1 Р Е Ш Е Н И Е № 75 София, 21 февруари 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 733/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия И. Г. И. против възизвно решение № 375 от 05.11.2010 г., постановено по ВНОХД № 612/2010 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена частично осъдителната присъда на Софийски градски съд. Жалбата се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Направено е основно искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия И. Г. И., алтернативно се поддържа и искане за връщане на делото за ново разглеждане от първата или въззивната инстанция. В съдебното заседание жалбата се поддържа от подсъдимия И. и от процесуален представител. Гражданският ищец Р. Н. Ц. не се явява. В призовката е отбелязано, че не е намерена на посочения адрес, предопределило приложимостта на чл. 353, ал.3, изр.2 от НПК Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 3 от 07.05.2008 г. по НОХД № 3093/07 г. по описа на Софийски градски съд подсъдимият И. Г. И. е бил признат за виновен в това, че на 03.02.2007 г., около 1,30 часа, в[населено място], кв. “Х. Б.” е отнел чужди вещи – пари на стойност 40 (четиридесет) лева от владението на Р. Н. Ц., с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда - престъпление по чл. 199, ал.1, т. 3 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 129 от НК. Наложеното наказание е пет години лишаване от свобода, като на основание чл. 46 от ЗИН е определен първоначален “общ” режим за изтърпяване на така наложеното наказание. Със същата присъда на основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наложеното наказание от две години лишаване от свобода по дело И-1182/2006 г. на Софийски районен съд, чието начало на изтърпяване да започне при първоначален “общ” режим. Подсъдимият И. И. е осъден да заплати на гражданската ищца Р. Ц. сумата от 7 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, ведно със законните лихви, като в останалата част искът е отхвърлен. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена само в частта относно основанието за определяне на първоначален режим за изтърпяване на наказанията лишаване от свобода и е определен тип на затворническо заведение, в което следва да се настани подсъдимият И.. ІІ. В жалбата, подадена от името на подсъдимия И., се изтъква, че предходните инстанции са допуснали нарушения на правилата при събиране, проверка и оценка на доказателствените материали, в резултат на което са достигнали до неправилни изводи относно авторството на деянието. Твърди се, че съдът се е позовал на показанията на пострадалата Ц., П. и М., които са ненадеждни. Заявява се и претенция за игнориране на гласни доказателствени източници – показанията на П., Д., както и на обясненията на подсъдимия И.. Възразява се още, че неоснователното отхвърляне на доказателствени искания, направени с въззивната жалба, е ограничило правото на защита на подсъдимия. Разгледани по същество, възраженията са неоснователни. При разглеждане на делото въззвната инстанция не е допуснала процесуалните нарушения, изтъкнати от жалбоподателя. Данните по делото не очертават при събирането и проверката на доказателствения материал да е допуснато отклонение от нормата на чл. 107 от НПК. Не е вярно твърдението, че въззивният съд безкритично е възприел показанията на свидетелите Ц., П. и М.. Напротив, съдът е подложил на внимателен анализ съдържащата се информация в показанията на пострадалата Ц., в които последната недвусмислено е идентифицирала, като извършител на деянието, подсъдимия И.. В тази насока са и показанията на свидетелите П. и М., пред които пострадалата Ц., непосредствено след събитието на престъплението, е посочила името на лицето, което я е нападнало. Опитите да се разколебае достоверността на кредитираните от съда показания на П. с позоваване на съдържанието на жалбите, депозирани от нея, пред правоохранителните органи, са неуспешни. Противно на твърденията, отразени в касационната жалба, в молбата и придружаващото я обяснение (виж л. 15 и л. 16 от досието на досъдебното производство), свидетелката П. ясно е посочила узнатите от нея факти за личността на извършителя, определен като “И.”, каквато информация се съдържа и в показанията на пострадалата и свидетеля М.. На следващо място, неоснователно е и оплакването, че съдът не е обсъдил съществуващите противоречия между показанията на П. и М. относно възприетите от тях изявления на пострадалата за автора на деянието. Още първата инстанция е изяснила съществуващите такива, на които се придава незаслужена значимост в жалбата, използвайки реда на чл. 143 от НПК, поради което и оспорването е неубедително. Заявеното възражение, че съдът е игнорирал показанията на свидетеля П., съдържащи по мнение на жалбоподателя, други данни за извършителя на деянието, също е неоснователно. В жалбата се акцентира избирателно само на една част от тези показания, без да се види цялостната информация, съобщена от този свидетел, който очертава възприятията си за тежкото състояние на пострадалата, определящо затрудненията й при описването на инцидента. Оценка за неоснователност следва да получи и идентичното възражение, свързано с показанията на свидетелката Д.. Фактите, поднесени от тази свидетелка, не са игнорирани, а са обсъдени в контекста на целия доказателствен материал. Убедителни са аргументите на въззивния съд за отхвърляне на показанията на Д., като годен източник на доказателства, но не само по съображението за късното им депозиране, както се заявява в жалбата, а и поради това, че същите са намерени за необективни след съпоставка с останалите гласни доказателствени източници. Не се потвърждават и твърденията за немотивирано отхвърляне на обясненията на подсъдимия, в които той отрича да е извършител на деянието. Обратното личи от мотивите на съдебните актове. Въззивният съд, не само се е съгласил с оценката на първата инстанция да не кредитира частично обясненията на подсъдимия, а в резултат на собствен анализ, обсъждайки тяхната непоследователност, нелогичност и неубедителност е допълнил вече направения извод за недостоверността им. Неоснователно се поддържа в жалбата, че отказът на въззивния съд да уважи доказателствени искания, е довел до ограничаване правото на подсъдимия да представя доказателства. Оспорването е по-скоро голословно, защото жалбоподателят се въздържа да аргументира конкретно това свое възражение. Върховният касационен съд многократно е застъпвал становището, че съдът не е длъжен да уважава всички искания за нови доказателствени средства, а само такива, които водят към установяване на обективната истина по правнорелеватните факти. В разглеждания случай, с въззивната жалбата е поискано да бъдат допуснати до разпит няколко лица. Съдът е счел за основателно искането само по отношение на свидетелката Д., тъй като са били налице данни за нейни лични възприятия относно факти, интересуващи процеса. По отношение на останалите лица искането е било мотивирано отхвърлено. В хода на допълнителното съдебно следствие, проведено от въззивния съд, отхвърлените доказателствени искания не са подновени. Напротив, защитата изрично е заявила, че делото е изяснено от фактическа страна и няма искания по доказателствата. При тези данни е ясно, че апелативният съд не е допуснал приписваното му нарушение, след като доказателствената съвкупност, попълнена и от този съд, е достатъчна за изясняване на обективната истина по фактите, включени в предмета на доказване. Обобщено, настоящият касационен състав не намира да са допуснати претендираните съществени процесуални нарушения, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, с което жалбоподателят свързва искането си за отмяна на постановеното въззивно решение. Установени чрез съответните доказателствени способи са всички елементи от обективна и субективна страна на инкриминираното деяние и то правилно е квалифицирано по чл. 199, ал.1, т.3 във вр. чл. 129 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА възизвно решение № 375 от 05.11.2010 г., постановено по ВНОХД № 612/2010 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.