Ключови фрази


- 8 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 564

гр. София 06.07.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 06.04.2022 (шести април две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4503 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 263 508/26.08.2021 година, подадена от Б. М. Ю., срещу решение № 260 150/15.07.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 117/2021 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Добрич е отменил първоинстанционното решение № 164/12.12.2018 година на Районен съд Тервел, постановено по гр. д. № 211/2018 година в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „ИСМ 91-И. С.“ населено място., срещу Б. М. Ю., иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД, за сумата от 5250.00 лева представляваща нереализирана печалба от земеделска култура-люцерна, в резултат на унищожаване на 1/5 от посевите в имот № 029012 по плана за земеразделяне на землището на населено място, община, от навлязлото в тях на 12.12.2017 година собствено на Ю. стадо овце, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 22/23.01.2018 година по ч. гр. дело № 26/2018 година по описа на Районен съд Тервел и е постановено друго, с което е признато за установено, съществуването на парично вземане на И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „ИСМ 91-И. С.“ населено място., срещу Б. М. Ю., на правно основание чл. 50 от ЗЗД, за сумата от 5250.00 лева представляваща обезщетение за пропуснати ползи-нереализирана печалба от земеделска култура-люцерна, в резултат на унищожаване на 1/5 от посевите в имот № 029012по плана за земеразделяне на землището на населено място, община, от навлязлото в тях на 12.12.2017 година собствено на Ю. стадо овце, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 22/23.01.2018 година по ч. гр. дело № 26/2018 година по описа на Районен съд Тервел, заедно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК-19.01.2018 година до окончателното й заплащане.
В подадената от Б. М. Ю. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „ИСМ 91-И. С.“ населено място срещу касатора иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „ИСМ 91-И. С.“ населено място е подал отговор с вх. № 264 051/02.11.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване решение № 260 150/15.07.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 117/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
Б. М. Ю. е бил уведомен за обжалваното решение на 27.07.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 263 508/26.08.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че съгласно договор за аренда, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите от 12.08.2016 година, на И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „ИСМ 91-И. С.“ населено място било отстъпено ползването на нива с площ от 302.001 декара, имот с № 029012по плана за земеразделяне на землището на населено място, община, за срок от 10 стопански години, първата от които 2016-2017 година и правото да придобива добивите от нея-т. 4.2.2 от договора. С писмен договор за пренаемане от 20.06.2017 година, сключен между него и трето лице-С. И. С., в качеството му на ЕТ „Сисфрукт-С. С.“ населено място било уговорено Ф. да предостави ползването на множество имоти в землището на населено място, включително имот с № 029012 срещу наем от 50.00 лева/дка само на стопанската 2017-2018 година. Наемателят поел задължение да стопанисва имотите, да използва препарати за растителна защита от разрешения списък, да не внася в имотите трайни активи и да ги върне, почистени от растителни отпадъци след изтичане на срока на действие на договора-т. 5 и т. 4 от договора за пренаемане. Доколкото не следвало друго от съдържанието на уговорките в договора за пренаемане отстъпеното на пренаемателя право включвало служене с имота, но без извличане на добивите от него. Със заявление от дата 11.07.2017 година бъдещият пренаемател бил посочил, че нямало да участва с описаните имоти, в т. ч. процесната нива, в масиви за ползване по член 37в от ЗСПЗЗ. Не било спорно, че задължението за предоставяне на ползването на нивата на пренаемателя и за осигуряването му за срока на стопанската 2017-2018 г. било изпълнено от И. С. Ф.. Не било изпълнено, както той е твърдял, само задължението на пренаемателя да му заплати уговорената наемна цена. От обясненията на Б. М. Ю. по преписка № 591/2017 година по описа на Районна прокуратура населено място се установявало, че на дата 12.12.2017 година при извеждане на собственото му стадо от овце за паша в местността „Мандрата“ в землището на населено място „изтървал“ без умисъл животните в засятата с люцерна нива на И. С. Ф.. Предприел извеждането им от нивата още преди Ф. да дойде, да го предупреди за унищожаването на посевите от люцерна и да поиска от него изкарване на стадото. Свидетелят Я. Б. М., служител на Ф., посочил, че в същия ден получил нареждане от него да провери нивата, съобщил му, че по-рано заварил в нея „чобанина Бейлюл“ с овцете. При огледа свидетелят видял в имота дири от овце и отъпкани участъци. През месец март 2018 година люцерната „позеленяла“ малко и по решение на агрономите насажденията от нея било изорани и на тяхно място била засадена царевица. От заключението на вещото лице П. П. и дадените от него в съдебно заседание от 19.11.2018 година при изслушването му отговори се установявало, че при извършения на 06.11.2018 година оглед на нивата в нея имало насаждения от царевица, но засяването им явно е станало много след „нормалната сеитба на царевица“, защото тогава тя била все още неприбрана, а добивът от нея, по прогноза на вещото лице, щял да е „никакъв“ по причина както на късната сеитба, така и на засушаването. Експертът посочил в заключението, че не съответствало на обичайната практика да се предприеме изораването на нивата с насаждения от люцерна в третата година, която била най-силна за тази култура и в която се очаквали максимални добиви. От 1/5 от площта й (60.000 декара) можели да се получат 2 100 бали, всяка от 16.000 килограма, при средна пазарна стойност от 2.50 лева/бала. Така вещото лице било заключило, че пропуснатата печалба се равнявала на 5250.00 лева. Протоколът за дадените от Б. М. Ю. по прокурорската преписка обяснения имал доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК. Съдържал изявления за неизгодни за него факти („изтървал“ животните в засятата с люцерна нива) и съставлявал извънсъдебно признание на същите. Преценено в съвкупност съгласно чл. 175 от ГПК със свидетелствата на Я. Б. М. (очевидец само на пораженията в нивата) и със заключението на вещото лице (относно предприетото от земеделския производител, несъответно на обичайната земеделската практика и в свой ущърб, заменяне на културите-люцерна и царевица в ранна пролет), това навеждало на логичния извод, че посевите от люцерна са били увредени във вегетативния им период от отъпкването им в края на 2017 година от стадото овце. Вредите се съизмервали с нереализираната печалба от добива от 1/5 от общата й площ на 2100 бали люцерна на стойност от 5250.00 лева. Б. М. Ю., под чийто надзор били животните, увредили насажденията, носел отговорност по чл. 50 от ЗЗД за обезщетяване на вредите. Тя била обективна и поради това било правноирелевантно при каква форма на вината бил допуснал навлизането им в нивата. Добивите от нивата през процесната стопанска година се били следвали за И. С. Ф. на основание арендния договор и уговореното в съответствие с чл. 2, ал. 2 от ЗАЗ право да придобие добивите от арендувания имот. Сключеният от него с третото лице договор за пренаемане бил основание то да получи само ползването на нивата и да си служи с нея според уговореното ползуване-чл. 232, ал. 1 от ЗЗД. Щом в договора за пренаемане нямало изрична уговорка за противното, ползването се изчерпвало с типичното съдържание на служенето по наемен договор, а то не включвало извличане на добивите. И след пренаемането носител на правото на разпореждане с добивите е останал арендаторът. Затова вредите били настъпили за него и вземането за обезщетение за пропуснатите ползи било възникнало в негова полза, поради което искът бил основателен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. М. Ю. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това на кого се дължи обезщетение за пропуснати ползи в резултат на непозволено увреждане, включително в случаите на обективна отговорност и налице ли е непозволено увреждане под формата на пропуснати ползи, когато ищецът няма право върху унищожената или повредената вещ и за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност във връзка с установяване наличието на фактически състав на деликтната отговорност по чл. 50, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, като при преценката съобрази научните, логическите и опитните правила, както и относно наличието на причинно-следствена връзка между бездействието от страна на собственика на животните и настъпването на вредите причинени от тези животни; за това при предявен иск по чл. 50 от ЗЗД, за обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи, необходимо ли е да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или същото се предполага и за това следва ли при тълкуването на договорите, съдът да търси действителната воля на страните, съответно следва ли отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността-при съществуващи между отделните уговорки противоречия следва ли съдът да извърши преценка можи ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или по-силното основание, при тълкуването на договора съдът може ли да извършва и преценка на обстоятелствата, при които е сключен, както и поведението на страните преди и след сключването му и как следва да бъдат тълкувани уговорките в договора и използваните в тях понятия-буквално или в смисъла, който следва от целия договор, като при определени в закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая.
По отношение на първия въпрос се твърди противоречие между приетото във въззивното решение и решение № 695/23.11.2010 година, постановено по гр. д. № 617/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по отношение на втория твърдяното противоречие е с решение № 554/08.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1163/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставените въпроси са включени в предмета на делото, но не обуславят допускането на решението на Окръжен съд Добрич до касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал, че обезщетение за пропуснати ползи се дължи на лице, което няма право да ги получи, а обратното приел е, че И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „ИСМ 91-И. С.“ населено място има това право въз основа на договора за аренда, който го легитимира като правоимащ по отношение на Б. М. Ю.. При това съдът е анализирал и представения договор за пренаемане като е приел, че Ю. не може да се позовава на него за да оспорва правата на Ф., тъй като договорът има относителен характер и може да бъде противопоставен на пренаемодателя само от пренаемателя. Трето лице не може да се позовава ва съществуващите по този договор вътрешни отношение между страните по него за да отрича правата на пренаемодателя по договора, послужил като основание за сключването на договора за пренаемане. С оглед на това по отношение на първия от поставените от Б. М. Ю., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси не е налице твърдяното от него допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Такова не е налице и по отношение на втория от поставените въпроси, доколкото при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил законовото си задължение и установената въз основа на него съдебна практика, че при постановяване на решението трябва да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, а също така и събраните по делото доказателства, като на основание последното обсъждане да посочи, кои от твърденията, доводите и възраженията на страните приема за доказани и кои не. Съобразено е това, че обсъждането на твърденията, доводите, възраженията и на събраните по делото доказателства трябва да става в тяхната взаимовръзка и обусловеност, при спазване на научните, логическите и опитните правила, като трябва да бъде насочено към установяване на съществуващите между страните отношения във връзка със спора, подвеждането им под съответната правна норма и постановяване на решение по спора, което да отразява реално съществуващите отношения. Поради това въззивното решение не е постановено в отклонение от посочената от Б. М. Ю. съдебна практика на ВКС.
Според Б. М. Ю. третият и четвъртият въпрос са разрешени от въззивния съд в противоречие с подробно цитираната от него в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебна практика по чл. 290 от ГПК. Тези въпроси обаче не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд не приемал в решението си, че за да се уважи иска по чл. 50 от ЗЗД изразяващите се в пропуснати ползи вреди може да са хипотетични. Преценявайки събраните по делото доказателства съдът е приел, че настъпването на тези вреди е сигурно, като е определил точния им размер използвайки вещо лице, което е в съответствие с цитираната от Ю. практика по чл. 50 от ЗЗД и чл. 162 от ГПК. Що се отнася до четвъртият въпрос, същият съдържа няколко подвъпроса, като е свързан с тълкуването на договора за пренаемане. Б. М. Ю. обаче не е страна и не може да се позовава на него, за да оспорва вземането на И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „ИСМ 91-И. С.“ населено място, поради което и въпросът не е основание за допускането на касационно обжалване. Освен това въззивният съд е преценявал отношенията между страните по договора за пренаемане, като се е съобразил с установената практика по отношение на тълкуването на договорите
Не е налице и допълнителното основание за допускане на касационна обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, тъй като липса обосновка за това защо отговора на същите ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 150/15.07.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 117/2021 година, по подадената срещу него от Б. М. Ю., касационна жалба с вх. № 263 508/26.08.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С отговора на касационната жалба И. С. Ф., в качеството му на ЕТ „Исм 91-И. С.“ населено място е направил искане за присъждане на разноски пред касационната инстанция, но тъй като не са представени доказателства за реално направени такива, съдът не следва да присъжда разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 150/15.07.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 117/2021 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.