Р Е Ш Е Н И Е
№106
гр.София, 10.12.2020 г.
в името на народа

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1632 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Т., [населено място], срещу въззивно решение № 4/04.01.2019г., поправено с решение № 81/07.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 600/2018г. от Пловдивски апелативен съд, В ЧАСТТА, с което е потвърдено решение № 194/12.07.2018г. по т.д.№ 111/2017г. на Окръжен съд – Пазарджик за осъждане на Г. Н. Т., [населено място], да заплати на „КНН“ ООД, [населено място], сумата от 21295,70 лв., представляваща неустойка по чл.16 от договор за изработка и монтаж на стоманена конструкция от 10.10.2011г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон. Моли въззивният акт да се отмени и предявеният иск да се отхвърли, както и да му се присъдят разноските за всички съдебни инстанции.
Ответникът „КНН“ ООД оспорва касационната жалба и претендира заплащането на разноски за производството.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните на 10.10.2011г. е сключен договор, по силата на който касаторът е възложил на ответника изработка и монтаж на метална конструкция за „Магазин за промишлени стоки и кафе“ и „Автомивка“ в [населено място]. В договора не са посочени обемът и дължимото възнаграждение като твърди количества и суми, а е предвидено поетапно приемане на работата и плащане. По делото е съществувал спор относно вида и количеството на възложената работа, като на съда са били представени изключващи се едни други документи, поради което решаващият съд е индивидуализирал възложената работа на база на подписания между страните акт обр.19 от 28.09.2012г. В този акт стойността на извършената работа е в размер на 136721,50 лв. След поправка на допусната техническа грешка и приспадане на платените 35000 лв. е получена крайна сума в размер на 122056,80 лв. с ДДС. Решаващият състав е изложил съображения, че вземането не е погасено с изтичането на 5-годишна давност, считано от приемане на работата на 28.09.2012г. и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната обжалвана част от 106478,52 лв., в която част въззивният акт е влязъл в сила. По отношение на иска за неустойка за забава апелативният съд е приел, че съгласно клаузата на чл.16 от договора неустойката е уговорена като дължим процент за всеки ден забава. За период от три години преди предявяване на иска по чл.92 ЗЗД той е погасен по давност, но за периода след това до датата на предявяване на иска, неустойката е дължима; тя продължава да се начислява за всеки ден, но е в уговорения максимален размер от 20 % върху работите, поради което искът е уважен в размер на сумата от 21295,70 лв.
С определение № 156/12.03.2020г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „При уговорена неустойка за забава при изпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, начислявана в определен процент за всеки ден забава, но и при фиксиран максимален размер на дължимата неустойка от пълната стойност на възложената работа, от кой момент започва да тече срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка?“
Становището на ВКС произтича от следното:
Въпросът, по който е допуснато касационното обжалване, изисква тълкуване на нормата на чл.114, ал.4 ЗЗД, според която при искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойка. Разрешението в т.3 на Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, че не е нищожна клауза за неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, допуска уговорки в договора в посочения смисъл, но не изключва свободата на страните да ограничат дължимата неустойка до достигането на конкретен максимален размер или до определен срок за начисляването й.
В случай, че неустойката е уговорена като процент/част от главния дълг за всеки просрочен ден, това придава периодичен характер на вземането, и давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката, т.е. от датата на изпълнение на главното задължение. Ако главният дълг не е платен и към датата на завеждане на иска върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, то по давност е погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, каквото е тълкуването, дадено в Решение № 174/16.12.2009г. по т.д.№ 292/2009г. на ВКС, ІІ т.о., и същото се споделя изцяло от настоящия съдебен състав.
При фиксиране на срока, за който се начислява неустойката, прилагането на нормата на чл.114, ал.4 ЗЗД не поражда съмнения относно момента, от който започва да тече погасителната давност за вземането, като след изтичането на този срок начисляването на неустойката се преустановява. Уговорката за максимален размер или предел, до който неустойката ще се начислява, независимо че след този момент забавата може да продължава, цели ограничаване на отговорността на длъжника в предварително определени от страните граници при съобразяване на обезщетителната и обезпечителната функции на неустойката и редуциране на наказателно санкционния й характер. Клаузата за неустойката, дължима едновременно като процент от главния дълг за всеки ден забава, но едновременно с това и с фиксиран максимален процент от задължението, определя както размера, до който вземането може да достигне, така и срока, за който се начислява неустойката. Такава договорна уговорка, без да определя точния момент, до който неустойката нараства, съдържа определяемост по отношение на последния ден за начисляването й, от който започва да тече погасителната давност по правилото на чл.114, ал.4 ЗЗД. Последният ден, освен денят, в който главното задължение е погасено чрез изпълнение, ще е денят, в който начислената за всеки ден забава неустойка достигне до уговорения си максимален размер. С формирането на неустойката в размер, до който същата се начислява предвид постигнато между страните съгласие в този смисъл, вземането за неустойка е определено по основание и размер, изискуемо е и съответно подлежи на погасяване по давност.
Възприемането на становището, изразено от въззивния съд, че при изчисляване за всеки ден забава и достигнат уговорен максимален размер, неустойката продължава да се начислява, би имало като резултат определяне на общия размер на вземането в нарушение на договорната клауза и невъзможност вземането за неустойката да се погаси по давност. Тълкуването на уговорката в този смисъл дерогира правилата за погасителната давност и води до фактическо удължаване на давностния срок, за което е въведена забрана по чл.113 ЗЗД.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС дава отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, в следния смисъл: “При уговорена неустойка за забава при изпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, начислявана в определен процент за всеки ден забава, но и при фиксиран максимален размер на дължимата неустойка от пълната стойност на възложената работа, срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка започва да тече от деня, в който начислената неустойка достигне уговорения от страните максимален размер, а ако главното вземане е погасено чрез изпълнение преди този ден и неустойката не е достигнала максималния си размер – от последния ден на начисляването й.

По същество на касационната жалба:
С оглед на дадения отговор по правния въпрос доводът на касатора за нарушение от апелативния съд на материалния закон се явява основателен. Съгласно чл.16 от договор от 10.10.11г. за забавяне на плащането на уговореното възнаграждение поръчващият дължи неустойка в размер на 1,5 % за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от пълната стойност на възложената работа. Съставът на въззивната инстанция неправилно е приел, тълкувайки договора между страните, че след достигане на максималния уговорен размер на неустойката, същата продължава да се начислява, независимо, че не се дължи над посочения праг, тъй като с това разрешение като резултат се нарушава нормата на чл.114, ал.4 ЗЗД относно погасителната давност за вземанията за неустойка. При въведено ограничение, свързано с периода на забавата и с размера на вземането, страните са очертали границите на отговорността на длъжника, произтичаща от договора. Размерът на неустойката е определяем и денят, в който вземането достигне максималния си размер като процент върху главното задължение, неустойката спира да нараства и това е последният ден, за който тя се начислява.
На основание чл.293, ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на отмяна и тъй като не се налага повтарянето или извършването нови процесуални действия, ВКС следва да постанови решение по съществото на спора.
Изпълнената работа по договора е приета на 28.09.2012г. и както правилно е приел въззивният съд от този момент се начислява уговорената в чл.16 от договора неустойка за забава. Максималният размер на неустойката от 20 % върху пълната стойност на възложената работа - 21295,70 лв. при 1,5 % на ден, е достигнат на 13,33-я ден, т.е. на 12.10.2012г. Исковата молба е постъпила в съда на 22.06.2017г., към който момент е изтекъл предвиденият в чл.111, б.“б“ ЗЗД давностен срок. Предявеното вземане е погасено по давност, поради което искът с правно основание чл.92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските: На основание чл.81 ГПК на касатора следва да се присъдят разноските за трите съдебни инстанции, като се съобразят разноските за частта от въззивното решение, което е влязло в сила. Съобразно отхвърлената част от исковете на касатора се дължат разноски за първоинстанционното производство в размер на 977,63 лв. , от които е присъдена сумата от 632,06 лв., или ответникът по касационната жалба следва да заплати допълнително сумата от 345,57 лв. За въззивното производство на касатора се дължат разноски в размер на 1086,41 лв., а за касационното производство в размер на 209,32 лв., или общо на трите съдебни инстанции – допълнително сумата от 1641,30 лв. Въззивното решение следва да се отмени в частта, с която касаторът е осъден да заплати разноски, определени в размер на уважената част от исковете, или над сумата от 3800 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 4/04.01.2019г., поправено с решение № 81/07.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 600/2018г. от Пловдивски апелативен съд, В ЧАСТТА, с което е потвърдено решение № 194/12.07.2018г. по т.д.№ 111/2017г. на Окръжен съд – Пазарджик за осъждане на Г. Н. Т., [населено място], да заплати на „КНН“ ООД, [населено място], сумата от 21295,70 лв., представляваща неустойка по чл.16 от договор за изработка и монтаж на стоманена конструкция от 10.10.2011г., както разноски по делото за сумата над 3800 лв., като ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.92 ЗЗД, предявен от „КНН“ ООД, [населено място], срещу Г. Н. Т., [населено място], за заплащане на сумата от 21295,70 лв., представляваща неустойка по чл.16 от договор за изработка и монтаж на стоманена конструкция от 10.10.2011г., поради погасяване на вземането по давност.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА „КНН“ ООД, [населено място], да заплати на Г. Н. Т., [населено място], сумата от 1641,30 лв. (хиляда шестстотин четиридесет и един лева и тридесет стотинки) – допълнително за разноски по делото за всички съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.