РЕШЕНИЕ     № 269     София, 23.06.2010 година     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесети март две хиляди и десета година в състав:                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА                                                                       МИМИ ФУРНАДЖИЕВА     при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №2255/2008 година по описа на бившето І г.о.     Производството е по чл.290 ГПК. С определение №222/12.3.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 19.02.2008 г. по гр.д. №2175/2003 г. по описа на Софийския градски съд, ІІ-А въззивно отделение, по подадена от адв. П процесуален представител на ищците Е. Д. В., касационна жалба, вх. №7199/10.3.2008 г. В хода на касационното производство, на основание чл.227 ГПК, производството по делото е прекратено по отношение на касационната жалбоподателка и ищца Е. Д. В. и на нейно място като касационни жалбоподатели – ищци, са конституирани К. Г. С. и А. К. С.. С решението на Софийския градски съд е отменено решение от 12.01.1999 г. по гр.д. №5164/1992 г. на СРС, ТСК, 63 състав, в частите с които е уважен иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ, предявен от Е. Д. В. , Г. Д. В., Н. В. Д. и А. В. Д. срещу С. П. К., като е прогласен да нищожен договор от 01.12.1968 г., с който С. П. К. е закупила процесния имот и в частите, в които е възстановено правото на собственост върху отделните кантори и вместо това искът е отхвърлен. Със същото решение е оставено в сила първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени исковете с правно основание чл.108 ЗС. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по поставения от касационните жалбоподатели материалноправен въпрос – “В кои случаи следва да се приложат разпоредбите на §.187, във връзка с §.188 ППЗПИНМ/отм./ и в кои разпоредбата на § 185 от същия правилник” на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По точното приложение на закона по поставения в изложението въпрос: Разпоредбата на § 185 ППЗПИНМ/отм./ гласи: “§ 185. Обектите на държавата и обществените организации се изпълняват въз основа на строително разрешение, издадено от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет или натоварено от него длъжностно лице. Строителните разрешения се издават по писмено искане на инвеститора въз основа на утвърдените проекти и при наличност на документ, с който се установява, че условията за заемане и застрояване на имота са изпълнени. Ако се отнася за строеж на технически заведения и уредби, инвеститорът трябва да представи и разрешение по Закона за техническите заведения и уредби. В строителното разрешение се описва обектът, за който то се отнася, и се посочват условията, които трябва да се спазят във връзка с изпълнението на строежа.” Разпоредбата на § 187 ППЗПИНМ/отм./ гласи: “§ 187. Строително разрешение се изисква за следните строежи на жилищностроителни кооперации и на частни лица: 1) направа, пристрояване, надстрояване, преустройство и възстановяване на сгради и постройки; 2) направа, преустройство и възстановяване на вътрешни водопроводни, канализационни, електрически, машинни (отоплителни, вентилационни, климатични, бански, перални, сушилни, кухненски, обезмъглителни, обезпрашителни, за добиване на топла вода, омекотителни за варовити води, горивни, хладилни, газови и др.) инсталации; 3) изменение и преустройство на конструкции и фасади на сгради и постройки; 4) направа на огради. И двете разпоредби изискват по категоричен начин строително разрешение като относно обектите на държавата и обществените организации строителното разрешение се изисква за всички обекти, относно строежите на ЖСК и частни лица само относно предвидените в четирите точки на разпоредбата хипотези. Разпоредбата на § 188 ППЗПИНМ/отм./ гласи: “§ 188. Не се изисква строително разрешение за външно боядисване на сгради и постройки, подменяване на покривни материали и за такива вътрешни преустройства, с които не се изменят конструкцията на сградата, вътрешното й разпределение и предназначението на помещенията. За тези работи трябва само да се съобщи на техническата служба при общинския народен съвет. Изпълнителният комитет на окръжния народен съвет може да реши за някои градове или представителни части на градовете да се изисква разрешение и за измазване и външно боядисване на сградите.”. От анализа на правната норма е видно, че в нея се съдържат изключенията, при които не се изисква строително разрешение. Тези изключения обаче съдържат условия относно определени строителни дейности, които макар и да са включени в изключенията не попадат в тях. Разпоредбата на § 188 ППЗПИНМ/отм./ доколкото не дава приоритет към някои от субектите по §§ 185 и 187 ППЗПИНМ/отм./, следва да се приеме, че се отнася до всички субекти визирани в посочените разпоредби. По съществото на спора. Софийският градски съд е приел, че отчуждените на ищците кантори, обособени като апартамент, са отдадени под наем през 1955 г. на семейството на ответницата по исковата молба С. К. , поради което са били загубили самостоятелността си като обекти на собственост и са били приобщени в новообразуваното жилище, което впоследствие е било продадено на посоченото лице с договор от 01.12.1968 г. Въззивната инстанция е приела също така, че на основание § 187, във връзка с § 188 ППЗПИНМ/отм./,за преустройството на канторите в жилище и промяната на предназначението им, задължително е било издаването на строително разрешение, но визираните тестове се отнасят за строежи на ЖСК и частни лица, и са неприложими за строежи на държавата, каквото е жилището образувано от трите кантори. Освен това СГС е приел, че преустройството на канторите в жилище е станало преди 1960 г., поради което не се установява нарушение на нормативен акт с изискване за специален ред за одобрение на извършеното преустройство и не е налице нарушение на чл.1 НПЖДЖФ, доколкото продаденият имот е бил вече жилищен от 1955 г. Въззивният съд е стигнал и до извод, че ответницата по исковата молба е имала качеството на наемател на имота, който е закупила, не се установява използването на служебно и партийно положение, както и не се установява продажба на жилището при твърдяните пороци. Като мотив за отхвърляне на претенцията по чл.7 ЗВСОНИ се сочи липсата на хипотезата на чл.1, ал.1 от посочения закон,тъй като преустройството е извършено, когато имотите за били в патримониума на държавата и са преустроени в жилище, поради което дори да са налице пороци на сделката от сделката от 1968 г. не е възможна реституция по реда на чл.7. В касационната жалба против въззивното решение на Софийския градски съд се твърди, че неправилно е прието, че още при отдаването под наем на канторите през 1955 г. същите са били преустроени в апартамент, като този извод не се подкрепя от нито едно доказателство. Твърди се също така, че преустройството е незначително като всички помещения са запазени и е променено само тяхното преназначение, поради което не са загубили качеството и свойството си на административни помещения – кантори и могат да се ползват като такива, а факта, че са наречени в договора “апартамент” не означава, че фактически са такъв. Застъпва се и становище, че дори и да се приеме, че е налице апартамент, тяхното преустройство е извършено незаконно от самите наематели, а не от държавата и то след настаняването им в тях. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационните жалбоподатели – адв. Т. Ответницата по касация – С. П. К., посредством процесуалните си представители – адв. Г адв. Денков, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Депозирани са и писмени бележки от адв. Г. Останалите ответници по касация не заявяват становища. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид становището на процесуалния представител на касационните жалбоподатели, изразено в съдебно заседание, становището на процесуалните представители на ответницата по касация, също изразено в съдебно заседание и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Софийския градски съд като краен резултат е правилно. Законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е приела, че уважаването или отхвърлянето на иска с правно основание чл.7 ЗВСВОНИ е обвързано с изискването на чл.1, ал.1 от същия закон, а именно имотите, които са отчуждени по ЗОЕГПНС е да съществуват реално до размерите до които са отчуждени. В резултат на извършено преустройство, при което съседни кантори са обединени в новообразувано жилище, е настъпила промяна относно тяхното съществуване като самостоятелни обекти. При положение, че такова е било положението към момента на влизане в сила реституционния закон не е възможно възстановяването на всяка една от канторите, а последното е законова предпоставка за уважаване на иска по чл.7 ЗВСВОНИ. След като това условие не е налице, собствеността не подлежи на възстановяване по реда на чл.7 ЗВСВОНИ. При безспорно установен факт, че ответницата по исковата молба – ответница и по касационната жалба е била наемател, то тя законосъобразно е закупила процесния апартамент. Настанителното решение №4601/17.8.1955 г. е издадено за помещения, които съставляват жилище по смисъла на чл.155 от Правилника за плановото изграждане на населените места/отм./. Това обстоятелство се потвърждава и представения по делото протокол- опис от 08.10.1955 г. Изложеното сочи на наличие на преустройство преди момента на издаване на настанителното решение. Неправилно, но без това да се отразява на изхода от спора, е посочването в мотивите на съда на разпоредбата на чл.187, във връзка с чл.188 ППЗПИНМ/отм./. Към посочения момент визираните правни норми не са действуващи, тъй като правилникът е обнародван в ДВ, бр.70/1960 г. Аналогична правна норма съществува и в действащия към момента на създаване на наемното правоотношение Правилник за планово изграждане на населените места/ППИНМ/ - отм. – чл.217, която обхваща хипотезите на § 185, § 187 и § 188 ППЗПИНМ/отм./ Предвид изложеното всички наведени в касационната жалба оплаквания са неоснователни, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решени е- в сила. Водим от изложените съображения и на основание 293, ал.1, хипотеза първа ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.       Р Е Ш И:       ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 19.02.2008 г. по гр.д. №2175/2003 г. по описа на Софийския градски съд, ІІ-А въззивно отделение. Решението е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ: