Р Е Ш Е Н И Е № 541 София, 29 ноември 2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 12 ноември две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Ивета Анадолска при участието на секретаря Румяна Виденова и при участиено на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ивета Анадолска н.дело № 517/10 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимите М. Н. Ш. и К. Р. С.срещу въззивно решение № 117 от 04.06.2010 година, постановено по в.н.о.х.д. № 167/10г на Пловдивски апелативен съд. В жалбата, поддържана в съдебно заседание, са релевирани доводи за нарушение на закона, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Представителят на В. касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на постъпилата жалба. Върховният касационен съд, след като съобрази становището на страните и провери правилността на въззивното решение в пределите на правомощията си по чл.347 НПК, намира следното: С атакуваното решение е потвърдена присъда №51 от 11.03.2010год., постановена по н.о.х.д. № 354/09г. на районен съд-гр.Хасково, с която е анагажирана наказателната отговорност на подсъдимите за извършено престъпление по чл.242 ал.1 б”д” НК и им е наложено на всяка една от тях наказание по три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години, на основание чл.66 ал.1 НК и глоба в размер на по 30 000 лв. На основание чл.242,ал.7 НК са отнети в полза на държавата инкриминираните вещи. Жалбата на подсъдимите е неоснователна. Не може да бъде възприето виждането на защитата за процесуална незаконосъобразност на атакувания въззивен акт. Съдът е изложил в достатъчен обем съображения, в съответствие с изискванията на чл.339,ал.2НПК, при отхвърляне на аналогичните възражения, изтъкнати с въззивната жалба. Намерените вещи у двете подсъдими, които те безспорно са укрили при преминаване на държавната граница, са открити при извършен „личен преглед” от свид.Калева, на което несъмнено същата има право, дадено й по силата на чл.16,ал.1,т.9 ЗМ, поради което е несъстоятелен доводът на защитата, че по недопустим от закона начин понятието „обиск” е заместено с”личен преглед”. Обискът е процесуално-следствено действие, което задължително се одобрява от съдия от съответния първоинстанционен съд, а личния преглед се извършва от митническите служители на лицата, преминаващи държавната граница и установеното при него е обективирано в съответен протокол, който е писмено доказателствено средство, с което се установяват правно значими факти. Решаващият съд е изложил в достатъчен обем съображения, относно възприетите от него обстоятелства и доказателствения материал, въз основа на който са приети. Не може да бъде възприето виждането на защитата, свързано с ограничаване процесуалните права на подсъдимите, с „лишаването им” от възможност съдебното производство да бъде проведено по диференцираната процедура на глава 27 НПК, тъй като се явява в разрез със задължителните указания на ТР №1/06.04.2009год. на ОСНК.Съдът не е постановил служебно предварително изслушване на страните по смисъла на чл.370,ал.1 НПК, защото позицията на подсъдимите не е била в посока признаване на фактите, описани в обвинителния акт, позиция, останала, непроменена в хода на триинстанционната проверка, което безспорно е тяхно право. Правилно и законосъобразно, въззивният съд е приел, че подсъдимите следва да носят наказателна отговорност по предявеното им обвинение по чл.242,ал.1“д”НК. От обективна страна, за да е налице фактическият състав на престъплението контрабанда, е необходимо пренасяната стока да не е декларирана от дееца и от субективна-това недеклариране на пренасяната стока да се дължи на съзнателното й укриване пред митническите органи. Въззивната инстанция, като последна по установяване на фактите, е приела, че Ш. и Салиахмед са пренесли през границата на страната стоки, с търговски характер, в големи размери, без знанието и разрешението на митниците. Касационната инстанция не възприема доводите, развити в жалбата, че престъпният състав не е осъществен от субективна страна, поради незнание на подсъдимите, че следва да декларират стоките, намиращи се в тяхно владение.Защитата е изградена на базата на неподписана митническата декларация и неизпълнение на задължението на митническите служители да уведомят лицата, преминаващи държавната граница. Съображенията се отхвърлят, въз основа на чл.55 ЗМ-когато лицето въвежда чуждестранни стоки на територията на страната, те следва да бъдат поставени под митнически режим. Законоустановеният способ за поставяне на стоките под митнически режим е посочен в разпоредбата на чл.67, ал.1ЗМ. За това е неоснователно възражението, че подсъдимите не са декларирали инкриминираните вещи, тъй като не са знаели, че е следвало да го сторят, поради поставените на видно място указателни табели и показанията на митническите служители в противоположен смисъл. Разпоредбата на чл.8 от Наредба №10/16.12.2003год.за износа и вноса на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия с тях и за водене на митническите регистри по чл.10а от Валутния закон, задължава лицата да декларират вноса и износа на изделия от благороден метал, надвишаващ определения размер по смисъла на чл.5, ал.1 от Наредбата, което подсъдимите не са сторили, като вместо това са предприели действията по смисъла на чл.7,ал.1,т.2 от Наредбата, с което съзнателно са укрили от митническите служители пренасяните стоки. Правилно и заканосъобразно е прието от решаващият съд,че стоките, предмет на контрабанда са за търговски цели, предвид количеството, броя и окомплектовката на златните бижута. Налице е и квалифициращият признак”големи размери”, на базата на задължителните указания на ТР №1/1998г. на ОСНК. Касационната инстанция намира, че наказанието лишаване от свобода е определено справедливо. Въззивният съд е изложил съображения, относно явния превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Наказанието лишаване от свобода е индивидуализирано под средния размер, предвиден в закона, при условията на чл.66,ал.1 НК, а наказанието глоба-близо до минимума, които в кумулативна даденост са достатъчни за постигане целите на личната и генерална превенция по чл.36НК. Липсват предпоставки за приложение разпоредбата на чл.55 НК. Нито едно от смекчаващите отговорността обстоятелства има изключителния характер, изискващ се от закона, нито същите са многобройни по неговия смисъл.Не е налице и втората кумулативно изискваща се предпоставка за индивидуализиране на наказанието при условията на чл.55 НК-и най лекото, предвидено в закона наказание да е несъразмерно тежко при конкретно установената степен на обществена опасност на деянието и тази на личността на подсъдимите.Касаторите нямат правната възможност да се позоват и на т.9 от ТР №1/2009 год. на ОСНК, защото не им е отказана незаконосъобразно диференцираната процедула по глава 27 НПК. По изложените съображения, касационната инстанция намира,че постъпилата жалба от подсъдимите е неоснователна, а въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Водим от горните съображения и на основание чл.354, ал.1,т.1 НПК,Върховният касационен съд,първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №117/04.06.2010год., по в.н.о.х.д. № 167/10г на апелативен съд-гр.Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: