Е Ш Е Н И Е
№ 120
гр. София, 19 януари 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар ..………...…… МАРИЯНА ПЕТРОВА …...…......…… и с участието на прокурор ……………….. НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ ………….……........……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 534/2020 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на адв. М., защитник на подсъдимия Т. К. К., срещу въззивна присъда № 53 от 27.05.2020 г., постановена от Софийски градски съд (СГС), НО, 9-ти въззивен състав по ВНОХД № 589/2020 г. по описа на същия съд.
С жалбата на защитника са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като се отправя искане на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл.24, ал. 1, т. 1 от НПК да отмени обжалваната нова присъда и да оправдае подсъдимия. Алтернативно се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Твърди се наличието на липса на мотиви, заради което подсъдимият не могъл да разбере защо е признат за виновен за деяния, за които няма повдигнато обвинение, предвид изложените аргументи на СГС, че цялостното поведение на подсъдимия е било непристойно. Според защитата не бил даден отговор на въпроса дали въззивният съд е приел за установено наличието на личен мотив у подсъдимия да отправи инкриминираната реплика към свидетеля и да го напръска със спрей. В тази насока е инвокирано възражение за допуснато нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК.
В допълнението към жалбата касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е мотивиран с доводи, че въззивният съд възприел за установена по делото фактическа обстановка, която не сочела подсъдимият да е извършил инкриминираното престъпление по чл. 325 от НК. Според защитата приложената спрямо подсъдимия Т. К. физическа сила формирала у него личен мотив да напръска със спрей св. П., което деяние би могло да е съставомерно по чл. 130, ал. 2 от НК, което престъпление било от частен характер и се преследвало по тъжба на пострадалия.
Наведеният довод за наличие на явна несправедливост на наложеното наказание е заявен декларативно, без изложени конкретни съображения в подкрепа на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Т. К. и неговият упълномощен защитник адв. М. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения и молят да бъде уважена.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда от 11.06.2019 г., постановена по НОХД № 663/2017 г., СГС, XXIІІ състав, е признал за невиновен подсъдимия Т. К. К. за това, че на 25.12.2015 г., около 22:30 ч. в [населено място], [улица] извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото –отправил обидни думи и закани: „Ще звънна един телефон и ще изпочупят цялото заведение, ще те убия, нещастник“ по отношение на Х. П. П. /служител в заведение „Р.“ – [населено място]/, след което напръскал Х. П. П. в областта на очите със спрей марка „PFEFFER, модел „KO JET”, като деянието е извършено повторно – извършил престъплението, след като бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление, а именно: споразумение по НОХД № 20623/2013 г. на СРС, НО, 104-ти състав, в сила от 11.12.2013 г., с което на дееца е наложено наказание „пробация“ за срок от шест месеца за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, като на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 325, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК.
По протест на прокурора при СРП срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 589/2020 г. по описа на СГС, като с атакуваната присъда № 53 от 27.05.2020 г. въззивният съд е отменил присъдата на СРС, признал е подсъдимия К. за виновен по повдигнатото му обвинение, поради което и на основание чл. 325, ал. 3 вр. чл. 28, ал. 1 от НК му е наложил наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в негова тежест са били възложени направените по делото разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 2 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
На първо място, при касационната проверка се констатира, че въззивната инстанция не е съобразила правилно рамките на обвинението, в които е било възможно нейното произнасяне. Разпоредбите на чл. 336, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от НПК ясно очертават необходимите предпоставки, при които въззивната инстанция може да упражни правомощието си да осъди оправдан подсъдим: да има съответен протест от прокурора и да е имало съответно обвинение в първата инстанция.
С внесения обвинителен акт срещу Т. К. е инкриминирано престъпление по чл. 325, ал. 3, вр. ал. 1 от НК – за това, че на 25.12.2015 г. в [населено място] отправил по отношение на Х. П. П. (служител в заведение „Р.“, [населено място]) обидни думи и закани: „Ще звънна един телефон и ще изпочупят цялото заведение, ще те убия, нещастник“, след което го напръскал в областта на очите със спрей марка „PFEFFER, модел „KO JET”, като деянието е извършено повторно. В лаконичната обстоятелствена част на обвинителния акт (л. 4 от НОХД № 663/2017 г. по описа на СРС) са отразени буквално същите обстоятелства, като именно те са квалифицирани от представителя на обвинителната власт като непристойни действия, изпълващи състава на чл. 325, ал. 1 от НК – грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото.
Видно от съдържанието на мотивите към постановената нова присъда (л. 45 от ВНОХД № 589/2020 г. по описа на СГС), въззивният съд е осъдил подсъдимия за поведение, различно и по-широко по обем от това, залегнало в обвинителния акт: освен за изричането на цитираната по-горе реплика по отношение на св. Х. П. и напръскването му със спрей, така и за редица предходни и последващи негови действия, определени от самия съдебен състав като „неинкриминирани“ – „говорене на висок глас, притеснение на клиенти, няколкократно връщане в заведението с афиширано желание да остане там“ и отправени реплики към полицейските служители след задържането му: „Прасета, свине, за един ден ви харча заплатата, маймуни, ще ви уволня“.
В обвинителния акт, въз основа на който е образувано съдебното производство, няма подобни фактически твърдения, каквито са залегнали в мотивите на въззивния съдебен акт, което означава, че СГС е осъдил подсъдимия К. по непредявени факти. На практика съдът сам е дефинирал рамките на обвинението, незаконосъобразно изпълвайки неговия обем по свое собствено усмотрение с конкретни действия на дееца, от значение за отговорността му. Няма спор нито в доктрината, нито в съдебната практика, че е недопустимо с оглед реалната и ефективна защита правата на подсъдимия за първи път в мотивите към съдебния акт, и то въззивния, да му се вменяват факти и обстоятелства, утежняващи наказателноправното му положение, извън обхвата на обвинителния акт. Дори в хода на съдебното следствие да настъпи съществена промяна във фактологията, нито първоинстанционният, нито въззивният съд може да разширява самоинициативно обстоятелствената част на обвинението. Новите факти, невключени в обвинителния акт, обуславят ново обвинение от фактическа страна, което само и единствено прокурорът има правомощието да повдигне по реда на чл. 287 от НПК. Правомощията на въззивния съд по чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК да осъди оправдания подсъдим за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, могат да бъдат упражнени само в хипотезите, при които липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Такова е налице, „когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита” (ТР № 61 от 13.12.1977 г., ОСНК на ВС на РБ, т. 2); „когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил” (ТР № 57 от 04.12.1984 г., т. 2).
По изложените съображения ВКС прие, че СГС незаконосъобразно от процесуална гледна точка е осъдил подсъдимия К. по непредявени факти, за които не е имало надлежно повдигнато обвинение. С оглед стандартите на чл. 6, т. 3, б. „а” и б. „б” от ЕКЗПЧОС за осигуряване на справедлив съдебен процес, в практиката на ВКС осъждането по непредявено обвинение неизменно се оценява като особено съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, сериозно накърняващо правото на защита на осъдения.
Второ, предприетият от въззивния съд процесуално незаконосъобразен подход е довел и до противоречие между диспозитива и мотивите на атакуваната въззивна присъда: съдържанието на диспозитива преповтаря заключителната част на обвинителния акт с включената в него конкретизация на осъществените от подсъдимия К. непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото (а именно: само обидните думи и закани, изречени по отношение на св. П., и напръскването му със спрея). Както вече бе отбелязано, мотивите обаче включват и установените от състава на СГС нови фактически положения във връзка с „неинкриминираното“ предходно и последващо поведение на подсъдимия. В тях изрично е подчертано (л. 45 от въззивното дело), че „… изследваните по това наказателно производство действия на Т. К. са част от цялостното му поведение, целящо скандализиране на обществото и демонстриращо явно несъобразяване с обществените порядки“. Т. е., въпреки че формално е отграничил и изключил „неинкриминираните“ действия на подсъдимия от „инкриминираните“ и изследвани по наказателното производство (в диспозитива), съдът очевидно все пак ги е взел предвид (в мотивите) при извеждането на обективната правно релевантна характеристика на поведението му и дефинирането на субективната страна на престъплението.
Формулировките, залегнали в диспозитива и съответно в мотивите на атакуваната присъда, обективно не позволяват да се разбере за какво точно поведение е осъден касаторът – включващо или изключващо неговите „неинкриминирани“ предходни и последващи прояви. Затова напълно оправдано защитникът се оплаква от неяснота на мотивите по отношение на това за какво именно фактическо поведение е осъден подсъдимият.
На трето място, настоящият съдебен състав прие, че при постановяването на атакуваната въззивна присъда са допуснати и съществени процесуални нарушения на чл. 13, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, които накърняват правото на защита на касационния жалбоподател и също съставляват основание за отмяна на съдебния акт – липса на обективна, всестранна, пълна и внимателна оценка на съдържащата се в доказателствените източници релевантна информация. Констатира се несъответствие между някои от констатациите на СГС и съдържанието на кредитираните доказателствени средства (показанията на св. Х. П., св. М. Х. и св. С. М.).
Така, въззивният съд е приел (л. 38 от въззивното дело), че подсъдимият К. е осъществил вербалната агресия към св. Хр. П. в рамките на самото заведение, след като отначало излязъл отвън, но след това се върнал отново. Държал се агресивно към свидетеля Хр. П., отправял на висок тон реплики към него, вкл. инкриминираната фраза, като обиждал и други лица от персонала, парадирайки с името на своя баща. Това негово поведение станало причина св. П. да го изведе от „ R. B. J.“ по [улица]в посока към [улица]. Тогава подсъдимият извадил лютивия спрей и напръскал свидетеля в лицето (л. 38 от въззивното дело). Тези фактически констатации са послужили за основа на изводите, че инкриминираният словесен израз и посегателството върху св. П. са били осъществени в присъствието на „неограничен брой хора“ (л. 42 от въззивното дело), „множество хора, намиращи се както в заведението, така и на оживен булевард“ (л. 45 от въззивното дело), както и че напръскването със спрея е било „безмотивно“ действие, случило се „без смислена причина“, „без конкретен повод за вражда“ (л. 41, л. 45 от въззивното дело).
Според отразените в съдебния протокол показания на св. П., депозирани пред състава на СРС в съдебно заседание на 23.04.2017 г. (гърба на л. 49, л. 50 от НОХД № 663/2017 г. на СРС), както обидите и заплахите, така и напръскването са станали в параметрите на заведението. В показанията му от досъдебното производство, прочетени на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от НПК, събитието е очертано по по-различен начин – че подсъдимият вече бил платил сметката си, потърсил кучето си и си тръгнал, като излязъл от заведението. Св. П. го пресрещнал „на тротоара на пътеката, която разделя шатрата и заведението“, като му казал, че не е желан, помолил до го да си ходи и предложил да го съпроводи. Тогава, и след като вече се намирал извън основното заведение и извън външната му заградена част, подсъдимият реагирал с инкриминираната фраза. Същите сведения се съдържат и в прочетените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК в съдебно заседание на 23.04.2017 г. показания на св. Х. от досъдебното производство, залегнали в протокола му за разпит от 26.12.2015 г. (л. 30-31 от ДП). Показанията на останалите свидетели, кредитирани от съда, не предоставят информация във връзка с произнасянето на инкриминираната реплика – свидетелите И., К., И. въобще нямат непосредствени впечатления от инцидента, а св. С. М., макар и очевидец, не споменава никакви факти за отправените обиди и закани (л. 187 гърба – л. 188 гърба от НОХД № 663/2017 г. на СРС). В още по-голяма степен изложеното се отнася до аналогичното заключение на въззивния съд, че и физическите действия спрямо св. П. са били извършени пред множество лица, включително намиращи се в заведението. Показанията на всички свидетели, на които съдът е гласувал вяра – П. (от досъдебното производство), Х. (от съдебното и досъдебното производство) и М. – съдържат данни, че напръскването с лютивия спрей за кучета е било осъществено извън пределите на основното заведение и външната му остъклена част – на тротоара преди ул. Солунска. В този смисъл, най-изчерпателна конкретика се съдържа в показанията на св. М.: „… Малко преди „Солунска“ да пресече „Витошка“, на „Виваком“, където е офиса, на 15-20 м. от края на самото заведение“ (л. 188 от НОХД № 663/2017 г. на СРС).
При така описаната доказателствена наличност, очертаваща събитието в по-различен контекст, не е ясно на какви именно доказателствени материали са основани приетите от СГС фактически положения, че думите на подсъдимия и проявената към св. П. агресия са станали достояние на значителен брой хора в и извън заведението; че се е наложило насилственото му извеждане от заведението, тъй като не искал сам да напусне; че предприел напръскването на свидетеля със спрея без конкретен повод. Съдът е положил усилия да обори твърдението на касатора за нанесени му удари от представители на персонала на заведението, но е оставил без коментар факта на принудителното му повеждане към [улица], след като самият той вече бил платил и излязъл извън заведението. В този именно смисъл са развити подробни възражения на защитника на подсъдимия, който с основание твърди, че въпросът за наличието на личен мотив у подсъдимия (независимо от оценката за уместност и адекватност на неговата реакция) не е бил обективно, всестранно и пълно изследван.
Четвърто, настоящият съдебен състав констатира и съществена празнота в мотивите на въззивната присъда по друг основен въпрос – хулигански ли са по естеството си конкретно инкриминираните действия на подсъдимия К. по изричане на фразата „Ще звънна един телефон и ще изпочупят цялото заведение, ще те убия, нещастник“ по отношение на св. Х. П. и напръскването му с лютивия спрей марка „PFEFFER, модел „KO JET”. В контекста на задължителните разяснения, дадени с ППВС № 2/29.06.1974 г., съдът трябва да даде ясен и категоричен отговор дали тези две конкретни прояви скандализират обществото; дали представляват брутална демонстрация против обществения ред, грубо нарушават важни държавни, обществени, лични интереси или съществено засягат нормите на нравствеността; дали изразяват явно неуважение към обществото. Не всякакви, осъществени в пияно състояние, неприемливи от гледна точка на съществуващите морално-етични норми за общуване между хората, деяния са съставомерни по чл. 325, ал. 1 от НК. Обективната страна на това престъпление се осъществява с грубо незачитане на установения в държавата правопорядък и демонстрация на явно неуважение към обществото, личността и нейните охранявани права. В случая е останало неизпълнено задължението на съда да посочи с какво установените по делото вербални и физически действия на касатора се отличават и надхвърлят несъставомерните неприлични прояви, респ. непристойните прояви, представляващи дребно хулиганство по смисъла на Указ № 904 от 28.12.1963 г за борба с дребното хулиганство. Съгласно указанията в цитираното ППВС № 2/29.06.1974 г., изводите в тази насока следва да се обуславят от анализ на конкретиката на инкриминираното поведение, въз основа на която да се заключи дали осъществените от дееца действия безогледно и показно нарушават значими интереси на държавата, обществото или личността (за да бъдат окачествени като „грубо нарушение на обществения ред“) и дали открито показват висока степен на пренебрежение към обществото и личността (за да бъдат характеризирани като израз на „явно неуважение към обществото“).
Посочените процесуални нарушения в аналитичната дейност на въззивния съд и мотивировката на съдебния акт могат да бъдат отстранени чрез отмяна на постановената от въззивния съд присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Касационният съд е обвързан от установените от втората инстанция фактически положения, и предвид допуснатото съществено процесуално нарушение, не е налице възможност за произнасяне по същество на обвинението, нито за преценка на справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивна присъда № 53 от 27.05.2020 г., постановена по ВНОХД № 589/2020 г. по описа на Софийски градски съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |