1 Р Е Ш Е Н И Е №84 София 20.07.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като изслуша докладваното от съдията Костова т.д. № 1934 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК . С определение № 718 от 2.8.2016г. е допуснато касационно обжалване на решение №845/30.12.2014г., постановено по в.т.дело №1177/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, т.о., с което е потвърдено решение на Хасковския окръжен съд за съществуване на вземания на [фирма] срещу Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ.: за главница в размер на 129 755.26 лв., за договорна лихва в размер на 11 943.17 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г., вземания за такси в размер на 618.83 лв. за периода 21.05.2012г. - 8.02.2013г., вземане за законна лихва върху главницата, считано от 13.02.2013г. до окончателното й заплащане и вземане за разноски за заповедното производство за сумата от 594.14 лв., както и в частта за разноските, за които е издадена заповед за изпълнение № 110 от 14.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по ч.гр.дело №107/2013г. на РС, [населено място], произтичащи от Договор за банков кредит „Продукт Бизнес револвираща линия-плюс” №1532 от 16.12.2005 г., сключен между [фирма] и [фирма], от анекс № 1 от 05.02.2007 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 2 от 08.02.2008 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 3 от 10.12.2009 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 4 от 17.12.2010 г., сключен между [фирма], [фирма], [фирма] и подписан от Щ. Я. Щ., и от договор за поръчителство от 17.12.2010 г., сключен между [фирма] и М. Г. Щ.. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Съдлъжникът и поръчителят по договора за банков кредит и анексите към него, които са физически лица, могат ли да се ползват от защитата на Закона за защита на потребителите, когато кредитополучател е търговец? Касаторите Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ. от [населено място] поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на решението, като незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касационни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. В касационната жалба се оспорва получаването на кредит от 129 755.26 лв. от дружеството [фирма], респ. усвояването на главница от 131 860.48 лв., с което оспорват качеството си на длъжници до този размер. Оспорват заключението на ССЕ за начина на образуване на главницата от 129 755.26 лв., както и размерът на натрупаната лихва по кредита. Считат, че при изготвянето на експертизата вещото лице не е направило анализа си въз основа на действителното движение по разплащателната сметка и затова не е споменат № и IBAN на сметката. Навеждат довод, че банката не е представила доказателства за движението на разплащателната сметка за удържаната лихва от 11 943.17 лв. /и такса от 618.23лв./ за времето от 21.05.2012г. до 11.02.2013г., липсва и яснота за начина на изчисляване на лихвата. [фирма], при сключване на договора за кредит, не е предоставила на кредитополучателя правилата съдържащи данни за общите разходи за кредита; за обективните данни въз основа на които тези разходи могат да се изменят; за метода на изчисление на лихвата; допълнителните задължения, свързани с разплащанията, размерът на ефективния лихвен процент. При сключване на договора за кредит е нарушена разпоредбата на чл.39, ал.1 и ал.4 Закона за банките, в сила към 2005г. Позовава се на нищожност на договора за кредит продукт „Бизнес револвираща линия плюс № 1532/16.12.2005г. поради липсата на цел за сключването му, което е в нарушение на чл.430, ал.1 ТЗ. Изразяват несъгласие с начина на изчисляване на лихвите по договора и анексите към него, поддържат, че промяната на лихвения процент е извършена едностранно от банката / констатация на вещото лице/ и при липса на яснота на критериите и причините за увеличение на размера на лихвения процент, с което е създадено неравновесие между правата и задълженията на банката и длъжниците по кредита. За касаторите договорът за кредит и Анекс №4, както и договорът за поръчителство съдържат неравноправни клаузи / конкретно цитирани/, поради това че не са индивидуално договорени, а наложени от банката като икономически по-силната страна, в противоречие с Директива 93/13/ ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, включително в договорите за банков кредит и ипотечните кредити. Искането е за отмяна на решението и постановяване на решение, с което да се отхвърлят предявените срещу тях искове, да бъде признато за установено, че вземането на [фирма] по договор за банков кредит продукт” Бизнес револвираща линия – плюс „ №1532/16.12.2005г., обезпечен с договорна ипотека и поръчителство е погасено чрез новиране, както и да бъде признат за недействителен нотариалния акт за договорна ипотека. Ответникът по жалбата [фирма] е изложил в писмен отговор към касационната жалба подробно становище за неоснователност на поддържаните от касаторите доводи за неправилност на въззивното решение. Страните не представят допълнителни становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, което е валидно и допустимо, прие за установено следното: Пловдивският апелативен съд е приел, че ответниците по установителният иск не оспорват договора за банков кредит „Продукт Бизнес револвираща линия-плюс” №1532 от 16.12.2005 г., сключен между [фирма] и [фирма], сключените последователно анекс №1, анекс №2, анекс №3, и анекс №4, както и договора за поръчителство, сключен от М. Щ. и [фирма]. Съдът е определил като безспорни фактите на усвояване на кредита от [фирма] в размер на 60 000лв. и 50 000лв./ общо 110 000лв./; частичното погасяване на кредита; обявяване на кредита за предсрочно изискуем след спиране на плащанията от кредитополучателя и започналото принудителното събиране на остатъка от кредита. При разглеждане на въззивната жалба Пловдивският апелативен съд е отграничил заявените за първи път във въззивното производство доводи и обстоятелства и като преклудирани и недопустими не ги е разгледал / чл.266 ГПК/. Според въззивния съд позоваването на нормативни актове и доводите, които се правят въз основа на техните разпоредби, са неотносими към предмета на спора, доколкото същите уреждат изискванията за дейността на доставчиците на платежни услуги и видовете платежни услуги и в този смисъл не засягат основанията, отнасящи се до възникването и погасяването на вземанията, предмет на спора. След подробно обсъждане на отделните възражения на въззивниците Щ. Щ. и М. Щ. за солидарната им отговорност по кредита, на възражението за недействителност на анекс №4 и предхождащият го договор за банков кредит и трите анекса към него, за прекратяване на поръчителството по отношение на Щ., при хипотезата на чл.147, ал.1 ЗЗД, въззивният съд ги е отхвърлил като неоснователни. Съдът е приел, че няма основание за прекратяване на делото по отношение на поръчителя М. Щ.. Преклузивният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за предявяване на иска срещу поръчителя не е изтекъл, предвид датата на която банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем – м.октомври 2012г. и датата на предявяване на иска по чл.422 ГПК, която е датата на подаване на заявлението по чл.417,т.2 ГПК – 14.02.2013г. Приел и също, че предсрочната изискуемост на кредита, заедно с начислените лихви и разноски е настъпила, съобразно предвидените от страните по договора за банков кредит и анексите към него предпоставки – неизпълнение от страна на длъжника на което и да е задължение по този договор и упражнено от банката право да направи кредита предсрочно изискуем, обявена с получаване на поканите от длъжника, съдлъжниците и поръчителя в края на месец октомври 2012 г. Заявлението на банката за издаване заповед за изпълнение е било подадено на 14.02.2013г., т.е. след получаване на поканата за доброволно изпълнение от длъжниците. За неоснователни като недоказани са преценени твърденията на въззивниците за сключване на Анекс 4 и договора за поръчителство при условията на измама и заплашване. Въззивният съд е приел за неоснователно позоваването на жалбоподателите на нищожност на клаузи в договора/ анекса като неравноправни. Според съда кредитополучателят / търговско дружество/ няма качеството на потребител, а освен това като страна по договора/анексите, е действал в рамките на своята търговска дейност. По правния въпрос: В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б."б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз / СЕС/. Разпоредбата дефинира понятието „потребител" като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. С решение № 38, постановено по т.дело № 2754/2015г. на ВКС, ТК по чл.290 и сл. ГПК, на настоящия състав на Іт.о., след обсъждане на решения на СЕС по тълкуването и прилагането на отделни разпоредби на Директива 93/13 ЕИО на Съюза от 5.04.1993г., относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и решение по дело С-419/11 ТiаХЕС във връзка с приложението на чл.15, пар.1 на Регламент 44/2001 на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, е даден следния отговор на правния въпрос, който е отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд: „Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител". Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото." По основателността на исковете: Неправилно въззивният съд е мотивирал отказа си да се произнесе по въведените от ответниците в процеса възражения за нищожност на клаузи в договора за кредит/анексите към него, както и в договора за поръчителство, които ги обвързват като съдлъжници, като неравноправни по смисъла на ЗЗП, с качеството търговец на дружеството-кредитополучател. С оглед отговора на поставения въпрос, въззивният съд е следвало на базата на конкретните обстоятелства по делото да извърши преценка, дали при встъпването в дълг, респ. при сключване на договора за поръчителство, физическите лица - длъжници са действали за цели извън рамките на своята търговска или професионална дейност и съобразно това да направи извод, дали това лице има качеството на потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП. Релевантните за тази преценка факти са безспорно установени за длъжника Щ. Я. Щ.. Видно от договора за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия плюс” № 1532/16.12.20045г. Щ. е подписал договора като собственик на капитала на търговското дружество кредитополучател [фирма]. От представеното по делото удостоверение за регистрация на дружеството [фирма] е видно, че собственик на капитала и управител на дружеството към момента на подписване на договора за кредит, е длъжникът Щ. Я. Щ.. При тези факти, съобразно практиката на СЕС и дадения отговор на правния въпрос, настоящият състав на ВКС приема, че придобиването на качеството на съдлъжник към банката от физическото лице Щ. е осъществено с оглед тесните му професионални връзки с дружество-кредитополучател, поради което не може да се приеме, че задължаването като физическото лице е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. Независимо, че обезпечаването на кредита на търговското дружество чрез встъпване в дълг е направено от Щ. като физическо лице, доколкото няма качеството на потребител по пар.13 от ЗЗП, то не се ползва със защитата, установената в глава шеста от ЗЗП. От доказателствата по делото не може да се направи такъв извод за М. Щ.. По делото няма данни тя да има тесни професионални връзки с дружеството, като притежаване на дялове от капитала на търговското дружество или да участва в управлението му към датата на подписване на договора за поръчителство и встъпване в дълга на кредитополучателя. При липсата на такива факти следва, че М. Щ. е сключила договора за поръчителство в лично качество, заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател е съпруга й Щ.. С оглед на тези обстоятелства, практиката на СЕС и дадения отговор на релевирания правен въпрос, настоящият състав на ВКС приема, че М. Щ. е потребител по смисъла на параграф 13 от ДР на ЗЗП и се ползва със защитата, установено по Глава Шеста от ЗЗП. Предвид изложеното неправилен е изводът на Апелативния съд, че спорът за Щ. не попада в приложното поле на ЗЗП. Неоснователно е оплакването на касаторите, че не са усвоили кредит в размер на 110 000 лв. Усвояването на кредита е станало съобразно уговорките в договора за банков кредит „Продукт Бизнес револвираща линия-плюс” №1532 от 16.12.2005 г. за сумата от 60 000 лв. и Анекс №1 от 5.02.2007г. Съгласно чл.1, 1 банката е увеличила размера на кредитната линия за оборотни средства със сумата от 50 000 лв., с което общия размер на отпуснатия кредит е 110 000лв. Това обстоятелство е признато от М. Щ. в с.з. на 17.03.2014г. Уговорен е срокът за ползване и погасяване на кредита, начина на усвояване чрез откриване на заемна сметка или в брой, за което страните са подписали приложение към договора, в което е посочена датата на откриване на сметката. Уговорени са условията на погасяване на кредита, условията при които банката може да направи кредита предсрочно изискуем, обезпеченията, задълженията на банката. В чл.3 и чл.5 на договора са уговорени лихвите, таксите и комисионните. В чл.5, ал.3 на договора страните са уговорили, че при промяна на условията на кредита страните трябва да подпишат анекс преди изтичане на съответната година от кредита, в който да уредят новите условия на кредита, включително начина и срока на промяна на размера. След сключването на договора са подписани четири анекса през 2007, 2008, 2009 и 2010г., в които са предоговаряни условията на кредита, обезпеченията и др. С анекс №4 от 17.12.2010г. Щ. встъпва в дълга на дружеството – кредитополучател. В чл.2 на Анекса е посочено, че всички просрочени главници, лихви, такси , комисионни , застрахователни премии и разноски служебно се преоформят, като се натрупват към непогасената главница, при което размерът на дълга е 121 010.24 лв. / инидикативно/ , като е приложен погасителен план от който е видно, че към 21.12.2010г. размерът на главницата е тази посочена в Анекс №4. С оглед на изложеното, носнователни са възраженията за нищожност на договора, поради противоречието му с чл.430 ТЗ. Договорът е подписан от кредитополучателя, чрез управителя на дружеството [фирма], посочена е целта на договора – кредитът е отпуснат за посрещане на оборотни нужди на търговското дружество, а срокът за усвояване и погасяването му е 120 месеца. Неправилно касаторите обвързват действителността на договора за кредит и последващите сключени договори за анекси с предоставеното обезпечение на банката – сключените договори за ипотеки. Както правилно е мотивирал Пловдивският апелативен съд, нищожността на ипотеката / ако бъде доказана/ не рефлектира върху действителността на договора за кредит, т.е. договорът за кредит няма да бъде обезпечен с ипотека. Релевираните доводи относно действието на договорите за ипотеки между банката и ипотекарните длъжници не подлежат на разглеждане в исковото производство по чл.422 ГПК, доколкото предмет на последното са вземанията на банката по издадената заповед за изпълнение. На 17.12.2010г. между банката - кредитор [фирма] и М. Г. Щ. е подписан договор за поръчка, по силата на който тя се е задължила да отговаря солидарно за задължението на кредитополучателя [фирма] по договора за банков кредит от 16.12.2005г. и Анекс №4 към него, за сумата от 121 010.24 лв. за срок до 2025г., при годишна лихва за предоставения кредит, който включва БЛПМФ за лева, обявен от банката, с уговорката, че не подлежи на договаряне от страните, а промените в него стават незабавно задължителни за страните, увеличен с 0.5 пункта и наказателна лихва в размер на сбора от БЛПМФ и наказателна надбавка / неустойка/ за просрочие в размер на 10.5 пункта и при всички други условия, параметри и срокове, съгласно посочения договор за банков кредит. Съгласно чл.8 от договора за поръчителство, договорът става неразделна част от договора за банков кредит от 16.12.2005г. С ТР № 4/2014г. ОСГТК на ВКС в т. 18 е прието, че вземането произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, но и след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, поради което поддържаното оплакване за прекратяване на производството по отношение на М. Щ. е неоснователно. В случая, заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в шестмесечния срок, считано от 31.10.2012г. – датата на писмената покана за изпълнение на дълга с предупреждение, че се пристъпи към принудителен ред за събиране на задължението. В този смисъл е решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., ТК по чл.290 ГПК. Още в отговора на исковата молба ответницата М. Щ. е направила възражение, че е обвързана като поръчител и съдлъжник с неравноправни клаузи съгласно ЗЗП и е поискала тяхното прогласяване. Въззивният съд не се е произнесъл по възраженията за нищожност на клаузи в договора за поръчителство, Анекс №4 и договора, доколкото има препращане към него, като неравноправни по смисъла на ЗЗП. Допуснатото от въззивния съд нарушение на чл.236, ал.2 ГПК за излагане на мотиви относно релевантни за спора възражения на страната, представлява съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, което обуславя наличието на основание за отмяна на въззивното решение. На основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане и извършване на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия – обсъждане на възражението на страната за обвързването й като длъжник с неравноправни клаузи и тяхната нищожност. Решението следва да бъде отменено изцяло, доколкото М. Щ. и Щ. Щ. като солидарни длъжници са обикновени другари и в това им качество те са обвързани във вътрешните им отношения от фактическите констатации на съда относно общите факти, съдържащи се в мотивите на решението. Еднаквите фактически констатации ще наложат еднакви правни изводи, така че, доколкото зависи от общите факти, решението трябва да бъде еднакво спрямо другарите. На основание чл. 294, ал.2 ГПК въззивният съд ще следва да се произнесе по направените по делото разноски пред Върховния касационен съд. Водим от горното и на основание чл.293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №845 от 30.12.2014г., постановено по в.т..дело № 1177/2014г. на Пловдивския апелативен съд, т.о., с което е потвърдено решение № 66 от 9.07.2014г., постановено по т.д. №140/2013г. на Хасковския окръжен съд, в частта, с която е признато съществуване на вземания на [фирма] срещу Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ.: за главница в размер на 129 755.26 лв., за договорна лихва в размер на 11 943.17 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г., вземания за такси в размер на 618.83 лв. за периода 21.05.2012г. - 8.02.2013г., вземане за законна лихва върху главницата, считано от 13.02.2013г. до окончателното й заплащане и вземане за разноски за заповедното производство за сумата от 5094.14 лв., както и в частта за разноските по делото, за които е издадена заповед за изпълнение № 110 от 14.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по ч.гр.дело №107/2013г. на РС, [населено място], произтичащи от Договор за банков кредит „Продукт Бизнес револвираща линия-плюс” №1532 от 16.12.2005 г., сключен между [фирма] и [фирма], от анекс № 1 от 05.02.2007 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 2 от 08.02.2008 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 3 от 10.12.2009 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 4 от 17.12.2010 г., сключен между [фирма], [фирма], [фирма] и подписан от Щ. Я. Щ., и от договор за поръчителство от 17.12.2010 г., сключен между [фирма] и М. Г. Щ.. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд в отменената част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: