Р Е Ш Е Н И Е № 148 гр. С., .08.08.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО ДИМИТРОВ при участието на секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА, като разгледа докладваното от съдията Димитров т.д. № 1233 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по постъпили две касационни жалби срещу въззивно решение № 1865, постановено от Софийски апелативен съд (САС), Гражданско отделение, Осми състав по гр.д. № 4506 по описа на съда за 2012 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение от 10. 10. 2012 г., постановено по гр.д. № 7059 по описа за 2010 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-4 състав в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. И. Д против „“ иск, квалифициран от въззивния състав, като такъв с правно основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.) за сумата от 20000 лв. и в частта, с която Д. И. Д е осъден да заплати на същия ответник разноски за сумата над 2733 лв., е осъдено „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, да заплати на Д. И. Д, на основание чл. 226, ал. 1 във вр. с чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.) обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000 лв., ведно със законната лихва, считано от 23. 09. 2010 г. до окончателното изплащане, осъдено е „Н“ да заплати по сметка на САС държавна такса в размер на 120 лв., осъден е Д. И. Д да заплати на „Н“ разноски за въззивната инстанция в размер на 800 лв., и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част (с която е отхвърлен предявеният от Д иск срещу ответника Н. за разликата над присъдената сума от 20000 лв. до общо предявеният размер от 50000 лв., доколкото в частта му по иска срещу първоначалния ответник Г, отхвърлителното в цялост първоинстанционно решение, като необжалвано от ищеца е влязло в сила - бел. на съдията докладчик в касационната инстанция). Касаторът - ищец в производството Д. И. Д обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова, постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 7059 по описа за 2010 г. в отхвърлителната му част срещу ответника Сдружение (Н.) за сумата над 20000 лева до общо предявения размер от 50000 лева – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени на ищеца от ПТП, настъпило на 30. 09. 2009 г., със законните последици. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение в тази му част и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в пълен размер, със законните последици. Касаторът – ответник в производството Сдружение (Н.) обжалва въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното такова е отменено в отхвърлителната му част за сумата от 20000 лева и ответникът е осъден на основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 284, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ отм.), да заплати същата сума на ищеца, със законите последици. Претендира се обезсилване на решението в обжалваната му част, като недопустимо, при условията на евентуалност – отмяната му в тази част, като неправилно и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане от друг състав с указания по прилагането на закона, или – отново евентуално – отмяната на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален. Страните не ангажират отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК на съответната жалба на противната страна. С определение по делото от 24. 06. 2015 г. касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в неговата цялост, с оглед преценка на вероятната му недопустимост и, евентуално – в случай, че същото е допустимо – по материалноправния въпрос за правната квалификация на иска и в частност – за основанието, на което Н. отговаря в случаите, като процесния, когато се претендират вреди, причинени от произшествие, настъпило в България от МПС с регистрационен номер от държава - членка на системата „Зелена карта“, различна от България, при застрахована отговорност на водача на такова МПС от застраховател, установен в държава – членка на системата „Зелена карта“, различна от България. Касационните жалби, като подадени от страни в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, са процесуално допустими. По отношение на допустимостта на обжалваното въззивно решение настоящият касационен намира следното: Първоначалният иск, по който е образувано производството е предявен от касатора – ищец Д. И. Д срещу (ГФ), като такъв с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ (отм.), като в първоначалната си искова молба, насочена само срещу ГФ ищецът е изложил, като основание за ангажиране отговорността на ответника обстоятелството, че вредите му са били причинени от ПТП, настъпило на територията на Република България, виновно причинено от водач на лек автомобил, който няма сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. След ангажиране от страна на първоначалния ответник ГФ с отговора му на исковата молба, на доказателства по делото в уверение на това, че за увреждащия автомобил има сключена застраховка в ALLIANZ HELLAS I.. CO и e образувана щета в [фирма] – кореспондент на гръцкия застраховател в България, с последваща молба по делото от 23. 09. 2010 г., ищецът е поискал конституирането по делото на втория ответник Н., като трето лице – помагач и приемането за съвместно разглеждане по делото на предявен с отделна молба, именуван от него „обратен“ иск срещу новия ответник Н.. В молбата му, насочена срещу Н. ищецът е изложил, че доколкото според представените доказателства от ГФ се оказало, че при „А Е. И.“ е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ – Зелена карта от водача и собственик на увреждащото МПС, то и Н. (сочен в молбата от ищеца, като трето лице помагач), като представител на чуждестранните застрахователи в България, следва да поеме отговорността на чуждестранния застраховател в случай, че се докаже, че е налице Зелена карта, поради което и е поискано от съда да призове Н. и след като се убеди, че е налице задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ – Зелена карта и претенцията е основателна, да осъди Н. да заплати на ищеца исковата сума в размер на 50000 лв., със законните последици. По молбата на ищеца за привличане в делото на Н., първоинстанционният съд е привлякъл бюрото, като трето лице помагач на страната на ответника, приел е за разглеждане така предявеният от ищеца срещу Н. „обратен иск“ и с решението си е отхвърлил, както първоначално предявеният иск срещу първоначалния ответник – ГФ, така и впоследствие предявеният иск срещу втория ответник – Н. с мотиви, че и двамата ответници не са пасивно легитимирани да отговарят в процесния случай, в който по делото се установява за увреждащия автомобил да е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с гръцки застраховател, при чийто кореспондент в Република България са налице данни по делото за процесния случай да е образувана щета. Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца само в отхвърлителната му част по иска срещу Н., като в останалата му, отхвърлителна част – по първоначалния иск срещу ГФ, като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила. Този втори, така предявен впоследствие от ищеца иск срещу новия ответник – Н., е приет от въззивния съд не като обратен иск по см. на чл. 219, ал. 3 от ГПК (доколкото, според въззивният съд предмет на претенцията очевидно не са регресни права, а насрещни такива, срещу различно от първоначалния ответник лице), а като предявен нов иск, който е с различни спрямо първоначалния иск основание и страна. Въззивният съд е приел, че макар и конституиран като трето лице помагач на страната на ответника, предметът на т.нар. „обратен иск“ в случая придава на Н. процесуалното качество на нов ответник, паралелно с първоначалния, при съобразяване с правилото на чл. 228, ал. 3 от ГПК, така новопредявеният иск е обсъждан по-натам в мотивите на въззивното решение, като такъв по чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 282, ал. 3 и ал. 5, и чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.), а в диспозитива на същото в обжалваната му от ответника част, същият иск е частично уважен, като такъв с правно основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.) Настоящият касационен състав, при извършена служебна проверка за допустимостта на въззивното решение в обжалваната му част в заключение намира, че същото е допустимо. В конкретния процесен случай решението е допуснато до касационно обжалване поради вероятната му недопустимост не поради изложеното в касационната жалба на ответника относно присвоената от въззивния съд квалификация на иска, неправилното определяне на която, в случай че не е нарушено диспозитивното начало в процеса, респ. – не са подменени фактическите твърдения на ищеца в исковата му молба, се отразява не на допустимостта, а на правилността на решението, а с оглед необходимостта от преценка досежно основателността на твърденията на касатора Н. за уважаването от въззивния съд на непредявен иск, както и досежно допустимостта на възприетото от въззивния съд последващо, обективно и субективно, евентуално съединяване на искове, в хипотезата на чл. 228, ал. 3 от ГПК, при условие, че в рамките на образуван и висящ процес, а не с първоначалната искова молба по делото се привлича нов, различен от първия (ГФ), евентуален ответник (Н.), последващо съединеният за разглеждане иск срещу който е предявен на различно от първоначално заявеното с исковата молба, правно основание на иска срещу първоначалния ответник, и при липса на връзка между основанията за ангажирането на отговорността на двамата ответници. По така повдигнатите два въпроса относно допустимостта или евентуалната недопустимост на въззивното решение, касационният състав намира следното: Въззивното решение не е недопустимо в обжалваната му от касатора – ответник осъдителна част, поради уважаването от страна на въззивния съд, на непредявен иск. Квалификацията на иска се определя от съда въз основа на твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които искът се основава - чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, и търсената с иска защита, която се иска от съда – т. 5 от същия законов текст. Видно е в случая от конкретното съдържание на молбата, с която впоследствие частично уваженият от въззивния съд иск е насочен срещу ответника Н., че претенцията срещу него се основава изцяло на твърдения, базирани на отговорността му, като представител на чуждестранния застраховател „АЛИАНЦ Е. И.“ в България в случай, че се докаже, че е налице Зелена карта – фактически твърдения, които именно са обсъдени и възприети, като установени по делото от въззивния съд в решението му, за да уважи частично иска, като САС конкретно е изложил, че [фирма] е кореспондент в България на гръцката ЗК „А Х.“, че пред българския представител на чуждестранния застраховател е образувана щета, че в този случай Н. заплаща обезщетение на увреденото лице, пребиваващо в България, когато застрахователят на застрахования водач или неговият представител не е изпълнил задълженията си в законоустановения срок, че в случая представителят на чуждия застраховател не се е произнесъл в рамките на тримесечния срок по КЗ (отм.), неизпълнението на което задължение обуславя отговорността на Н., поради което и доколкото е налице валиден застрахователен договор по застраховка „ГО“ по системата „Зелена карта“ между деликвента и чуждестранния застраховател, и са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД, то и следва да се ангажира отговорността именно на ответника Н.. Видно е, че обсъжданите от съда в решението му правнорелевантни факти, довели до ангажиране в крайна сметка на отговорността на Н., съвпадат с макар и лаконичните, но ясни твърдения на ищеца в изложената насока в исковата му молба срещу Н., поради което и доколкото въззивният съд не излязъл в решението си извън заявените от ищеца предели, както на твърденията му относно фактите, така и на търсената с иска защита, то и въззивното решение се явява допустимо и в тази му обжалвана от Н. част (по отношение на възприетите от въззивния съд различни препратки към разпоредбите на чл. 282 и чл. 284 от КЗ – отм., се съдържа становище по-долу в настоящите мотиви.) Въззивното решение не е недопустимо и поради недопустимо последващо обективно и субективно съединяване на искове срещу нов ответник, и на различно правно основание от това, на което е предявен първоначалният иск с исковата молба срещу първоначалния ответник ГФ. С разпоредбата на чл. 228, ал. 3 от ГПК е създадена възможност за процесуално приемство по делото без съгласие на заменяната страна, което предполага продължаване на висящия процес по предявената искова претенция. При условията на същата разпоредба е принципно недопустимо едновременното изменение и на основанието на първоначалния иск, последващото субективно съединяване на искове, въвеждането на нови искови претенции, наред с вече заявената или пък привличане и на други ответници, наред с първоначалния. В конкретния процесен случай обаче, доколкото насочването на иска срещу Н. е осъществено преди първото по делото заседание в първата инстанция и в отговор на възраженията на първоначалния ответник ГФ в отговора му на първоначалната искова молба относно съществуваща застраховка „ГО“ за увреждащия автомобил по системата „Зелена карта“, сключена с чуждестранен застраховател, то и това насочване на иска срещу нов ответник на този етап на процеса в конкретния случай, не се явява недопустимо, в какъвто смисъл не са налице и основания за недопустимост на въззивното решение. Що се отнася до материалноправният въпрос за правната квалификация на иска и в частност – за основанието, на което Н. отговаря в случаите, като процесния – когато се претендират вреди, причинени от произшествие, настъпило в България от МПС с регистрационен номер от държава - членка на системата „Зелена карта“, различна от България, при застрахована отговорност на водача на такова МПС от застраховател, установен в държава – членка на системата „Зелена карта“, различна от България, настоящият касационен състав намира следното: В случаите, като процесния, Н. отговаря на основание чл. 282, ал. 3 от КЗ (отм.) в качеството си на представително Национално бюро за Република България по смисъла на Вътрешните правила между бюрата, в което си качество Н. участва и съдейства за функционирането на системата "Зелена карта" и задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите в държавите членки, а не в качеството си на Компенсационен орган по см. на чл. 282, ал. 4, чл. 284 и чл. 285 от КЗ (отм.), в какъвто смисъл правилни са разрешенията, дадени от съдилищата в приложената по делото каузална практика, обективирана във влезлите в сила Решение № 1610/16. 12. 2009 г. на САС по гр.д. № 2354/2009 г., Решение № 553/03. 04. 2012 г. на САС по гр.д. № 3938/2011 г. и Решение № 990/18. 06. 2012 г. на САС по гр.д. № 291/2012 г. В посочените случаи, в които се претендират вреди, причинени от МПС с регистрационен номер от държава - членка на системата „Зелена карта“, различна от България (в случая – Гърция), при застрахована отговорност на водача на такова МПС от застраховател, установен в държава – членка на системата „Зелена карта“, различна от България (в случая - също Гърция), но от произшествие, настъпило в България, какъвто безспорно е и процесният случай, Н. отговаря в качеството му на Национално бюро на застрахователите по см. на чл. 282, ал. 3 и 5 от КЗ (отм.), а не на Компенсационен орган по см. на чл. 282, ал. 4, чл. 284 и чл. 285 от с.з., от една страна по силата на разпоредбите на чл. 3 от Вътрешните правила на Съвета на Бюрата – [населено място] (ОВ на ЕС от 31. 07. 2003 г., а от друга страна - доколкото в тези случаи не е налице съществен елемент от фактическия състав, водещ до ангажирането на отговорността на Н., като Компенсационен орган по см. на чл. 284, ал. 1 КЗ (отм.) - посочената от въззивния съд квалификация, разглеждана във вр. с ал. 2 от същия законов текст, а именно - застрахователното събитие (увреждащото ПТП), да е настъпило извън Република България в държава членка или на територията на трета държава по време на пътуване между териториите на две държави членки. При така установеното налага се извод, че вписаното в диспозитива на въззивното решение правно основание по чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.), сочещо на ангажирането на отговорността на Н., в качеството му на Компенсационен орган, се явява правно необосновано. Доколкото обаче, по изложените по-горе в настоящите мотиви, в частта им относно допустимостта на въззивното решение съображения, въззивният съд е разгледал иска срещу Н., съобразно със заявените от ищеца в исковата му молба фактически твърдения, респ. – в рамките и съобразно с предмета на търсената с иска защита, то и обжалваното въззивно решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено, със законните последици. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първи състав Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА решение № 1865, постановено на 15. 10. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Осми състав по гр.д. № 4506 по описа на съда за 2012 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: