Р Е Ш Е Н И Е № 538 София, 14 декември 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти декември 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Кр. КОЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2004/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 421 от НПК и е образувано по искане на осъдения Р. А. М. с искане за възобновяване на наказателното производство по делото поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. В саморъчно изготвеното искане не се излагат съображения в подкрепа на тези твърдения. В постъпилото допълнително изложение от служебния защитник на осъдения – адв. А., се излагат доводи за наличие на основания за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, като се сочи, че съдебните инстанции са изградили вътрешното си убеждение върху противоречиви доказателства, както и че не са изследвали годността на извършеното разпознаване на осъдения, което е станало при допуснати съществени нарушения. Твърди се, че присъдата е постановена от незаконен състав, който е следвало да се отведе от разглеждането на делото. В съдебно заседание защитникът поддържа искането и допълнителното изложение към него. Прави искане за възобновяване на производството, отмяна на постановената присъда и потвърждаващото я решение и връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно – намаляване на наказанието. В депозирано писмено становище преди съдебното заседание повереникът на частния обвинител Ж. Е. намира искането за неоснователно, тъй като не са налице основанията за възобновяване, тъй като никоя инстанция не е допуснала сочените процесуални нарушения. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира искането за неоснователно, тъй като не счита, че са били допуснати сочените съществени процесуални нарушения. Въззивният съд е отговорил на всички доводи на защитата, а наказанието съответства на тежестта на деянието и личността на дееца. Върховният касационен съд, като взе предвид направените доводи и като взе предвид извършените съдопроизводствени действия в хода на първоинстанционното и въззивно производство, намери за установено следното: С първоинстанционна присъда, постановена от Софийски районен съд на 12.04.2012 г. по НОХД № 22467/2011г., подс. Р. А. М. е бил признат за виновен за това, че на 13.09.2011г. в [населено място] отнел чужда движима вещ на стойност 3857, лв.от владението на Ж. М. Е. с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила, поради което и на осн. чл. 198 ал.1 пр.1 от НК и чл. 54 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на четири години, което да изтърпи при строг режим в затвор. С присъдата е приложен чл. 68 от НК, като е приведено в изпълнение наказание лишаване от свобода в размер от една година и шест месеца. Подсъдимият е осъден по гражданския иск за имуществени вреди, предявен от гражданската ищца Е. за сумата от 3857 лв. С въззивно решение № 1081 от 01.10.2012 г. по ВНОХД №№ 3163/2012г. Софийски градски съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Искането за възобновяване на производството по делото е процесуално допустимо, тъй като е подадено в законоустановения шестмесечен срок, но е неоснователно по следните съображения: На първо място, съдът не констатира да е налице нарушение по смисъла на чл. 348 ал.3 т.3 от НПК – решението да е постановено от незаконен състав. Основание за това твърдение защитата намира в съдържанието на определението от 02.08.2012 г. на въззивния съд по ВНОХД № 3163/2012 г., с което той се е произнесъл по искане на осъдения за изменение на мярката му за неотклонение „Задържане под стража”. Сочи се, че изразът „деянието по настоящето дело е извършил, след като е бил осъден за други престъпления по чл. 198 от НК” показва, че съдебният състав е бил предубеден във виновността на подсъдимия, тъй като е приел, че той е извършил и настоящето престъпление, преди да е разгледал делото по същество. Прочитът на самото определение не сочи на каквото и да е нарушение. В него въззивният съд е обосновал отказа си да измени мярката за неотклонение изцяло в съответствие с нормата на чл. 270 от НПК, като в употребените изрази в нито най-малка степен не личи да е било изградено каквото и да е убеждение във виновността на подсъдимия, нито пък предубеденост относно основателността на жалбата му. Правилният и коректен прочит на соченият израз от текста на определението е „... е налице реална опасност от извършване на престъпление от страна на подсъдимия .... доколкото същият има не едно осъждане по чл. 198 от НК, за каквото е предаден на съд по настоящето дело”. От съдържанието му е видно, че съдебният състав в ни най-малка степен не е мотивирал отказа си да измени мярката за неотклонение с факта, че подс. М. е извършил деянието, по което е било предстоящо разглеждане на жалбата му срещу осъждането му. Правилният и непредубеден прочит на израза безспорно е, че съдът е отчел предходните осъждания на дееца, част от които са по същата правна квалификация, по която по делото „е предаден на съд”. Предаването на съд е действие на прокурора, което се осъществява с внасянето на обвинителния акт в съда. До постановяването на влязла в сила присъда подсъдимият е лице, което „е обвинено” в определено престъпление, а след влизане на присъдата в сила то се превръща в „осъден” за съответното престъпление. Този принцип е бил изцяло спазен от въззивния съдебен състав, който по никакъв начин не е демонстрирал предубеденост нито към фактите и доказателствата за тях, нито към виновността на подсъдимия. Поради това съставът на съда не е бил незаконен и той правилно е отказал да се отведе от разглеждането на делото. По същество в искането и допълнението към него се поддържа довод за липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Твърди се, че по делото не е дадена правилна оценка на показанията на пострадалата, които били противоречиви, както и на допуснатите нарушения при проведеното разпознаване от нея. ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателя, че изтъкнатите доводи биха могли да обосноват наличие на допуснато съществено процесуално нарушение, ако те сочат на неправилно извършена доказателствена дейност в процеса на събиране и оценка на доказателствата, в резултат на което са били изведени фактите по делото. В конкретната хипотеза въззивният съд законосъобразно е изготвил своя въззивен съдебен акт, спазвайки изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК. Аргументирано е посочил защо не приема фактическите и правни доводи на защитата и подробно е анализирал събраната от първостепенния съд доказателствена съвкупност. В тази насока мотивите на въззивното решение са достатъчно подробни и изчерпателни и от тях личи, че въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 107 ал.5 от НПК да подложи всички доказателства – и оправдателни, и осъдителни, на внимателна проверка. Различната оценка, която този съд е дал на показанията на пострадалата и на протокола за разпознаването, от тази, която защитата прави на тези доказателствени средства, не сочи на нарушение на принципа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, визиран в чл. 14 от НПК. Напротив, именно апелативният съд е направил задълбочена оценка на цялата доказателствена съвкупност, като доказателствата са обсъдени не само поотделно, а и в тяхната взаимна връзка. По този начин при проверката и оценката на показанията на пострадалата Е. и на проведеното разпознаване, намерило отражение в протокола, приложен на л. 9 от досъдебното производство, не са констатирани онези противоречия, които са дали основание на защитата на подсъдимия да пледира за недоказаност на авторството в лицето на осъдения М.. В наказателния процес могат да бъдат въведени редица доказателствени факти, но задача на съда е да извърши оценка и да определи кръга от тези доказателства, които са относими към предмета на доказване по конкретното дело. В случая с оглед критерия на чл. 102 от НПК и в рамките на повдигнатото по делото обвинение съдът е следвало да даде отговор на въпроса дали е извършено деянието и дали подсъдимият е участвал в него. Поради това са верни мотивите на въззивния съд, че пострадалата в нито един момент не е имала колебание, че подсъдимият М. е извършител на престъплението. Както пред съда, така и в показанията си на досъдебното производство /л.7/, приобщени по надлежния процесуален ред /чл. 281 ал.4 от НПК/ св. Ж. Е. е твърдяла, че може да разпознае лицето, което я е нападнало и е взело синджира й, като я е блъснало и дръпнало същия, дала е подробно описание на същото, а впоследствие го е и разпознала /л. 9/. Последователната позиция на пострадалата, че е сигурна в белезите на лицето, което я е нападнало, която добросъвестно излага фактите по осъществяване на деянието и ситуацията, в която е възприела извършителя, законосъобразно е била оценена от въззивния съд, който е намерил, че показанията й са сигурна основа за направата на категоричен извод за авторството на престъплението в лицето на осъдения М.. Въззивният съд е дал съответен на доказателствата отговор на твърдението на защитата за наличие на съществени и непреодолими противоречия в показанията на св. Е. относно ръста, възрастта, цвета на кожата на лицето, коса, облекло. Настоящата инстанция намира изводът на въззивния съд за липса на съществени противоречия в показанията на свидетелката за съответен на доказателствените средства, в които са закрепени тези показания. Не се констатират противоречията, на които се позовава защитата, а незначителните различия са обясними и нормални за човешкото възприятие, особено в ситуация, в която тя е била жертва на извършеното спрямо нея престъпление. Свидетелката е категорична, че е видяла осъдения още преди да посегне към колието й, запомнила е чертите на лицето му, но все пак го е наблюдавала за около десет секунди. В същото време не без значение е било обстоятелството, че тя е била с малкото си дете, не е могла да проследи извършителя, а го е наблюдавала как тичайки се отдалечава. При това положение незначителните различия в няколко сантиметра в споменавания от нея ръст на подсъдимия, цвят на кожата, възраст, са напълно обясними за ситуацията, в която е извършено престъплението. Следва да се има предвид, че никой от тези белези, в които защитата намира различие, не е послужил на свидетелката Е. при разпознаването на дееца. Видно от протокола на л.9, тя е заявила, че го разпознава по „профила, телосложението”, за които категорично не е констатирано каквото и да е противоречие. Ето защо при направата на извода от въззивния съд, че показанията на св. Е. не са противоречиви и могат да обосноват изводи за авторството , не се констатира да са допуснати процесуални нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствата. Не са налице такива и при оценката на писменото доказателствено средство протокол за разпознаване /л.9/. Спазени са били правилата на чл. 169-171 от НПК за извършване на това следствено действие. В нито един момент свидетелката не е твърдяла, че извършващият разпознаването е бил и съпоставено лице. Това се установява и от положените подписи върху самия протокол. Обстоятелството, че един от съпоставените е бил служебно лице /работещо в сградата, в която е извършвано разпознаването/, не противоречи на закона и не опорочава извършеното разпознаване. Законът не изключва възможността такова лице да е измежду съпоставените, като единственото изискване е да не се осъществи предварително пряк контакт между него и разпознаващия. Такъв категорично не е бил налице, доколкото св. Е. добросъвестно заявява, че е чула, че викат определено лице, но не го е видяла преди провеждането на разпознаването. Не намира опора в закона и доводът за различие в съпоставените лица. Доколкото чл. 171 ал.2 от НПК изисква съпоставянето на „сходни” лица, е невъзможно да се изисква абсолютно сходство между тях. Самата свидетелка заявява, че най-високият е бил 180 см., а тя е заявила именно такава височина на дееца /175-180/см. поради това, че в показанията си тя е твърдяла, че извършителят е бил 25-30 – годишен, са били съпоставени лица именно на такава възраст /видно от изписаните единни граждански номера/. Друг е въпросът, че реалната възраст на подсъдимия не е била такава /роден е през 1991 г./, но това в още по-голяма степен сочи на това, че субективната оценка на всеки човек за възраст, цвят, ръст е относителна и зависи от много обстоятелства. След като не е допуснато каквото и да е нарушение при извършеното разпознаване, основателно въззивният съд не е уважил аргументът на защитата за изключване на този протокол от доказателствената съвкупност по делото. Не е нарушено правото на защита на осъдения М. и с отказа на първоинстанционния съд да приобщи към доказателствата по реда на чл. 281 от НПК показанията на св. Е. от досъдебното производство, дадени на 19.10.2011г. Това искане е правено от защитата поради това, че е констатирано противоречие между показанията, дадени на тази дата, и тези от 13.09.2012 г. – и двете от досъдебното производство, но са приобщени от съда само тези от 13.09.2012 г. Съдът, пред който е направено искането, е отказал с мотиви, които ВКС напълно споделя. Процесуалната техника на чл. 281 от НПК за прочитане на показания на свидетел от досъдебното производство на осн. ал.1 т.1 е допустима при хипотезата на наличие на противоречие между показания, дадени пред съда в хода на съдебното следствие, и тези от досъдебното производство. Целта е изясняване на констатираното противоречие в един и същи доказателствен източник, но в двете фази на процеса. Тази техника не е приложима в случаите, в които няма такова противоречие, а е налице такова в няколкото показания, които свидетелят е давал на досъдебното производство. Когато едните от тях съвпадат напълно с тези от съдебното следствие /както е било в случая с показанията на св. Е./, се прочитат само тези от тях, за които е налице противоречието. В случая отказът да се приобщят показанията на свидетелката от 19.10.2011 г. с нищо не е нарушило правото на защита на подс. М., тъй като показанията от тази дата са абсолютно идентични с тези от съдебното следствие. С оглед на тези съображения ВКС не намери да е налице което и да е от основанията, посочени от защитата като такива по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, даващи основание за възобновяване на производството по делото. И двете съдебни инстанции са спазили процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствата, изградили са вътрешното си убеждение върху годни доказателствени източници, не са били предубедени при решаване на въпроса за авторството, поради което не са били допуснати нарушения на чл. 13, 14, 29 и 107 от НПК. Не се констатира наличие на основание за възобновяване и по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. М. е многократно осъждан, като видно от свидетелството му за съдимост, преди настоящето деяние е осъществил още четири със същата правна квалификация. Налице е убедителна престъпна упоритост на дееца, която налага и сериозна санкция, адекватна на неговата личност. Степента на обществена опасност на М. е висока, както е висока и степента на обществена опасност на конкретно извършеното от него деяние. Престъплението е извършено спрямо жена, която е държала за ръка невръстното си дете, чрез блъскането й и силно дръпване на синджира от врата й , с което е създаден сериозен риск не само за телесната неприкосновеност на пострадалата, но и за сигурността на нейното дете. Съвкупността от тези обстоятелства мотивира налагането на сериозна санкция спрямо подсъдимия, който очевидно демонстрира трайни престъпни наклонности. Поправянето и превъзпитанието му, като основна цел на чл. 36 от НК биха могли да бъдат постигнати с налагане на наказание около средния размер на предвиденото по чл. 198 ал.1 от НК. Наложеното наказание в размер от четири години лишаване от свобода е далеч под този размер, с което ВКС намира, че то не само не е завишено, но е и прекомерно занижено. Категорично не се установява предпоставката на чл. 348 ал.5 т.1 от НПК, поради което не е налице „явна несправедливост” на наложеното наказание, налагаща възобновяване на производството по делото и неговата корекция. С оглед на изложеното касационната инстанция не намира да е налице което и да е от сочените основания за възобновяване на производството по делото, поради което искането на осъдения следва да бъде оставено без уважение. С оглед на това и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. А. М. за възобновяване на производството по ВНОХД № 3163/2012 г. по описа на Софийски градски съд и НОХД № 22467/2012 г. по описа на Софийски районен съд и отмяна на постановените по тях въззивно решение и присъда. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 2.