Р Е Ш Е Н И Е № 63 София, 01 март 2011г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Елена Авдева Жанина Начева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 688/2010 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал.1 от НПК по касационната жалба на подсъдимия М. Г. З. против решение № 196 от 10.11.2010 г. по внохд № 213/2010 г. на Бургаския апелативен съд. В жалбата бланкетно се сочи, че решението на въззивната инстанция е постановено в нарушение на закона и при съществени процесуални нарушения, а определеното наказание е явно несправедливо. С допълнение към жалбата подсъдимият се позовава на противоречия в мотивите и диспозитива на атакувания акт относно обществената опасност на деянието и дееца и подробно развива версията си за извършване на деянието в състояние на разстройство на съзнанието. Жалбоподателят подчертава трудовите си навици и професионални успехи, както и незначителните вредни последици от деянието и в заключение отправя искане за намаляване на наказанието. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата и допълнението по изложените в тях съображения. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Бургаският окръжен съд с присъда № 287 от 08.07.2010 г. по нохд № 644/2010 г.признал подсъдимия М. Г. З. за виновен в това, че на 02.05.2010 г. в[населено място], в условията на опасен рецидив, отнел от В. И. Цингова вещи на обща стойност 101,50 лева без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т.4 във връзка с чл. 198 , ал.1 и чл. 29, ал.1, б.”а” и „б” от НК във вр. с чл. 373, ал.2 , чл. 58а и чл.2 , ал.2 във вр. с чл. 55 , ал.1, т.1 от НК го осъдил на три години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор.Съдът приспаднал от така определената санкция времето, през което подсъдимият търпял мярка за неотклонение задържане под стража.В тежест на подсъдимия съдът възложил сторените по делото разноски. Бургаският апелативен съд с решение № 196 от 10.11.2010 г. по внохд № 213 /2010 г.потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения: Производството пред първата инстанция протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК след като подсъдимият на основание чл.371, т.2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Твърдението на жалбоподателя, че се намирал в „краткотрайно разстройство на съзнанието”, неадекватен за място и време и не бил в състояние да ръководи постъпките си , не попада в обхвата на изложените в обвинителния акт обстоятелства. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС, по тълк. д. № 1/2008 г., НК, в процедурата на съкратено съдебно следствие по чл. 371 ,т.2 от НПК „ подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това - да участвува непосредствено и лично в събирането и проверката на доказателствените средства, подкрепящи или оборващи обвинението пред съда.” Процесуално недопустимо е съдът да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт, а версията на подсъдимия се гради на такива твърдения.В обвинителния акт са посочени последователни действия, за които се презумира, че са волево и интелектуално контролирани от подсъдимия.Самопризнанието на З. пред първата инстанция потвърждава това. След като доброволно и съзнателно сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение, той не разполага с възможност да атакува постановените съдебни актове с оплаквания за доказателствен дефицит. Прочее, в изложението на касатора личи погрешната му представа за състоянието на невменяемост. З. твърди, че бил изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието, но не ангажира причините за това, разсъждавайки за сигнали от подсъзнанието, които ръководели действията му. Данните по делото напълно опровергават версията за временно умопомрачение, тъй като разкриват едно целенасочено и напълно осъзнато поведение. Подсъдимият внимателно избрал жертвата, нападнал я и след като й отнел чантата се опитал бързо да избяга. Няколко часа по-късно той описал инцидента , прехвърляйки вината на друго лице, а за състоянието си заявил , че се чувства повлиян от няколкото изпити бири. Очевидно психическите способности и дейности на подсъдимия не били засегнати по начин, изключващ възможността да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, а „сигналите от подсъзнанието” следва да се отнесат към ценностната му система, която не е фактор за преценка на вменяемостта. Неоснователно е и оплакването за противоречия в мотивите и диспозитива на решението, което касаторът свързва с неправилно отчитане на факторите за степента на обществена опасност на деянието и дееца. От редакцията на жалбата става ясно , че не аргументира формално противоречие, а отклонение от задължението за обективно изясняване на обстоятелствата по делото. Касационната проверка отхвърля този прочит на атакувания съдебен акт. Изводът за висока степен на обществена опасност на инкриминираната дейност е съобразен с механизма на извършването й и с оказаната от дееца съпротива при задържането, както и със сериозните несъставомерни вредни последици, изразяващи се в чувство за безпомощност, несигурност и напрежение сред обществото. Степента на обществена опасност на подсъдимия е преценена с оглед на богатото му криминално минало, включващо осъждания за тежки престъпления, извън тези , достатъчни за квалификацията „опасен рецидив”. Съдът не е имал основание да приеме , че многобройните осъждания /четиринадесет на брой/ се компенсират от трудовата дейност на подсъдимия, осъществена в непродължителна пауза между два престоя в затвора. Разкаянието и заявеното желание за поправяне са намерили своето място при обсъждане на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства , което дало възможност на съда да определи санкция при точно спазване на правилата за нейната индивидуализация. Настоящият съдебен състав отхвърля и твърденията на касатора за допуснати от предходната инстанция нарушения на материалния закон. Квалификацията на деянието като довършено престъпление , а не като опит , напълно съответства на приетите обстоятелства, които показват, че изпълнителното деяние е довършено и са настъпили , макар за кратко , целените общественоопасни последици. Владението върху вещите на пострадалата е прекъснато с насилие и подсъдимият установил своя фактическа власт върху тях. Осъществени са всички обективни и субективни признаци на състава на чл. 199, ал.1, т.4 във връзка с чл. 198 ал.1 и чл. 29 ,, аб.1, б.”а” и б.”б” от НК. Съдържанието на атакуваното решение опровергава и оплакването за неправилно приложение на чл. 58а от НК. Наказанието на подсъдимия е определено по най-благоприятен за него начин с редукция на срока на лишаване от свобода по правилата на чл. 55, ал.1 , т.1 от НК под легалния минимум от пет години. Искането на подсъдимия за намаляване на тази санкция до една година не намира аргументи и в релевираното твърдение за нейната явна несправедливост. Не е налице очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда , от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства от друга. Без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, на основание станалата възможна след самопризнанието на подсъдимия процедура за съкратено съдебно следствие, подсъдимият получил наказание с година и четири месеца под легалния минимум. То е справедливо, отразява всички фактори, посочени в чл. 54 от НК, и е адекватно на степента на обществената опасност на деянието и дееца.В конкретизирания от съда размер наложеното наказание лишаване от свобода съответства на целите на чл. 36 от НК както на плоскостта на личната ,така и на плоскостта на генералната превенция,поради което този състав не намира основание за неговото намаляване. Водим от горното и на основание чл. 345,ал.1,т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 196 от 10.11.2010 г. по внохд № 213/2010 г. на Бургаския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.