Р Е Ш Е Н И Е № 183 гр. София, 13 юли 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 281/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по протест на прокурор в СГП и жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец Г. Р. Р. срещу присъда № 179 на Софийския градски съд, НО, ХІІ въззивен състав, постановена на 16.06.2014 г. по ВНОХД № 828/2014 г. по описа на същия съд. В протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като към ВКС е отправено искане атакуваната присъда да бъде отменена и делото – върнато за ново разглеждане на въззивния съд за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. В допълнение към протеста се твърди, че приетите от СГС фактически положения противоречали на събраните по делото доказателства, което довело до неправилно приложение на материалния закон. Оспорени са фактическите констатации, че макар подсъдимият да е нанесъл удари по тялото на св. Р., у него не било формирано решение за извършване на грабеж, както и че не било установено пострадалият да се е разпоредил с пари в полза на подсъдимия. В касационната жалба на адв. В., повереник на частния обвинител и граждански ищец Г. Р., е залегнало искане за отмяна на постановената от СГС оправдателна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. В писмено допълнение към жалбата са изложени подробни доводи, че приетите за установени от въззивния съд обстоятелства, че пострадалият счупил огледалото на автомобила на подсъдимия и че не се разпоредил с инкриминираната сума в полза на подсъдимия, били изградени в нарушение на процесуалните принципи и правила. Показанията на св. Р. били превратно тълкувани и не били съпоставени с останалите доказателствени материали, които ги подкрепяли. Последните дори не били споменати в мотивите на съдебния акт. Безмотивно било отказано допускане на поисканите от повереника доказателства, а доводите му не били обсъдени. В резултат на допуснатите процесуални нарушения въззивният съд в нарушение на материалния закон приел, че у подсъдимия липсвал умисъл за отнемане на парите на пострадалия. По делото е постъпило становище от адв. М., защитник на подсъдимия А. Ч., в което са развити съображения за процесуална и материална законосъобразност на постановената от СГС оправдателна присъда и се изразява несъгласие със залегналите в допълненията към касационния протест и касационната жалба на повереника доводи. Твърди се, че по делото не било доказано, че парите, предмет на престъплението, преминали във фактическата власт на субекта на престъплението, а по този начин – не била доказана и специалната цел на подсъдимия да свои вещта. Описаната в мотиви на присъдата фактическа обстановка по отношение на парите била извлечена единствено от показанията на св. Р., които били недостоверни. В твърденията му имало разминавания, които били пречка за кредитирането им. Трябвало да се отчете неговата заинтересованост от изхода на делото и обстоятелството, че бил единствен очевидец на деянието. Показанията на пострадалия не се отличавали с достатъчна убедителност, конкретика и последователност, поради което не можели да се поставят в основата на осъждането на подсъдимия. Осъдителната присъда не можела да се основава на предположения, а следвало да съдържа извод за несъмнена и категорична виновност на подсъдимия, която в случая липсвала. Предвид изложените съображения защитникът на подсъдимия счита, че атакуваната присъда следвало да се остави в сила. В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП поддържа протеста и изразява становище за основателност на подадената от повереника на частния обвинител и граждански ищец касационна жалба. Касаторът частен обвинител и граждански ищец Г. Р. и повереникът му, редовни призовани, не се явяват. Адв. В. е представила писмена защита с подробна мотивировка на релевираните касационни основания. Подсъдимият А. Ч. и защитникът му адв. М. поддържат становището си за неоснователност на подадените касационен протест и касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец и молят ВКС да ги остави без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда от 01.02.2013 г. по НОХД № 1163/2012 г. Софийският районен съд, НО, 98 състав е признал подсъдимия А. П. Ч. за виновен в това, че на 22.08.2011 г. в гр.С. отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 60 лева – от владението на Г. Р. Р. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, като го е признал за невинен и частично го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение да е употребил заплашване при извършване на деянието. С присъдата съдът е осъдил подсъдимия А. П. Ч. да заплати на Г. Р. Р. сумата в общ размер на 1 060 лева – 1 000 лева обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди и 60 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.08.2011 г., като е отхвърлил предявения граждански иск до пълния му размер от 15 060 лева. В тежест на подсъдимия Ч. са били възложени направените по делото разноски, както и държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. По жалби на повереника на частния обвинител и граждански ищец Г. Р. и на подсъдимия А. Ч. чрез защитника му срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1940/2013 г. по описа на СГС, НО, ХІІІ въззивен състав, като с решение № 676 от 21.05.2013 г. въззивният съд на основание чл. 337, ал. 2, т. 1 и ал. 3, пр. 2 от НПК е изменил присъдата на СРС, като при условията на чл. 54 от НК е увеличил размера на наложеното на подсъдимия Ч. наказание лишаване от свобода на три години; увеличил е размера на присъденото на гражданския ищец Р. обезщетение за претърпени неимуществени вреди на 2 000 лева; увеличил е общия размер на възложените в тежест на подсъдимия Ч. разноски на 185 лева; осъдил е подсъдимия Ч. да заплати държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист в размер на 5 лева. По искане на осъдения А. Ч. чрез защитника му адв. М. за възобновяване на наказателното производство е било образувано НД № 2223/2013 г. по описа на ВКС, НК, ІІ н. о., като с решение № 2 от 28.01.2014 г. ВКС е възобновил производството по ВНОХД № 1940/2013 г. по описа на СГС, отменил е постановеното по него решение № 676 от 21.05.2013 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото е било образувано ВНОХД № 828/2014 г. по описа на СГС, НО, ХІІ състав, като с атакуваната в настоящото касационно производство нова присъда № 179 от 16.06.2014 г. въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда от 01.02.2013 г. по НОХД № 1163/2012 г. на СРС, НО, 98 състав, на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия А. Ч. по повдигнатото му обвинение по чл. 198, ал. 1 от НК, и е отхвърлил изцяло предявения от гражданския ищец Г. Р. против подсъдимия Ч. граждански иск за претърпени от деянието имуществени и неимуществени вреди в общ размер на 15 060 лева. ВКС намира, че протестът и жалбата са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 253, т. 1, т. 3 и т. 4 от НПК, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок. (Присъдата на СГС е била постановена и обявена на 16.06.2014 г., като касационните протест и жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец Р. са били подадени, както следва: на 27.06.2014 г. и на 23.06.2014 г.). Разгледани по същество, касационният протест и жалбата на повереника на частния обвинител и граждански ищец Г. Р. са основателни. В процесуалните документи, с които е сезиран ВКС, са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, сред които първостепенно са откроени оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Възраженията на прокурора и на повереника адв. В. могат да бъдат разгледани едновременно, тъй като претенциите им за едностранчивост и необективност на осъществения от въззивния съд доказателствен анализ, както и за превратно тълкуване на доказателствените източници, в основни линии се припокриват по съдържание. За прецизност все пак следва да се посочи, че в допълнението към протеста са изтъкнати конкретни фрагменти от приетата от въззивния съд фактология (в частност относно фактическите положения, че у подсъдимия не било формирано решение за грабеж и че не било установено св. Р. да се е разпоредил с пари в полза на подсъдимия), които са оспорени като ненамиращи опора в доказателствения материал. Мотивировката на възраженията на прокурора в тази насока насочва към претенции за фактическа необоснованост на въззивната присъда, която поначало не е изведена като самостоятелно касационно основание. Макар и неудачно формулирани, в случая оплакванията на представителя на държавното обвинение подлежат на обсъждане, тъй като не следва да бъдат третирани изолирано от залегналото в протеста основно оплакване за съществени нарушения на правилата за проверка и оценка на събраните доказателства и необективен анализ на доказателствените източници. Наведеното от прокурора и от повереника на частния обвинител и граждански ищец касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е мотивирано с основателна критика на начина, по който въззивният съд е формирал своето вътрешно убеждение относно правнорелевантните факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. От фактическа страна в атакувания съдебен акт е прието, че на 22.08.2011 г. около 20:00 ч. подсъдимият А. П. Ч. се намирал в градината на ресторант „Ч.” на [улица]. Върху тротоара пред заведението бил паркиран автомобилът му. Покрай колата минал пострадалият Г. Р. Р., който счупил страничното огледало на превозното средство, тъй като не можел да премине свободно покрай него. Подсъдимият чул звука при падането на счупеното огледало и излязъл от заведението. Нанесъл удар в гръб на пострадалия, вкарал го в градината с помощта на двама неустановени по делото служители от ресторанта и му нанесъл удари с шамари и юмруци по главата и в слабините, повалил го двукратно на земята, като при побоя очилата на св. Р. се счупили. Подсъдимият Ч. поискал личната карта на пострадалия, който му я дал, изплашен от създалата се ситуация и нанесения му побой. Личните данни на св. Р. били записани, след което бил пуснат да си ходи. Пострадалият съобщил в 04 РПУ за инцидента. Още същата вечер полицейските служители свидетелите Б. Б. и Н. Г. заедно със свидетеля Р. посетили ресторант „Ч.”, където пострадалият посочил подсъдимия Ч. като лицето, извършило посегателството спрямо него. При така установените факти въззивният съд приел, че подсъдимият Ч. не бил осъществил състава на инкриминираното му престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК нито от обективна, нито от субективна страна. Макар безспорно да било установено наличието на физическа саморазправа с пострадалия, по делото не било установено той да се е разпоредил с пари в полза на подсъдимия. Изведената от СГС фактическа обстановка се отличава от установената с първоинстанционната присъда фактология по отношение на следните констатации: че св. Р. счупил страничното огледало на колата на подсъдимия; че след побоя подсъдимият Ч. поискал и взел от пострадалия само личната му карта, но не и паричната сума в размер на 60 лева; че нанесеният на св. Р. побой представлявал единствено акт на физическа саморазправа, като у подсъдимия не било оформено решение да вземе парите на пострадалия. Основният недостатък на постановената от въззивния съд нова присъда се състои в допуснатите при постановяването й съществени процесуални нарушения на чл. 13, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК – липса на обективна, всестранна, пълна и внимателна оценка на съдържащата се в доказателствените източници релевантна информация. Атакуваният пред касационната инстанция съдебен акт се отклонява и от стандарта на чл. 339, ал. 3 от НПК, съгласно която разпоредба при постановяване на новата присъда се прилагат изискванията на чл. 305 от НПК, включително и на ал. 3 от посочената разпоредба. СГС е упражнил правомощието си по чл. 316 от НПК, без обаче изчерпателно да включи в съдържанието на мотивите на обжалваната присъда съображенията си по приетите нови фактически положения и без да посочи недвусмислено въз основа на кои доказателствени материали са изведени променените фактически констатации. На практика, при второто разглеждане на делото отново са били допуснати същите процесуални нарушения, изтъкнати в отменителното решение на ВКС № 2 от 28.01.2014 г. по н. д. 2223/2013 г., ІІ н.о. – липса на пълноценен анализ на доказателствената съвкупност и необсъждане на противоречията между гласните доказателствени средства, като този път се е стигнало до голословност на заключението за неустановеност на противозаконното отнемане на парите на пострадалия и съмнителност на изводите за субективната страна на деянието. Свидетелите в настоящото наказателно производство поначало са били обособени от съдебните инстанции на две основни групи – подкрепящи обвинителната теза (пострадалият Р., полицейските служители Б. Б. и Н. Г.) и подпомагащи защитната позиция на подсъдимия Ч. (Н. А., М. Б., П. В.). Показанията на всяка от свидетелските групи са били обсъдени, като законосъобразно в процедурен план са били кредитирани с доверие установените от пострадалия факти за нанесения му от подсъдимия побой (л. 30 от ВНОХД № 828/2014 г. на СГС). Въззивният съд, както и първоинстанционният, е установил съзвучие на съобщените от пострадалия данни за физическото му малтретиране от страна на подсъдимия Ч. с обективните находки при медицинското му освидетелстване (кръвонасядания по дясната подочна област, по гърба на носа, по лигавицата на горната устна, охлузване на по десния лакът, дължащи се на удари и тангенциално действие със или върху твърди предмети), с вещественото доказателство – диоптрични очила с изкривена черна рамка и липсващо дясно стъкло (върнати на пострадалия с разписка на л. 32 от досъдебното производство), с резултатите от проведеното разпознаване (л. 23 от досъдебното производство). Незабавно след инцидента св. Р. е подал жалба в 04 РУП за осъщественото срещу него престъпление, като е съобщил, че е бил бит и са му били взети 60 лева. Още същата вечер пострадалият се е върнал в ресторанта, придружен от полицаите Б. и Г., и им посочил нападателя, който му нанесъл побой и му взел парите – подсъдимия Ч.. След като сам аргументирано е обосновал достоверността на заявените от св. Р. обстоятелства относно нанесения му побой, въззивният съд логически непоследователно и с ненадеждни мотиви е отхвърлил показанията му относно твърдението, че е предоставил на подсъдимия инкриминираната парична сума в размер на 60 лева. Въпреки значимостта на тази констатация за крайния изход на процеса, въззивният съдебен състав не е изпълнил задължението си като инстанция по фактите да направи пълен и задълбочен анализ на доказателствените източници относно приетото ново фактическо положение и да изложи съображения кои от тях и защо възприема и защо отхвърля други. Залегналите на л. 30 и л. 31 от ВНОХД № 828/2014 г. на СГС доводи в значителна степен взаимно си противоречат, тъй като, за да кредитира показанията на св. Р. по отношение на упражненото от подсъдимия физическо насилие, СГС очевидно е счел, че са истинни, последователни и не се дискредитират от качеството му на пострадало лице. За да отхвърли пък показанията му по отношение на отнетата парична сума, съдът е сметнал, че „не са изцяло логични и последователни”, взел е предвид обстоятелството, че свидетелят е пострадал от деянието, отчел е, че при разпита му в хода на съдебното следствие св. Р. не си спомнил точната сума, която дал на подсъдимия, позовал се е на факта, че свидетелят бил счупил огледалото на колата на подсъдимия. Не може да бъде споделен подходът, при който на идентични фактори се придава различно значение и отражение върху отделните части на едно и също доказателствено средство. Съставът на СГС е процедирал в нарушение на правилата на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като не е изследвал показанията на пострадалия в цялост съгласно изискванията за обективност, всестранност и пълнота в контекста на съвкупния доказателствен материал. Не е преценено, че и в тази им част, твърденията на св. Р. са последователни и категорични от самото начало на наказателното производство, както и че косвено се подкрепят от показанията на полицейските служители, а и от показанията на св. В. (който също е заявил, че пострадалият е посочил подсъдимия като лицето, което го набило и му взело парите). Освен това, показанията на св. Р. не могат да бъдат оспорени само със съображения за евентуалната му заинтересованост от изхода на процеса с оглед позицията му на „пострадал” от престъплението и качеството му на частен обвинител и граждански ищец в съдебното производство. Това обстоятелство не е основание за автоматично отхвърляне на обсъжданото доказателствено средство, а поставя пред съда завишени изисквания при анализа и проверката му с цел установяването на истинността, респ. неверността, на изяснените чрез него факти. Именно по този законосъобразен начин е процедирал въззивният съд, като е кредитирал показанията на св. Р. по отношение на нанесения му от подсъдимия побой с убедителни аргументи за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали, но го е изоставил при оценяването на показанията на свидетеля по отношение на отнетата парична сума. Показанията на пострадалия не се компрометират и следствие заявената от свидетеля липса на спомен относно точния размер на сумата, която е дал на подсъдимия и марката на паркирания на тротоара пред ресторант „Ч.” автомобил, чието странично огледало прибрал. Именно за преодоляването на подобни ситуации са предвидени съответните процесуалните техники за приобщаване на показанията на свидетеля, включително и на дадените пред орган на досъдебното производство, които в конкретния случай законосъобразно са били използвани от първоинстанционния съд. Отделен е въпросът, че допуснатите от св. Р. несъответствия с изяснените от него на досъдебното производство детайли за инцидента са толкова незначителни, че обективно не биха могли да се отразят върху достоверността на показанията му. (Досежно стойността на предмета на престъплението в съдебно заседание той е заявил сумата „някъде около 60 – 80 лева”, а досежно марката на колата е посочил ван „П.” вместо „С. Б.”). Касационната инстанция няма как да се солидаризира и с довода на СГС, че било „нелогично” подсъдимият да е взел от пострадалия сумата от 60 лева, при положение, че го е мислел за наркоман. Житейската логика е правно ирелевантна, понеже не почива на конкретни и несъмнени фактически данни, и не може да замести доказателствата. Във въззивния съдебен акт не е изяснено и защо и въз основа на кои доказателствени материали СГС е приел, че св. Р. е счупил страничното огледало на автомобила на подсъдимия, каквото твърдение не фигурира в обвинителния акт. Това обстоятелство също е от значение за правилното решаване на делото, тъй като е използвано от въззивния съд като основание за отхвърляне на показанията на св. Р. във връзка с отнемането на паричната сума. От друга страна, именно с него е обяснена мотивацията на подсъдимия Ч. да нанесе побоя над пострадалия Р. и инцидентът е представен като физическа саморазправа заради счупеното огледало. Действителното съдържание на гласните доказателствени източници и тяхната съвкупна преценка обективно навеждат на различни от направените от съда изводи, поради което повереникът на частния обвинител с основание е съзрял елементи на превратност и избирателност при интерпретацията на доказателствата относно точните действия на пострадалия при преминаването му покрай автомобила на подсъдимия. По отношение на обсъжданото фактическо положение в мотивите на атакуваната присъда (л. 30 – л. 31 от ВНОХД № 828/2014 г. на СГС) е маркирано, че намира „достатъчна опора в доказателствата по делото, извън обясненията на подсъдимия”, а като основание за отхвърлянето на твърденията на пострадалия, че не е чупил огледалото на автомобила, са изтъкнати показанията на свидетелите А. и Б.. Декларацията, че дадено фактическо положение е доказано (респ. недоказано) не може да замести дължимата съгласно чл. 305, ал. 3 от НПК аналитична дейност по уточняване и обсъждане на подкрепящата съответните констатации доказателствена съвкупност. Въззивният съд е длъжен ясно да обективира вътрешното си убеждение по спорните фактологични въпроси, а това се постига чрез посочване на конкретните доказателствени материали, които обуславят всеки от фактическите му изводи, вярно и точно тълкуване на тяхното съдържание според действителния им смисъл и излагане на конкретни съображения при противоречия между доказателствените източници. В разглеждания случай констатацията на въззивния съд, че св. Р. е счупил огледалото на колата на подсъдимия, не се подкрепя убедително от съдържанието на посочените на л. 31 от ВНОХД № 828/2014 г. на СГС показания на свидетелите А. и Б., по отношение на които в мотивите е отбелязано, че „безспорно” опровергавали твърденията на св. Р., че не е счупил огледалото, а го „прибрал”, за да може да мине покрай автомобила. Подсъдимият Ч. (л. 46 – гърба на л. 46 от НОХД № 1163/2012 г. на СГС) е заявил пред първоинстанционния съд, че от ресторанта е чул „шум като изпукване”, „шум на счупване на пластмаса”, при излизането му от заведението на тротоара, покрай него минало едно лице, което побягнало надолу, а той се развикал по него, ”че това огледало ми го чупят не знам за кой път”. При внимателния прочит на буквално цитираните извадки от обясненията му е видно, че той не е възпроизвел пред съда категорични данни за счупване на огледалото от пострадалия. Св. Н. А. (гърба на л. 27 от НОХД № 1163/2012 г. на СГС), познат на подсъдимия, е съобщил, че е чул „изтрещяване като счупена пластмаса или стъкло”, както и че след връщането си в ресторанта подсъдимият само казал: „Счупиха ми огледалото”, без да уточнява кой е сторил това. Св. Б. Б., полицай в 04 РПУ, е заявил в съдебно заседание на 01.02.2013 г. (гърба на л. 44 от НОХД № 1163/2012 г. на СГС), че обяснявайки повода за случилото се, пострадалият му казал, че „… на някаква кола май било счупено огледалото, а тази кола се оказала на собственика на ресторанта, след което … го били вкарали вътре в заведението и му нанесли удари, шамари, и го накарали да плати огледалото, и той го платил”. Цитираните изявления на св. Б. обективно не пресъздават признание на пострадалия, че е счупил огледалото, нито установяват категоричното му знание, че огледалото е било счупено, поради което няма как да бъдат възприети като подкрепящи констатацията, че тъкмо пострадалият е счупил огледалото. Анализът на доказателствената съвкупност не е обхванал в цялост всички доказателствени материали, тъй като от вниманието на съда са убягнали показанията на св. П. В. (гърба на л. 26 от НОХД № 1163/2012 г. на СГС), барман в ресторанта „Ч.”, и на св. М. Б. (гърба на л. 27 от НОХД № 1163/2012 г. на СГС), познат на подсъдимия, които доказателствени средства също съдържат твърдения, относими към обсъжданото фактическо положение. Според св. В., когато дошъл в ресторанта заедно с полицаите, за да покаже лицето, което му нанесло побоя, пострадалият казал, че „наместил някакво огледало или чистачка на колата, паркирана отвън”, а св. Б., който се намирал в компанията на подсъдимия и св. А., е установил, че чул „едно много силно изпукване или щракване”, а на въпроса му „…какво става…” подсъдимият отговорил, че някой се опитал да открадне огледалото на колата му, но избягал. На последно място, следва да се изтъкне, че в мотивите на постановената нова присъда липсват съображения относно извода на СГС, че у подсъдимия липсвало каквото и да е формирано решение за извършването на грабеж. Тази констатация е изведена очевидно само въз основа на приетото фактическо положение, че св. Р. не бил предоставил на подсъдимия сумата от 60 лева, което ВКС прие за съмнително. С оглед изложеното дотук може да се обобщи, че въззивният съд не е обсъдил изчерпателно всички налични по делото доказателства, пропуснал е някои от доводите на прокурора и частния обвинител и не е изложил ясни и пълни мотиви по отношение на приетите от него нови фактически положения, с което е осуетил проверката на правилността на вътрешното си убеждение. Липсата на обективен анализ на доказателствените материали и отсъствието на съображения водят до невъзможност настоящият състав да прецени дали въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 10 от НПК са правилно решени. По естеството си допуснатите процесуални нарушения могат да бъдат отстранени само чрез провеждане на ново въззивно производство, като се налага отмяна на постановения въззивен съдебен акт. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ нова присъда № 179 от 16.06.2014 г., постановена по ВНОХД № 828/2014 г. по описа на Софийски градски съд, НО, ХІІ въззивен състав, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.