№ 534
София, 25.11.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2008 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 7875 от 13.12.2018 г. по в. гр. д. № 4060/18 г. на Софийски градски съд, III-В състав, е потвърдено решение № 7192 от 26.05.2016 г. по гр.дело № 44551/2015 г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, с което Р. Л. И. е осъдена да заплати на основание чл. 30, ал. 3 ЗС на М. Л. М. и на З. К. Ч. съответно сумите от 3 333,33 лв. и 6667,67лв., представляващи припадащите се на ответниците части от стойността на добита през 2010 г. и 2011 г. дървесина в съсобствени имоти, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковете на 28.07.2015 г. до окончателното изплащане на вземането.
Въззивният съд е приел, че правната квалификация на исковете е по чл. 30, ал. 3 от ЗС. Квалификацията на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищците твърдения и с оглед на заявеното с петитума на исковата молба искане. В случая исковите претенции се основават на твърденията, че единствено ответницата като съсобственик на процесните недвижими вещи е получила ползи от тях, представляващи реализирани доходи от извършени продажби на 242 куб.м. дървесина от сеч за исковия период, поради което дължи припадащата се част от получените от нея добиви на другите съсобственици.
В случая по делото са доказани предпоставките за уважаване на предявените искове. Страните са съсобственици на придобити от общ наследодател недвижими имоти, при квоти 1/2 за З. Ч. и по 1/4 за М. М. и Р. И.. Въззивницата Р. И. е реализирала добиви от съсобствените имоти, за което по делото са събрани необходимите доказателства. При това положение в полза на другите съсобственици – ищци по делото, е възникнало право да претендират съответно припадащата се част от добивите на вещта. По отношение на размера на вземането по чл. 30, ал. 3 от ЗС въззивният съд е приел, че същият е бил правилно определен от СРС на база констатациите на експерта в приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, в което е изчислена общата стойност на дървесината по пазарни цени, при отчитане вида на дървесината и годината на добив. Счел е, че оценката на ползите, от които е бил лишен неползващия съсобственик, следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната пазарна стойност. Направените възражения във въззивната жалба относно изчисленията на съдебния експерт за общата стойност на отчуждената дървесина съдът е счел за неоснователни. По отношение на довода на въззивницата, че размерът на дължимото от нея обезщетение следва да се определи съобразно получени от нея приходи от продажбата на дървесина на основание сключени два граждански договора с трето неучастващо по делото лице, въззивният съд е препратил към изложените от първоинстанционния съд подробни правни аргументи, тъй като във въззивната жалба няма наведени други съображения извън тези, които са изложени и поддържани пред първата инстанция. Аргументите на първоинстанционния съд се състоят в това, че договорите са частни писмени документи и не могат да се противопоставят на ищците, които не са страна по тях и че дори добивът на дървесина да е свързан с разходи, те не са били претендирани от ответницата чрез възражение или насрещен иск.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Р. Л. И..
Жалбоподателката поддържа, че решението е неправилно. В него било отбелязано, че производството е по чл. 196-211 ГПК (отм.), а всъщност то е по чл. 258, 259 и сл. ГПК. Твърди също, че съдът е основал решението си на представените от ищците пред първата инстанция писмени доказателства, както и на заключението на вещото лице, без да съобрази, че доказателствата са били оспорени и без да се произнесе по правното значение на представените от нея договори за сеч на дървесина. Смята, че съдът не се е произнесъл по възраженията ѝ, касаещи оспореното от нея заключение на вещото лице. Счита, че претенциите на ищците се явяват недоказани, тъй като по делото се установява, че тя не е накърнила техните права, тъй като е добивала дървесина съобразно с квотата ѝ в съсобствеността. Счита също, че исковете се явяват недоказани по размер. Сочи, че правата на другите съсобственици по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС следва да се основават на реално реализираните доходи от извършената продажба, а не на сумите, определени в експертното заключение, за определянето на които е взета предвид пазарната цена на продадената дървесина. В касационната жалба се съдържат и оплаквания срещу решенията на СРС и СГС, с които ищцата е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 и 3 от ЗА на адв. М. Г. суми, представящи адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, съответно за първа и втора инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като описателно са поставени правни въпроси, които съдът уточнява съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС така: 1.Как следва да се определи дължимата сума по чл.30, ал.3 ЗС, когато единият съсобственик е сключил договор за добив на дървесина от съсобствен имот – чрез експертиза или чрез получената по договора цена; 2.Длъжен ли е съдът да даде точна квалификация на производството, в което се произнася, съобразно приложимата правна уредба и 3.Какви са предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Жалбоподателката не е посочила практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците в производството М. М. и З. Ч. не са подали отговори на касационната жалба в предвидения от закона срок.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
С оглед задължението на съда да следи служебно за допустимостта на производството във всяка фаза на процеса, настоящият състав констатира, че касационната жалба срещу решението на СГС в частта, с която се потвърждава решението на СРС по иска на М. М. срещу Р. И., е процесуално недопустима. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК на касационно обжалване не подлежат решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая предявеният от М. М. иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС е с цена 3 333, 33 лв., съгласно уточнението на исковата молба (л. 28 от гр. д. № 44551/2015 г. на СРС). С оглед предмета му, той не попада в някое от изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Следователно касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане. Този извод не се променя от обстоятелството, че общата цена на двата субективно съединени иска е над 5 000 лв., тъй като възможността с една искова молба да бъдат предявени осъдителни искове за парични вземания срещу две и повече лица не дерогира приложението на чл.69, ал.1, т.1 ГПК – в този смисъл определение № 518 от 22.07.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3633/2015 г., IV г. о.; определение № 696 от 29.10.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3899/2015 г., IV г. о., определение № 575 от 13.09.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 511/2012 г.
Касационната жалба е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на СРС по иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, предявен от З. Ч. срещу Р. И., тъй като в тази част не съществува пречка по чл. 280, ал.3 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС. Жалбата е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна.
От поставените въпроси, уточнени от настоящия състав на ВКС, обуславящ изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се явява първият - как следва да се определи дължимата сума по чл.30, ал.3 ЗС, когато единият съсобственик е сключил договор за добив на дървесина от съсобствен имот – чрез експертиза или чрез получената по договора цена. По този въпрос не е посочена практика на ВКС, но той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, затова е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. Л. И. срещу решение № 7875 от 13.12.2018 г. по в. гр. д. № 4060/2018 г. на Софийски градски съд, III-В състав, в частта, в която се обжалва решението по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за присъждане на обезщетение на М. Л. М. в размер на 3 333,33лв.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7875 от 13.12.2018 г. по в. гр. д. № 4060/2018 г. на Софийски градски съд, III-В състав, в частта, в която се обжалва решението по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за присъждане на обезщетение на З. К. Ч. в размер на 6 667,67 лв.
УКАЗВА на жалбоподателката Р. Л. И. да заплати по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 133,33 лв. и в същия срок да представи по делото вносния документ, в противен случай жалбата ѝ ще бъде върната.
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба в частта, в която се обжалва решението на СГС по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за присъждане на обезщетение на М. Л. М. в размер на 3 333,33 лв., подлежи на обжалване в пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до жалбоподателката.
Определението в частта, с която се допуска касационно обжалване на решение № 7875 от 13.12.2018 г. по в. гр. д. № 4060/18 г. на Софийски градски съд, III-В състав, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |