Р Е Ш Е Н И Е № 210 02 януари 2018 година, гр. София, В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурор Божидар Джамбазов разгледа докладваното от съдия КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ наказателно дело № 832/2017 г. по описа на ВКС, трето наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия В. П. М. срещу решение № 77 от 26.05.2017год. на Апелативен съд- Бургас, постановено по в.н.о.х.д. № 56/2017год. С жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като са изложени данни в подкрепа единствено за допуснато съществено процесуално нарушение и явна несправедливост на наказанието. Претендира се допуснато нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК поради несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, което довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия. На следващо място с жалбата се сочи, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като размерът му не е съобразен с вида и характера на престъпното деяние, както и с личните и професионални качества на подсъдимия, а целите на чл. 36 от НК биха могли да бъдат постигнати чрез изтърпяване на наказание в по-нисък размер. С жалбата се претендира в условията на алтернативност, отмяна на постановените от предходните инстанции актове, връщане на делото на Окръжен съд- Бургас, откъдето делото да бъде върнато на Окръжна прокуратура- Бургас за привеждане съдържанието на обвинителния акт съобразно законовите изисквания или намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по основанията и исканията отразени в нея. Сочи, че в обвинителния акт е посочена единствено цифровата номерация на твърдените от прокурора нарушения на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, като липсват съображения относно причинната връзка между нарушенията и настъпилото пътно транспортно произшествие. На следващо място сочи, че в заключителната част на обвинителния акт текстово е изписана разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, докато в същата част липсва цифрово й изражение, а в обстоятелствената част на обвинителния акт не са изложени факти и обстоятелства, които да подкрепят твърдение от страна на прокуратурата, че е допуснато нарушение именно на това правило. Навежда и допълнителен довод, като твърди, че предходните инстанции не са обсъдили в актовете си възражението на защитата за горепосоченото нарушение. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият М. заявява, че е невинен и моли за намаляване на наказанието. Частният обвинител О. С. М. не участва лично в заседанието, редовно призована. Не се явява и повереникът й адв. Я. Я.. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 116 от 06.06.2016год. по нохд № 288/2015год., Окръжен съд- Бургас е признал В. П. М. за виновен в това, че на 03.05.2014год. около 22.50 часа, на Главен път- 1-9, /Варна – Бургас/, км. 203, в близост до мебелен магазин „име“ при управление на лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата –чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца В. В. М., поради което и на основание чл.343, ал. 1,б.“в“, във вр. чл. 342, ал.1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, с приложение на института на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години и на лишаване от правоуправление за срок от една година и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият е признат за невиновен да е нарушил правилото по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, както и правилото „водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“, като е оправдан по това обвинение. В тежест на подсъдимия са присъдени направените по делото разноски. С обжалваното решение първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационната жалба за неоснователна. На първо място следва да бъдат разгледани възраженията на защитата за допуснато нарушение на процесуалните правила, тъй като проверката за правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наказанието е възможна само при констатации за липсва на такива допуснати нарушения. Жалбата съдържа доводи, развити по сходен начин и пред въззивния съд, които в мотивите на решението са получили изчерпателен и законосъобразен отговор, който настоящата инстанция споделя. Защитата претендира, че внесеният обвинителен акт не съответства на изискванията на разпоредбата на чл. 246 от НПК, тъй като в него не е мотивирано нарушаването на посочените от прокурора правила по ЗДвП от страна на подсъдимия и причинно- следствената връзка с настъпилия пътен инцидент. След проверка на съдържанието на обвинителния акт, ВКС не констатира обстоятелствената му част да страда от претендирания от защитата порок. Обвинителният акт, внесен в Окръжен съд- Бургас от съответната прокуратура, въз основа на който се е развило съдебното производство, отговаря на правните изисквания на чл. 246 от НПК и е съобразен с основните положения, залегнали в ТР № 2/2002г. на ВКС. Това е така, понеже посоченият процесуален документ съдържа необходимия обем от фактически обстоятелства - време, място, начин на осъществяване на изпълнително деяние, последици, които са от значение за съставомерността на деянието и за субективните измерения на тези обстоятелства в съзнанието на дееца. Бланкетната норма на чл. 343 от НК е запълнена с конкретни разпоредби на специалния закон – ЗДвП, а именно чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1. Пълноценното описание на възприетия от държавното обвинение механизъм на реализиране на пътно-транспортното произшествие и причинната връзка между твърдените от обвинението нарушения от страна на осъдения на правилата за движение и съставомерния резултат, не поставя под съмнение годността на прокурорския акт да очертае фактическата рамка на обвинението и да обезпечи пълноценна реализация на правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице. При мотивирането на обвинението прокурорът се е позовал на изготвената на досъдебното производство автотехническа експертиза, в която е изчислена средна скорост към момента на сблъсъка от 95 км/ч, която се явява неразрешена съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, като при изложените факти е приел, че е налице причинна връзка между превишената скорост и настъпилото пътно-транспортно произшествие. От назначената в първоинстанционното производство комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза, която и в крайна сметка е кредитирана от Окръжен съд- Бургас при постановяване на присъдата, се установява, че скоростта на автомобила е била 90,95 км/ч. След анализ на доказателствените източници първоинстанционния съд правилно е преценил, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и е оправдал подсъдимия за това обвинение. Достатъчно ясно и съобразно изложените в обвинителни акт фактически обстоятелства е мотивирано и нарушението на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат. Изрично е посочено, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил на къси светлини с несъобразена с атмосферните условия скорост, като опасната му зона на спиране от 81,44 метра е била по-голяма от осветеното пространство до 75 метра. Следвало скоростта да не превишава 86 км/ч, като при тази скорост дори да не успеел да спре е можел да пропусне пострадалия да мине пред автомобила. С оглед на изложеното и по отношение на обвинението за това нарушение е спазено изискването за съдържание на обстоятелствената част на обвинителния акт съгласно разпоредбата на чл. 246, ал. 2 от НПК. Що се отнася до изписаното текстово, заедно с нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, правило по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП – „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“ и настоящата инстанция счита, че е допуснато процесуално нарушение, което обаче не изисква отмяна на съдебните актове. В тази част обвинителния акт не отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, тъй като в обстоятелствената му част не са посочени конкретни факти, които да обосновават наличието на нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и да са в причинна връзка в настъпилото пътно-транспортно произшествие. Въпреки допуснатото нарушение, не се налага отмяна на постановените от предходните инстанции актове, тъй като същото е санирано с оправдаване на подсъдимия по това обвинение. Обстоятелството, че с присъдата на първоинстанционния съд подсъдимият е бил признат за виновен по обвинението само за извършването на едно от повдигнатите му обвинения за нарушения на правилата за движение – по чл. 20 ал.2 от ЗДвП, не е накърнило по никакъв начин неговите права. Когато от обвинението отпадат част от нарушенията на правилата за движение, с които се запълва бланкетната правна норма на чл. 343 вр. чл. 342 от НПК, е налице стесняване на обвинението, което не налага допълнителни усилия за упражняване на правото на защита на подсъдимия, а напротив – улеснява същата. В съдебно заседание адв. В. е навела и допълнителен довод за допуснато от предходните инстанции съществено нарушение на процесуалните правила. Защитата твърди, че съдилищата по същество не са обсъдили в мотивите си, възраженията им, че обвинителни акт не съответства на разпоредбата на чл. 246 от НПК, във връзка с посоченото единствено текстово нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Следва да се обърне внимание на защитата, че съобразно разпоредбата на чл. 351, ал. 4 от НПК, допълнение към жалбата може да се направи писмено до даване ход на делото. Все пак от съдържанието на актовете на предходните инстанции не се констатира и това твърдяно нарушение, поради което и този довод на защитата е неоснователен. След като първата инстанция е констатирала, че не е налице от страна на подсъдимия на нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП го е оправдала по това обвинение, с което и е санирала допуснатото процесуално нарушение при изготвянето на обвинителния акт. Апелативен съд- Бургас от своя страна е подложил на обстоен анализ в мотивите си / л. 5 от въззивното решение/ направеното пред него, с въззивната жалба, възражение. С оглед на изложеното настоящата инстанция счита, че не са налице претендираните от защитата нарушения на процесуалните правила, които да са довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия и да обосновават отмяна на постановените от предходните инстанции актове и връщане на делото на Окръжен съд- Бургас. С жалбата се релевират и касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК, допуснати от инстанциите при определяне на наказанието, като са изложени доводи единствено за явна несправедливост. Следва да се посочи, че нарушение на материалния закон би имало, при неспазването на изискването за законоустановеност на наказанието, изразяващо се в нарушение на нормативно установени и императивни по съдържание предпоставки за определяне на наказанието по вид, размер и начин на изтърпяване. Такива нарушения в жалбата не се сочат, а и не се установява да са допуснати при определяне на наказанието. Първоинстанционният, а и въззивният съд са оценили задълбочено обществената опасност на инкриминираното престъпно деяние по чл.343, ал. 1, б.“в“, във вр.чл.342, ал.1 от НК, съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия М. и са отдали необходимото внимание на фактическите данни, свързани с личната обществена опасност на подсъдимия, като са отчели чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, семейното му положение и поведението му след пътнотранспортното произшествие. Очертаните обстоятелства, релевантни при индивидуализация на наказателната отговорност, са приети от съдилищата за многобройни смекчаващи обстоятелства по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, а съпричиняването от страна на пострадалия е прието от въззивната инстанция като изключително такова. Поради това, размерът на наказанието „лишаване от свобода” е определен под минимума предвиден за престъплението, като е приложен и института на условното осъждане, с което и според настоящата касационна инстанция целите на специалната и генералната превенции по чл. 36 от НК ще бъдат постигнати. Правилно въззивната инстанция е приела, че с оглед допуснатите от подсъдимия предходни административни нарушения на разпоредбите на ЗДвП, което се явява и отегчаващо вината обстоятелство се изключва възможността за допълнителна редукция на определеното от Окръжен съд- Бургас наказание лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца. Така индивидуализираното наказание, включително и лишаването от правоуправление на подсъдимия по чл. 343г от НК за срок от една година и шест месеца, обосновават изискването за съразмерност на определените санкции по чл. 35, ал. 3 от НК, като исканото им намаляване би било проява на неоправдано снизхождение. Ето защо, не е налице релевираното в жалбата на касатора основание за изменяване, поради което постановеното по внохд № 56/2017год. на Апелативен съд- Бургас решение, следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 77 от 27.04.2017год., постановено по внохд № 56/2017г., по описа на Апелативен съд- Бургас. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: