Р Е Ш Е Н И Е № 475 град София, 12 декември 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора ТОМА ТОМОВ, като разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 579/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационни жалби от подсъдимия А. К. Ш., от защитника му адвокат М. М. от АК - Благоевград, от адвокат П. А. от САК като защитник на подсъдимия З. А. К. и от адвокат Е. П. от САК като повереник на частните обвинители и граждански ищци Д. В. П., М. Б. П. и В. М. П., срещу въззивно решение № 170/11.05.2023 г., постановено по ВНОХД № 840/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд (САС). В жалбите от подсъдимия А. Ш., защитника му и защитника на подсъдимия З. А. К. са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1, т.2 и т.3 от НПК (нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложените наказания). Касаторът – защитник на подсъдимия А. Ш. – адвокат М. оспорва правната квалификация на деянието като престъпление по чл. 116 ал. 1 т. 6 НК (причиняване на смърт със средство опасно за живота на мнозина) поради посоката и разстоянието, от което е бил произведен изстрелът срещу пострадалия Р. П., като позовавйки се на балистическата експертиза оспорва обективната възможност за застрашаване живота на други хора, каквито не е имало в траекторията на изстрела Р. П.. Сочи, че са допуснати особено съществени нарушения на процесуалните правила по чл.314 от НПК с отказа на САС да обсъди показанията на свидетеля Ц. Ц., който е подписал протокола за оглед на местопроизшествието, без да е присъствал на самия оглед, с което формално е нарушена разпоредбата на чл. 156 ал. 1 НПК. Със същия протокол за оглед са били приобщени веществени доказателства и следи, както и са били извършени по-нататъшни процесуално-следствени действия като следствен експеримент. Оспорва изводите на САС, че подсъдимият Ш. е прострелял пострадалия Р. П., като изтъква, че пушката, с която е извършено деянието е едноцевна и еднозарядна и за всеки следващ изстрел е необходимо ръчното й презареждане, а подсъдимият К., в когото се е намирал коланът с патроните, не е бил наблизо. Явната несправедливост на наложеното наказание се претендира поради продължителността на наказателното производство повече от девет години като изключително смекчаващо вината обстоятелство, с което съдът не се е съобразил при определяне на наказанието. Иска се отмяна на обжалваното решение в частта, с която подсъдимият А. Ш. е признат за виновен за убийство по чл. 116, aл.1, т. 6 HK и вместо това същият да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение, алтернативно да се намали наложеното наказание. В касационната жалба, подадена самостоятелно от подсъдимия А. Ш., правната квалификация на деянието се оспорва с аналогични доводи. Възразява се срещу доверието, което съдилищата са дали на свидетелските показания на частните обвинители без да разкрият обективната истина, поради което оспорват обвинението като недоказано. Подсъдимият Ш. твърди, че е бил поставен в неравнопоставено положение спрямо останалите страни в съдебния процес в нарушение на Закона за защита от дискриминация. Изброява редица процесуални следствени действия, които не били извършени съгласно установения ред и начин в НПК. Твърди, че са допуснати нарушения свързани с участието на поемни лица, някои от които не са се подписвали в съответните протоколи или изобщо не са присъствали при извършване на съответните процесуални действия. Оспорва експертните заключения и направените въз основа на тях изводи, като изразява становище, че разследването е опорочено до степен, която го лишава от справедлив съдебен процес. Оспорва и наложеното наказание от тринадесет години лишаване от свобода като прекомерно завишено поради неотчитане на презумпцията за невиновност и всички смекчаващи обстоятелства като чистото му съдебно минало, трудова заетост, добри характеристични данни и изрядно процесуално поведение. Не била съобразена съдебната практика, че дългият период за разглеждане на делото, за който подсъдимият Ш. нямал принос, е изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Иска да се отмени обжалваното решение и да бъде оправдан по повдигнатото обвинение или алтернативно да се намали наложеното наказание и режима на изтърпяването му. В касационната жалба от адвокат П. А. - защитник на подсъдимия З. К. се изразява съгласие с предприетото от въззивния съд определяне на наказанието за този подсъдим при условията на чл.55 от НК и редукцията на чл. 63 от НК, но се оспорва правната квалификация на деянието като довършен опит за убийство по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК, както и отказа да се приложи условно осъждане по чл. 66, ал. 1 НК и чл. 69, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК. Счита, че доказателственият материал изключва умисъл за убийство и сочи на извършено деяние при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12 от НК или на престъпление по чл.124, чл.118 или чл.119 от НК. В подкрепа сочи съдебна практика. Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения се аргументира с нарушение на чл. 13 и чл.14 от НПК, като счита редица гласни и експертни доказателствени източници като „нелогични и видимо нагласени“. Явната несправедливост на наказанието се мотивира с неотчитане на самопризнанията, които подсъдимият К. е направил пред всички последователни съдебни инстанции, изказаното от него искрено съжаление, безупречното му процесуално и в житейски план поведение за период дълъг повече от девет години, както и това, че се труди упорито и на практика е единственият, който се грижи за родителите си (подсъдимият Ш., който е с мярка „домашен арест“ и болната си майка). Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия К. за деянието с правна квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1 във вр. с чл. 115, ал. I, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, а ако се приеме за правилна определената от съдилищата квалификация на извършеното от подсъдимия З. К. противоправно деяние - да се приложи институтът на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, както и разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от НК. Претендира и отмяна на решението на САС по отношение на предявения граждански иск, като моли да се отчете безспорното съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, свързано с агресивното му нападателно поведение, което прави размерът на уважения граждански иск значително завишен. В касационната жалба от адвокат Е. П. - повереник на частните обвинители и граждански ищци се сочи, че не са налице съществени нарушения на процесуалните правила, но наложените наказания на двамата подсъдими са явно несправедливи поради ниския им размер, който не съответства на високата степен на обществена опасност на двамата подсъдими и на извършените от тях деяния. Оспорва се индивидуализацията на наказанията по реда на чл.55 от НК, както и отчитането на продължителността на наказателното производство в интерес на подсъдимите. Претендира се изменение на обжалваното решение, като ВКС увеличи размера на наказанията и наложи на подсъдимия К. максимално допустимото наказание осем години лишаване от свобода предвид задължителната редукция на наказанието на основание чл.63, ал.2, т.1 от НК и двадесет години лишаване от свобода на подсъдимия А. Ш.. Моли да бъдат увеличени и размерите на уважените граждански искове спрямо пострадалия В. П. и спрямо родителите на починалия Р. П. в качеството им на граждански ищци до пълните предявени размери от по 300 000 лв., ведно със законната лихва и деловодните разноски. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите А. Ш. и З. К. и защитниците им се явяват лично и заявяват, че поддържат касационните жалби и направените искания. Подсъдимият Ш. представя писмена защита и в последната дума твърди, че е невинен, а подсъдимият К. моли да бъде оправдан или осъден условно, защото е стрелял само за сплашване и не е искал никого да убива. Частните обвинители и граждански ищци В. П., М. П. и Д. П. и повереникът им адвокат Е. П. се явяват лично и заявяват, че поддържат касационната жалба от повереника по изложените в нея съображения и оспорват касационните жалби на защитниците и подсъдимите като неоснователни. Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище за неоснователност на всички касационни жалби. Намира, че въззивният съд правилно е приложил закона, извършил е законосъобразен и обстоен анализ на доказателствата и доказателствените средства и е стигнал до правилен извод относно правната квалификация на деянието за всеки от подсъдимите при безспорно установено участие на всеки от тях в съответното умишлено убийство - чрез осъществен от подсъдимия К. изстрел със сачми в областта на корема на пострадалия В. П. и изстрел от подсъдимия Ш. със сачми в областта на гръдния кош на убития Р. П.. Счита за правилен отказа на въззивния съд да приеме, че подсъдимите са действали в условията на неизбежна отбрана по чл.12, ал.1 НК, при превишаване на нейните предели по чл.119 или в условията на физиологичен афект по чл.118 от НК. Не се съгласява със защитата да са допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция. Не намира основание нито за увеличаване, нито за намаляване на наложените наказания лишаване от свобода на подсъдимите и доколкото са определени при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК (под най-ниския предел) намира същите за справедливи, независимо от отказа за условно осъждане на подсъдимия К., поради което предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение, включително относно размерите на присъдените обезщетения по предявените граждански искове. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С въззивно решение №36 от 08.02.2018 г. по ВНОХД № 1289/2017 г. на САС е отменена осъдителната присъда от 17.05.2017 г., постановена против двамата подсъдими в първото първоинстанционно производство по НОХД № 50/2015 г. по описа на ОС – Монтана и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При второто разглеждане на делото от ОС – Монтана, с присъда от 17.07.2019год., постановена по НОХД № 24/2018год. по описа на същия съд, двамата подсъдими са признати за виновни, както следва: Подсъдимият З. А. К. за виновен в това, че: 1. За времето от лятото на 2013год. до 12.02.2014год. в гр. Лом, обл. Монтана, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, без да има надлежно разрешително, държал огнестрелно оръжие - самоделна ловна пушка 16 калибър и боеприпаси – 18бр. ловни патрони 16 калибър, поради което и на основание чл.339, ал.1, във вр. чл.63, ал.1, т.3 и чл.54 от НК му е наложено наказание три месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието; 2. На 12.02.2014год. около 02,30 часа в гр. Лом, обл. Монтана, на ул. "Мир" пред дом №7, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, по начин, опасен за живота на мнозина (посредством стрелба със самоделна ловна пушка 16 калибър), направил довършен опит умишлено да умъртви В. М. П., като го прострелял със сачми в областта на корема, при което без своевременна оперативна намеса би настъпил смъртен изход, като деянието е довършено, но не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици за това престъпление, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.1 във вр. чл.115, във вр. чл.18, ал.1, във вр. чл.63, ал.2, т.1 и чл.54 от НК му е наложено наказание пет години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието и е оправдан по обвинението за недовършен опит. На основание чл.23, ал.1 от НК, съдът е наложил на подсъдимия З. А. К. едно общо наказание за двете престъпления в размер на пет години лишаване от свобода, като на основание чл.59, ал.1, т.3 от ЗИНЗС е определил то да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. На основание чл.59, ал.1 от НК, съдът е постановил приспадане от така наложеното общо наказание на времето, през което подсъдимият К. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Подсъдимият З. А. К. е осъден да заплати на частния обвинител и граждански ищец В. М. П. сумата от 70 000лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.02.2014год. до окончателното заплащане, като искът в останалата му част до пълния размер е отхвърлен като неоснователен. Подсъдимият А. К. Ш. е признат за виновен в това, че на 12.02.2014год. около 02,30 часа в гр. Лом, обл. Монтана, на ул. "Мир" пред дом №7, по начин, опасен за живота на мнозина (посредством стрелба със самоделна ловна пушка 16 калибър), умишлено умъртвил Р. М. П., като го прострелял със сачми в областта на гръдния кош, с което му е причинил остра вътрешна кръвозагуба с разкъсване на белия дроб, сърцето и черния дроб, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.1 във вр. чл.115, и чл. 54 от НК е осъден на седемнадесет години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието. На основание чл.59, ал.1 от НК съдът е приспаднал от така наложеното наказание времето, през което подсъдимият А. Ш. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Подсъдимият А. К. Ш. е осъден да заплати на частните обвинители и граждански ищци Д. В. П. и М. Б. П. сумата от по 100 000лв. на всеки един от двамата - обезщетение за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдание от смъртта на сина им – Р. М. П., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.02.2014год. до окончателното заплащане, като исковете в останалата им част до предявените размери са отхвърлени като неоснователни. ОС – Монтана е възложил направените деловодни разноски на подсъдимите и се е разпоредил с веществените доказателства. С въззивно решение №10336/29.12.2020 г., постановено по ВНОХД № 1384/2019 г. по описа на САС, присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена изцяло. Посоченото (второ по ред въззивно решение) е било проверено от касационната инстанция само по жалби на двамата подсъдими и на защитника на подсъдимия А. Ш., като частните обвинители и граждански ищци не са подали касационни жалби. С решение №116 от 26.07.2021 г. по н.д. №305/2021 г., І н.о. на ВКС въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд от стадия на съдебното заседание поради съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, допуснати при доказателствената дейност на съда. В отменителното решение ВКС е дал указания да се извърши стриктен разбор на допустимите за ценене доказателствени материали, за да се постигнат коректни изводи по фактите, в рамките на които правилно да се приложи законът. При третото въззивно производство е постановено решение № 170 от 11.05.2023 год. по ВНОХД № 840/2021 год. (предмет на настоящата втора по ред касационна проверка), с което САС е изменил присъдата от 17.07.2019год., постановена по НОХД № 24/2018год. по описа на ОС - Монтана, като я отменил в частта, с която подсъдимият З. А. К. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.339, ал.1 от НК и на основание чл.81, ал.3 във вр. с чл.80, ал.1, т.4 от НК във вр. с чл.24, ал.1, т.3 от НПК е прекратил наказателното производство в тази му част поради изтекла абсолютна давност и изразено изрично от подсъдимия К. становище за прекратяване на наказателното производство на това основание относно обвинението по чл.339, ал.1, вр. чл.63, ал.1,т.3 от НК, както и в частта, с която на подсъдимия К. е определено общо наказание пет години лишаване от свобода на основание чл.23, ал.1 от НК. САС е изменил първоинстанционната присъда от 17.07.2019год., постановена по НОХД №24/2018год. по описа на ОС-Монтана и в следните части: - В частта, с която на подсъдимия З. А. К. на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.1 във вр. чл.115, във вр. чл.18, ал.1, във вр. чл.63, ал.2, т.1 и чл.54 от НК е наложено наказание пет години лишаване от свобода, като във вр. с чл.55, ал.1, т.1 от НК е намалил размера на наложеното наказание на две години лишаване от свобода; - В частта, с която на подсъдимия А. К. Ш. на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.1 във вр. чл.115, и чл.54 от НК е наложено наказание седемнадесет години лишаване от свобода, като във вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК е намалил размера на наложеното наказание на тринадесет години. На основание чл.59, ал.1, т.2 от НК САС е постановил да се приспадне от срока на определеното наказание лишаване от свобода времето, през което подсъдимият А. Ш. е бил с мярка за неотклонение “домашен арест“ и е възложил деловодните разноски във въззивното производство в тежест само на подсъдимия А. Ш. поради факта, че са били направени във връзка с обвинението срещу него. Присъдата в останалата й част е потвърдена от САС. Касационните жалби са подадени в законоустановения срок по чл.350, ал.2 от НПК срещу оспорим по касационен ред съдебен акт и от легитимирани страни с изключение на повереника, който не е самостоятелна страна, но подадената от него жалба е в установения за частните обвинители и граждански ищци срок за касационно обжалване, надлежно администрирана и поддържана лично от тях в съдебно заседание пред ВКС, поради което четирите жалби се явяват допустими. Разгледани по същество жалбите се преценяват за неоснователни. В касационните жалби на защитниците, подсъдимия Ш. и „писмена защитна реч“ представена като писмено допълнение към жалбата на последния, се сочат доводи в подкрепа на наведени аналогични касационни основания, които до голяма степен се припокриват, както и са взаимно свързани. Поради това те могат да бъдат разгледани съвкупно независимо от факта, че обвинението е за деяния, осъществени поотделно от всеки от подсъдимите срещу личността на различни лица, а не за съучастие. Съвкупното им разглеждане се налага поради аналогичните доводи, с които подсъдимите и защитата оспорват фактическите и правни изводи на въззивния съд касаещи един и същ инцидент като място, време и повод за възникването му, както и идентичния начин за извършване на престъпленията, предмет на отделните обвинения (според обстоятелствената и диспозитивната част на обвинителния акт всеки от подсъдимите непосредствено един след друг е прострелял съответната жертва с едно и също огнестрелно оръжие – самоделна ловна пушка 16 калибър). По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Същите следва да бъдат разгледани приоритетно, включително тези обвързани от жалбоподателите с доводи относими към съществените нарушения на процесуалните правила от кръга на абсолютните – незаконен съдебен състав и липса на мотиви към обжалвания въззивен акт с оглед законовите последици от евентуалното им наличие – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий. Макар да не се оспорва изрично законността на съдебния състав, постановил обжалваното въззивно решение, от твърдението в касационната жалба на подсъдимия Ш., че подсъдимите били поставени от съда в неравнопоставено положение с останалите страни в съдебния процес в нарушение на чл.4, ал.1, ал.2 и ал.3 от Закона за защита от дискриминация, може да се изведе такова оплакване в подкрепа на претендираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Разгледано в светлината на материалите по делото и конкретно извършените процесуални действия при разглеждане на делото от САС, оплакването за допуснато дискриминационно отношение от съда е несъстоятелно. На първо място следва да се отбележи, че позоваването на разпоредби от Закона за защита от дискриминация е неуместно, тъй като с този закон са въведени разпоредбите на Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 г. за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите, както и изискванията на Директива 2010/41/ЕC на Европейския парламент и на Съвета от 7 юли 2010 г. за прилагане на принципа на равно третиране на мъжете и жените, които извършват дейности в качеството на самостоятелно заети лица (вж. §1а и §1б от ДР на същия закон). Следователно, посочените от касатора Ш. разпоредби от Закона за защита от дискриминация нямат пряко отношение към наказателното производство, в съдебната фаза на което равенството на страните се съблюдава не по силата на посочения закон, а защото е изведено като основен принцип в чл.11, ал.1 от НПК. Оплакването за по - неблагоприятно третиране спрямо останалите страни, обсъдено на плоскостта на посочената процесуална разпоредба е неоснователно. Не е вярно заявеното от касатора Ш., че извършването на дискриминация спрямо него било констатирано още във второто по ред въззивно решение № 36/08.02.2018г. по ВНОХД № 1289/2017г. по описа на САС. В съдържанието на посочения съдебен акт липсват такива изводи, както в мотивната, така и в диспозитивната му част. Дори да беше вярно, това не може да повлече незаконност на контролирания въззивен съдебен състав, постановил съдебния акт, който е предмет на настоящата касационна проверка, защото преценката за законността му се преценява на база процесуалните действия, които е извършил, а те не разкриват данни в подкрепа на направеното оплакване. Неоснователността на същото се извежда и при проследяване на процесуалните действия, които въззивният съд е извършил при разглеждане на делото, по което е постановено обжалваното решение. Още в първото съдебно заседание на 8.10.2021 г. въззивният съд е отвел от съдебния състав неговия председател поради участието му като съдия - докладчик по частно наказателно дело за съдебен контрол върху задържането на подсъдимия Ш. по същото наказателно производство със съображения да осигури разглеждането на делото от непредубеден съдебен състав (вж. л.26-28, т.1 от ВНОХД № 840/2021 г. на САС). Впоследствие въззивният състав е изменил взетата спрямо подсъдимия Ш. мярка за неотклонение от „задържане под стража“ в „домашен арест“ и многократно е удовлетворявал негови искания за временно прекъсване на изпълнението й (вж. л.45-46, л.68, л.105, л.123, л.173, л.211-216, л.299, л.314, л.349, л.352, л.357, т.1 от ВНОХД № 840/2021 г.). Същевременно САС е провел допълнително въззивно следствие, при което е дал равни възможности на всички страни, в това число на подсъдимите и защитниците да задават непосредствено въпроси на вещите лица и свидетелката Г. Ш., от което те са се възползвали, като съдът е изслушал и подробните обяснения на двамата подсъдими. Удовлетворени са и направени искания от защитата за допълнителни експертни изследвания, като съдът ги е уважил, назначавайки комплексна съдебна експертиза с участие на вещи лица геодезист, съдебен лекар и двама специалисти в Сектор „Трасология и балистика“ при НИК-МВР-София (вж. л.92-107, л.211-216, л.299, л.340-343,л.476-480, л.498-505, т.1 от ВНОХД № 840/2021 г.). Следователно доводът, че подсъдимите са били обект на дискриминационно отношение, респективно, че не им е било осигурено равенство спрямо другите страни по делото, се явява голословен. САС не е допуснал никакви ограничения на процесуалните права на подсъдимите и не ги е третирал по-неблагоприятно за сметка на предоставени на другите страни по делото привилегии на основата на признаците по чл.11, ал.1 от НПК (раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние). Поради това обжалваното решение на подлежи на отмяна на основание, че постановеният с него резултат от въззивната проверка е последица от разглеждане на делото от незаконен съдебен състав и нарушено равенство на страните в съдебното производство. Неоснователно е и възражението за частична липса на мотиви, тъй като видно от съдържанието на обжалваното въззивно решение същото отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК и не е налице нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК. Съдебната практика е категорична, че липсата на мотиви, към която се приравнява и формалното мотивиране на съдебните актове, е налице само в случаите, когато съдът не е изложил мотиви относно фактическите и правни изводи по повдигнатото обвинение или тези мотиви са дотолкова непълни и неясни, че не дават възможност на контролиращата инстанция да провери правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. След обективен прочит на материалите по делото и обжалваното решение ВКС намира, че атакуваният съдебен акт не страда от подобни пороци, които да са довели до накърняване правото на защита на подсъдимите и да налагат отмяната му. Не може да се приеме, че въззивното решение не е мотивирано и поради липсата на отговор на възражението на защитата кой е давал патрони на подсъдимия Ш. предвид показанията на свидетелката Г. Ш. и обясненията на другия подсъдим, че през цялото време коланът с патроните се е намирал в подсъдимия К.. Отговорът на този въпрос не касае пряко факти от предмета на доказване съобразно фактическата рамка на обвинението. Освен това основнорелевантният факт, че подсъдимият Ш. е прострелял смъртоносно пострадалия Р. П. е установен от предходните съдебни инстанции на база показанията на свидетели – очевидци, проверени чрез обективните находки във връзка с изстрелите и множество експертизи, включително назначената във въззивното производство комплексна геодизечна, балистична и съдебномедицинска експертиза, съдържанието на която се интерпретира очевидно превратно в касационната жалба на подсъдимия Ш.. Характеристиките на пушката, с която последователно са простреляни двамата пострадали, като едноцевна и еднозарядна и свързаната с това необходимост от ръчното й презареждане за всеки следващ изстрел, не водят до извод за липса на мотиви по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК или съмнение относно авторството на деянието от подсъдимия Ш.. Съприкосновението на този подсъдим с въпросното огнестрелно оръжие, което двамата подсъдими (баща и син) настоятелно отричат, е установено от въззивния съд по категоричен начин освен чрез показанията на свидетели – очевидци, а също и с иззетата дактилоскопна следа от ложата на това оръжие, за която чрез заключение на дактилоскопна експертиза е установено, че е от показалеца на дясната ръка на подсъдимия Ш. (вж. л.92-95,т.2 от ДП). Същото е установено и чрез други научни методи – чрез физико-химическа експертиза, в чието заключението се приема, че в ацетоновата отривка, иззета именно от дясната ръка на подсъдимия Ш., са регистрирани четири капсулни микрочастици със състав олово, антимон и барий, за наличието на които в съдебно заседание пред първоинстанционния съд вещите лица са потвърдили, че се обяснява с допир до оръжие ( вж. л.443, т.2 от НОХД № 24/2018 г. на ОС – Монтана и л.84-86, т.1 от ДП). Това научно обосновано заключение е потвърдено от вещото лице А. А. и при непосредственото му изслушване пред първоинстанционния съд (вж. л.225, т.1 от НОХД №24/2018 г. на ОС - Монтана). На стр.17-29 от мотивите към обжалваното решение, в изпълнение на указанията в отменителното решение постановено от ВКС при първата касационна проверка, въззивният съд е обсъдил подробно допустимостта и противоречията в свидетелските показания на очертаните три групи свидетели, както и останалите доказателствени материали по делото, като ги е оценявал относно тяхната процесуална издържаност, а също и по отношение на вътрешната им устойчивост и кореспонденция с останалите доказателствени материали и заключенията на назначените многобройни експертизи. Съдът е направил цялостен самостоятелен анализ на всички относими доказателствени източници и инкорпорираните в тях доказателства и е дал ясен отговор кои от тях се кредитират и по какви съображения, съответно е посочил причини за отхвърляне на тези, които им противоречат. Възражението за нарушение на чл.314 от НПК поради отказа на въззивния съд да обсъди показанията на свидетеля Ц. Ц. във връзка с твърдението му, че в качеството на поемно лице не е присъствал на огледа, при който са иззети важни веществени доказателства е неоснователно. Въззивната инстанция е изпълнила задължението си да провери изцяло правилността на постановената от ОС - Монтана втора по ред осъдителна присъда, като е дала ясен и убедителен отговор защо приетите от първоинстанционния съд фактически положения съответстват на доказателствените материали по делото, събрани и проверени по предвидения в закона ред и че те са достатъчни да установят по категоричен начин фактите от предмета на доказване, в това число и авторите на инкриминираните деяния. Въззивният съд не може да бъде основателно упрекнат, че не е обсъдил показанията на свидетеля Ц. Ц., доколкото те не са част от подлежащата на оценка доказателствена съвкупност. Свидетелят Ц. Ц. е бил разпитан пред ОС – Монтана при първото разглеждане на делото от първоинстанционния съд, но не и при разглеждане на НОХД №24/2018 г., по което е постановена присъдата, предмет на проверка по въззивното дело, по което е постановено обжалваното въззивно решение, нито е проведена процедура за приобщаване на тези свидетелски показания по реда на чл.281 от НПК. Непровеждането на разпит на свидетеля Ц. от контролираната инстанция не компрометира изпълнението на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на релевантните обстоятелства, защото те са установени от показания на свидетели – очевидци, подкрепени от обективни находки от мястото на произшествието и множество експертни заключения от вещи лица със специални знания в различни области на науката и техниката. В процесния случай няма причина да бъде пренебрегната установената в чл.127, ал.1 от НПК доказателствена сила на подписания от свидетеля Ц. протокол за оглед, на която САС се е позовал (вж. стр.33 от мотивите на въззивното решение), защото освен свидетелят Ц., чиито подпис като поемно лице не се оспорва от страните, нито се твърди да е положен в резултат на принуда и/или заблуждение, протоколът за оглед е подписан от още едно поемно лице, както и от поименно посочен специалист - технически помощник, който е изготвил фотоалбума към него и е закрепил по установения процесуален ред приобщените с огледа веществени доказателства (вж. л.8-11, т.1 от ДП), което е допълнителна индиция за достоверност. Отделно от това значението на въпросния протокол за оглед е надценено в касационните жалби на подсъдимия Ш. и защитника му, тъй като авторството на извършените от подсъдимите деяния, конкретното местонахождение и отстоянието им от жертвите при осъществяване на съответните изстрели, не се установяват единствено на база иззетите при този оглед „7 бр. изстреляни гилзи от ловна пушка“ и „2 бр. дървени пръчки“, а основно от преки доказателства, каквито са данните от показанията на свидетели – очевидци, подробно анализирани на стр.15-29 от въззивното решение и обсъдени коректно от САС при стриктно изпълнение на изискването за преодоляване на противоречия в доказателствения материал по реда на чл.305, ал.3 от НПК. Така например данните от кредитираните от САС показания на свидетелите – очевидци Д. П., В. П., А. П., Д. И. и И. П., че след произведените изстрели от подсъдимия К. първоначално във въздуха, а впоследствие и в посока на пострадалия В. П., подсъдимият Ш. е взел пушката от ръцете му, влязъл в двора на къщата, от входната врата на която в този момент излязъл пострадалият Р. П. и подсъдимият Ш. произвел изстрел на разстояние от около 5 – 6 метра, не са възприети безкритично от двете предходни съдебни инстанции, а поради подкрепеността им от многобройни експертни заключения, в които са изследвани обективните находки от вида и разположението на нараняванията на пострадалите, броят на попадналите сачми в телата им, нивото на денивелацията между улицата и двора, в който е прострелян убитият Р. П., както и иззетите дактилоскопни следи и ацетонови отривки от ръцете на подсъдимия Ш. – все данни извън оспорения протокол за оглед и иззетите с него веществени доказателства. Поради това доводът в личната касационна жалба на подсъдимия А. Ш. за недоказаност на обвинението поради обосноваването му с „лъжесвидетелските показания на сем. П.“ и въз основа на съставен в нарушение на чл.156 от НПК протокол за оглед е несъстоятелен. ВКС не приема за основателен и довода за неубедителност на мотивите на въззивния съд поради обстоятелството, че в двора на къщата, където според установената от САС фактология подсъдимият Ш. е прострелял Р. П., не са намерени празни гилзи за ловната пушка, въпреки, че действително в протокола за оглед не е посочено такива да са идентифицирани в двора. Въпросният отрицателен факт не дава основание да се приеме, че тези от предмета на доказване и конкретно оспореното от защитата авторство на деянието от страна на подсъдимия А. Ш. не е установено по несъмнен начин на база коментираните до момента доказателствени материали, включително установеното от свидетелите очевидци разстояние между подсъдимия и жертвата към момента на изстрела (около 5-6 метра). Същото е потвърдено от назначената от САС комплексна съдебно балистична, геодезична и медицинска експертиза обратно на твърденията в касационната жалба на подсъдимия Ш., че вещите лица се произнесли, че не той е реалният извършител. Не е вярно, че гилзи е имало само на улицата в близост до взетия за ориентир електрически стълб. Видно от снимки № 11,12 и 17 от приложения към протокола за оглед фотоалбум (вж. л.12-23, т.1 от ДП) гилзи са открити в непосредствена близост до оградата и обособения в нея вход към двора на къщата, в който е произведен изстрелът срещу пострадалия Р. П.. По делото са налице и необсъдени от САС доказателствени материали, които също са експертно проверени, изхождат от обективен източник и пряко сочат, че именно подсъдимият А. Ш. е умъртвил (прострелял) с пушка пострадалия Р. П., доколкото също чрез СМЕ е установено, че смъртта е настъпила от еднократен изстрел и попадналите в тялото и областта на гръдния кош 50 бр. сачми от този изстрел, от които при аутопсията на трупа вещите лица са успели да извадят само 23 бр. сачми. Впрочем изводите на САС относно съпричастността на подсъдимия Ш. към смъртта на Р. П. се потвърждават от необсъдено детайлно в мотивите към обжалваното решение заключение на назначената във въззивното следствие аудио - техническа експертиза. Същата е имала задача да прослуша и свали на хартиен носител съдържанието на телефонните записи в приложения диск на л.303, т.1 от НОХД № 24/2018 г. на ОС - Монтана от подадените сигнали за инцидента в „Национална система 112“. Съдържанието на възпроизведените от вещото лице телефонни разговори сочи, че на поставения от оператора на системата на тел. 112 въпрос към подаващия телефонния сигнал „за убийство“, „в [населено място]“, „с пушка“ кой е стрелял по пострадалия Р. П., лицето отговаря: „Аъ, А., А., А. се казва“, каквото е собственото име на подсъдимия Ш. (вж. л.429, т.2 от ВНОХД № 840/2021 г.). Поради това и предвид частичните самопризнания на подсъдимия З. К. неоснователно се критикува процесуалният подход на съдилищата да се доверят на показанията на свидетелите частни обвинители и граждански ищци, които като очевидци последователно и категорично сочат подсъдимите като автори на съответните инкриминирани деяния, осъществени чрез стрелба с една и съща ловна пушка. С оспорваното от подсъдимите и защитниците доверие, което САС е гласувал на свидетелите – частни обвинители, касаторите не държат сметка за правото на инстанциите по фактите да кредитират или не за достоверност дадени доказателствени средства при съблюдаване на доказателствения стандарт в чл.305, ал.3 от НПК (вж. Решение № 33 от 16.03.2021 г. по н. д. № 877/2020 г., III н. о., ВКС). Възраженията в касационните жалби, че данните от разпитите на част от участвалите в досъдебното разследване общо двадесет и две поемни лица опорочават доказателствените изводи на САС относно авторството на инкриминираните деяния до степен да произведат отменително основание, биха били споделими при липса на преки и категорични гласни доказателства, че всеки от подсъдимите е прострелял съответната жертва по начина посочен от обвинението, но случаят не е такъв, а и въпросните гласни доказателства, които са поставени в основата на решаващите изводи на предходните съдебни инстанции, както вече се изтъкна са били подложени на изключително задълбочена проверка чрез други обективни доказателствени източници и множество експертизи. Освен това свидетелите В. М. и М. Г., обратно на твърденията в касационната жалба на подсъдимия Ш., са потвърдили както обстоятелството, че са подписали предявения им протокол за оглед като поемни лица, така и съдържанието му, че са присъствали лично при извършване на документираното процесуално действие по разследване относно откритата ловната пушка, патрондаша и осем патрона (вж. л.445-446, т.2 от НОХД и л.29 -30, т.1 от ДП). Непровеждането на разпит на всички поемни лица не е процесуално нарушение, още по-малко съществено такова, тъй като установяването на обстоятелствата по чл.102 от НПК и изводите за виновността на подсъдимите не почиват на предположения, а на събрани и оценени по установения в НПК ред доказателства, доказателствени средства и експертизи. Възражението на подсъдимия Ш. срещу отказа на съда да разпита всички поемни лица е неоснователно, тъй като игнорира последователната съдебна практика, че не всеки отказ на съда да се събират доказателствени материали по искане на някоя от страните води до извод за накърнени процесуални права (вж. Решение № 145 от 8.07.2019 г. по н. д. № 534/2019 г., II н. о., ВКС). Неоснователно се явява и оспорването на заключението на дактилоскопната експертиза, изготвено от вещото лице А. А., с което касаторът Ш. се домогва да внесе съмнение за наличието и произхода на анализираната от тази експертиза дактилоскопна следа №4, оттам да претендира недоказаност на обвинението, твърдейки, че от заключението не ставало ясно „кой, кога и откъде е снел дактилоскопните следи“ (вж. стр.4 от касационната жалба на подсъдимия Ш.). Коректното съпоставяне на обстоятелствената част на заключението на въпросната експертиза, изготвено от вещото лице А. А., с данните от приложения на л.52-53, т.1 от ДП протокол за оглед на веществени доказателства, включително във времево отношение относно съставянето им, изключва всякакво съмнение, че предмет на въпросната експертиза е била проявената дактилоскопна следа върху ложата на оръжието при огледа на веществените доказателства (ловна пушка, патрондаш и осем патрона). Проявяването на тази дактилоскопна следа и нейният произход не са заявени от вещото лице произволно, а въз основа на удостовереното в протокола за оглед от поемните лица – свидетелите В. М. и М. Г., които са потвърдили подписите си и извършения в тяхно присъствие оглед на въпросните веществени доказателства, че „от ложата на самоделното устройство се снема дактилоскопна, която предстои да се установи дали е годна“. Следователно вещото лице не е анализирало неналична или недопустима доказателствена следа, а иззета такава по надлежния процесуален ред. С оглед посочената от вещото лице степен на категоричност, че тя е оставена от „показалеца на дясната ръка“ на подсъдимия А. Ш. (вж. л.92, т.2 от ДП) доводите на касатора Ш. в обратна насока, ерго за недоказаност на обвинението не могат да бъдат споделени само на това основание. На стр.15 и 18 от въззивното решение САС е посочил доказателствените източници за оспорения в касационната жалба на защитника на подсъдимия К. фактически извод относно механизма на нараняването на пострадалият В. П., че същият „закрил лицето си е се обърнал странично към стрелеца“, като обратно на заявеното от касатора въззивният съд ясно и убедително се е аргументирал на каква доказателствена основа почива така установеното в подкрепа на обвинението фактическо положение. Поради гореизложените съображения ВКС намира, че въззивният съд не е допуснал съществени отклонения от процесуалните правила относно изискванията, произтичащи от чл. 13 и чл. 14 от НПК за разкриване на обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Така поддържано оплакването в касационните жалби на подсъдимия Ш. и защитниците не намира опора в данните по делото. Двете предходни инстанции са подходили обективно при анализа на доказателствения материал, като са проверили при точно спазване на процесуалните разпоредби допустимостта, достоверността и относимостта на всички доказателства и доказателствени средства. По същество, с посочените в касационните жалби на защитниците и личната касационна жалба на подсъдимия Ш. аргументи и „писмената защита“ на последния, макар и с твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон, всъщност се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, като се изразява несъгласие с приетите от контролирания съд фактически констатации, въз основа на които е формиран изводът за доказаност на всяко обвинение, включително относно участието на двамата подсъдими в прострелването на съответната жертва – частният обвинител и граждански ищец В. П. е бил прострелян от подсъдимия З. К., а убитият Р. П. от подсъдимия А. Ш.. Както изрично е било посочено в решението на ВКС при извършената първа касационна проверка, необосноваността не е касационно основание и извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд извън хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК, която не е налице предвид, че настоящото касационно производство е второ по ред, а не трето. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка на осъществената доказателствена дейност във връзка със спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Фактическата обстановка е установена по несъмнен начин в обем, удовлетворяващ параметрите на постижимата обективна истина по предмета на доказване на база допустими според процесуалните правила доказателствени материали. Горното налага извода, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на ревизия по процесуални причини. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно по отношение на двамата подсъдими, което изключва касационното основание на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Квалификацията на деянието на подсъдимия А. Ш. като убийство по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115 и деянието на подсъдимия З. К. като опит за убийство по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1, вр. чл.63, ал.2, т.1 от НК е изцяло съобразена с установените фактически положения по делото, както и с характеристиките на осъщественото поотделно от всеки от подсъдимите изпълнително деяние - по начин, опасен за живота на мнозина. Наличието на оспореното от защитата квалифициращо обстоятелство по т.6 на чл.116, ал.1 от НК правилно е изведено от въззивния съд на база динамиката на конфликта, отстоянието на жертвите от извършителите и особеностите на средството, с което е осъществено всяко изпълнително деяние. Двете деяния касаят стрелба със самоделна ловна пушка 16 калибър, изстрелваща патрони със сачми, които при освобождаването им се разсейват и е възможно да попаднат в намиращи се в близост до мишената лица, чиито живот в конкретния случай също е бил застрашен предвид установеното от САС местоположение на свидетелката Д. И. и малкия брат на пострадалия Р. П. – Б. П. в непосредствена близост до простреляния Р. П., както и сестрата на подсъдимия К., която е била до него при произвеждане на изстрела срещу пострадалия В. П.. Тези изводи на САС се споделят от ВКС поради подкрепеността им от назначената от въззивния съд комплексна експертиза с участие на четири вещи лица от областта на балистиката, геодезията и съдебната медицина, които пред въззивния съд са потвърдили, че дори при произведен един изстрел, в изстреляния патрон се съдържат между 70 и 85 бр. сачми (вж. л.408-410, т.2 от ВНОХД №840/2021 г. на САС), като част от сачмения сноп може да се разпръсне и отклони. Това недвусмислено потвърждава извода на въззивния съд, че обективна опасност за мнозина по смисъла на чл.116, ал.1,т.6 от НПК е била налице при осъществяване на съответното изпълнително деяние от всеки подсъдим. ВКС е имал повод да се произнесе, че стрелба със заредена със сачми ловна пушка обуславя опасност за живота на мнозина, защото с един изстрел може да се застраши живота на мнозина без да е необходимо да има повторяемост на действията, водещи до умъртвяване на жертвата (вж. Решение № 60238 от 26.01.2022 г. по н. д. № 873/2021 г., III н. о.,ВКС). След като е създадена опасност за живота на повече от едно лице съгласно ППВС №2/16.12.1957 г., изм и доп. с Тълкувателно постановление №7/06.07.1987 г., това е достатъчно дадената от САС правна квалификация да се приеме за правилна. Поради това не може да бъде уважено искането за изменение на обжалваното решение и преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление поради отсъствие на квалифициращото обстоятелство по чл.116, ал.1, т.6 от НПК, нито може да се отменят съдебните актове на първоинстанционния и въззивния съд и подсъдимите да бъдат оправдани, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. ал. 24, ал. 1, т. 1 от НК, която в случая не е налице. Въззивната инстанция е дала изричен отговор (вж. стр.42-43 от мотивите към обжалваното решение) на поддържаните пред ВКС възражения на защитника на подсъдимия К., че същият е действал при условията на неизбежна отбрана или при превишаване на нейните предели по смисъла на чл.119 от НК, като ги е отхвърлила със споделими и убедителни съображения, които се възприемат от настоящата инстанция. След като съгласно установената от САС фактическа обстановка към момента на произвеждане на изстрела към тялото на пострадалия В. П., с който подсъдимият К. е осъществил изпълнителното деяние, не е било налице нападение спрямо него или близките му от страна на пострадалия, а предходното такова, както и сбиването между Б. П. и подсъдимия Ш. е било преустановено минути преди прострелването, несъстоятелно защитата се позовава на право на самоотбрана срещу пострадалия, респективно на неизбежна отбрана по смисъла на ППВС № 12 от 29.XI.1973 г. по н. д. № 11/73 г., Пленум на ВС. Претендираната алтернативно преквалификация на деянието като престъпление по чл.119 от НК не може да бъде постигната при така установената от САС фактология, че пострадалият е преустановил нападението с дървена пръчка преди подсъдимият К. да го простреля, тъй като задължителна предпоставка за смекчаване отговорността на дееца на това основание е наличието на непосредствено нападение към момента, когато е започнало изпълнителното деяние на престъплението. Това обезсмисля обсъждане на довода на защитата за превишени предели на неизбежната отбрана с оглед ангажиране на по-лека отговорност на подсъдимия К.. В тази насока е и Решение № 23 от 12.03.2019 г. по н. д. № 1247/2018 г., I н. о., НК на ВКС, съгласно което „неизбежна отбрана се допуска при непосредствено нападение, при което е започнало увреждането или е създадена реална опасност от увреждане, когато то не е прекратено. При завършило нападение, а то е такова, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, чрез сломяване на съпротивата на нападателя, както и когато последният е завършил или сам се е отказал да довърши нападението, деецът не може да се позовава на неизбежна отбрана“. За да откаже приложението на чл.118 от НК, САС е обсъдил на стр.43 от мотивите на обжалваното решение задълбочено заключението на СППЕ и е отчел конкретното поведение на подсъдимия К. в деня на убийството. В принципен план "състоянието на силно раздразнение" по смисъла на чл. 118 НК е фактически въпрос, респ. въпрос на доказване (Решение № 244 от 14.07.1999 г. по н. д. № 156/1999 г., 1 н. о. на ВКС). При установената по делото фактология поведението на подсъдимия К. не покрива медицинския критерий за физиологичен афект, а е резултат от гневна реакция, която изключва приложението на чл.118 от НК (вж. Решение №162/10.10.2018 г. по н.д. №817/2018 г., първо н.о., ВКС). Квалифициране на деянието на подсъдимия К. по чл.118 от НК предпоставя наличието на физиологичен афект, дефиниран от закона като състояние на силно раздразнение, възникнало у дееца в резултат на конкретно и лимитирано с диспозицията на наказателноправната норма от Особената част на НК поведение на пострадалия - насилие, тежка обида или клевета, или друго противозаконно действие, от което да са настъпили или да е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. В този смисъл е важно да се подчертае, че средствата, с които следва да е предизвиквано състоянието на силно раздразнение у дееца са изчерпателно изброени в закона. Ето защо и доколкото не е установена такава проява от страна на пострадалия В. П. непосредствено преди или по време на инкриминираното деяние, не би могло деянието да се преквалифицира по привилегирования състав на чл. 118 НК. Съгласно т.20, ППВС №2/1957 г. насилието, тежката обида и клеветата трябва да са обективно налични и обусловили състоянието на силно раздразнение на дееца към момента на осъществяване на изпълнителното деяние (в случая опит за убийство), а не преди или след това. Изводите на въззивния съд, че афектното състояние на дееца не е пряк и непосредствен резултат от осъществено провокативно или друго поведение по смисъла на чл.118 от НК от страна на пострадалия към момента на деянието е съответно на установените факти, поради което не е допуснато изтъкваното от защитника нарушение на закона с приемането на обективна и субективна съставомерност по квалифицирания състав на опит за умишлено убийство - чл. 116 от НК вместо по чл.118 от НК. Доводът, че подсъдимият не е извършил деянието с умисъл да умъртви пострадалия, а само да го сплаши, се опровергава от факта, че е насочил към пострадалия оръжие, произвеждайки изстрел със сачми, които са толкова много на брой в един патрон, че могат да се отклонят и да поразят жизненоважни органи, както и е станало. От значение не е дали оръжието е самоделно и едноцевно, както се сочи в касационната жалба, а че е многопроектилно и при еднократен изстрел с него се изстрелват десетки на брой сачми, които могат да поразят смъртоносно простреляния, също и лицата в близост до него. Поради това и като споделя напълно разсъжденията на двете предходни инстанции относно вида на формата на вината на извършеното деяние от подсъдимия К., ВКС намира възраженията в касационната жалба на защитника му срещу приетия пряк умисъл за неоснователни. От установените от въззивния съд обективни действия на дееца преди, по време и след деянието, при това съвкупно разгледани и оценени, се налага обратен извод на изложения в касационната жалба относно субективната страна на деянието, а именно, че подсъдимият К. е действал с пряк умисъл да умъртви пострадалия В. П., което на самостоятелно основание изключва предложената от касатора - защитник правна квалификация на деянието като престъпление по чл.124 от НК (т.нар. убийство при смесена вина). От особено важно значение в тази връзка е и установеното обстоятелство, че след като прострелял В. П., подсъдимият К. презаредил пушката, но бил възпрян да произведе последващ изстрел от сестра си. Предотвратената допълнителна агресия е била напълно неоправдана при положение, че нито пострадалият В. П., нито друго лице са провокирали в този момент подобно поведение от страна на дееца и пряко сочи приетия от двете предходни инстанции пряк умисъл за умъртвяване на пострадалия В. П., а не само сплашване или несмъртоносно телесно увреждане, както се сочи в касационната жалба на защитника на подсъдимия К.. Неоснователно е и възражението в същата касационна жалба, че не е налице опит за убийство, алтернативно, че опитът не е довършен. За квалификацията на деянието на подсъдимия К. като довършен опит е от значение средството за извършване на деянието и че същото е било фактически осъществено (вж. Решение № 68 от 14.04.2021 г. по н. д. № 185/2021 г., I н. о., НК, ВКС). Че опитът е довършен, се установява и от заключението на СМЕ, съгласно което попадналите в резултат на прострелването сачми, са причинили наранявания освен в бедрото и в областта на слабините, също и в корема на В. П. със засягане на тънко и дебело черво и пикочен мехур, представляващи разстройство на здравето, временно опасно за живота, както и че без своевременната оперативна медицинска намеса леталният изход за пострадалия В. П. е бил сигурен (вж. л.137, т.2 от ДП). Дори да се приеме, че подсъдимият е действал с алтернативен пряк умисъл да причини телесна повреда или смърт, когато не настъпи по-тежкият резултат вследствие на причини, независещи от дееца, е налице довършен опит за убийство, тъй като извършеното следва да се квалифицира с оглед на по - тежката алтернатива. По оплакването на защитниците и на подсъдимия Ш. за явна несправедливост на наложените наказания: Настоящата инстанция не констатира явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК на наложените на подсъдимите наказания. Въззивният съд е намалил определените от първоинстанционния съд наказания, както следва: на подсъдимия А. Ш. от седемнадесет години лишаване от свобода на тринадесет години, а на подсъдимия З. К. от пет години лишаване от свобода на две години, което е значително под установените минимални размери на предвидените наказания лишаване от свобода, включително след редукцията по чл.63, ал.2, т.1 от НК за подсъдимия К.. За да измени присъдата и намали значително наложените от ОС – Монтана наказания на подсъдимите, САС е правилно е приел, че прекомерната продължителност на наказателното производство (повече от девет години) е обстоятелство, на което следва да се придаде особена тежест до степен решаващо да обоснове индивидуализация на наказанията с привилегията по чл.55, ал.1, т.1 от НК за всеки подсъдим. В този смисъл оплакването в касационните жалби, че въззивният съд не е съобразил това значимо за отговорността обстоятелство е неоснователно. Не може обаче така отчетената продължителност на наказателния процес да аргументира допълнително редуциране на наложените наказания от ВКС, тъй като тя се дължи и на обективни причини като например значителната фактическа и правна сложност на делото, направените многобройни доказателствени искания от страните, в това число и защитата, наложили органите на ДП и предходните съдебни инстанции, включително контролираният съд да назначат множество повторни и допълнителни експертизи, което логично е предопределило продължителността на наказателното производство. Проведени са многобройни съдебни заседания, които са насрочвани регулярно, а съдебните актове са изготвени без съществени забавяния или иначе казано преценена в тази светлина, процесуалната дейност на решаващите органи не оправдава санкционирането на подсъдимите с по-леки наказания от намалените такива от въззивния съд като допълнително средство за компенсация по чл.13 от ЕКПЧ за продължителността на наказателния процес. Отделно от това не са налице смекчаващи обстоятелства, които да са игнорирани от съдилищата, или тяхната относителна тежест да се оказва подценена, за да се намалят допълнително наложените наказания. Искането в тази насока не може да бъде удовлетворено нито поради чистото съдебно минало на подсъдимия К. и частичните му самопризнания, добрите характеристични данни на двамата подсъдими и раздразнението от сбиването на подсъдимия Ш. със свидетеля Б. П., нито от обтегнатите отношения между двете семейства и неправомерното поведение на пострадалия В. П. преди инкриминираното деяние, тъй като от една страна същите вече са отчетени от въззивния съд при преценката за съдържанието на наказателната отговорност на подсъдимите и от друга страна, както вече се изтъкна, САС е намалил значително наложените наказания от първата инстанция, при което допълнителното им намаляване ще влезе в конфликт с изискването в чл.35, ал.3 от НК наказанието да е съответно на извършеното престъпление с оглед високата степен на обществена опасност на извършените деяния и причинения с тях вредоносен резултат. Поради това и като споделя изложените подробни съображения на въззивния съд за отказа да се приложи условно осъждане спрямо подсъдимия К., настоящата инстанция намира, че наложените от САС наказания са отмерени законосъобразно и справедливо, в пълно съответствие с целите, регламентирани в чл. 36 НК и принципа, установен по чл. 35, ал. 3 НК, поради което и не е налице явна несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. Размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди (70 000 лв.), което подсъдимият К. следва да плати на пострадалия В. П. за реализирания деликт, ВКС преценява за справедлив съобразно конкретните телесни увреждания, наложили многократно оперативно лечение на пострадалия видно от приложените медицински документи, поради което не следва да се намалява, както се иска в касационната жалба на защитника на подсъдимия К.. Основният довод на касатора в тази връзка е неотчетено съпричиняване на пострадалия В. П. на причинените му телесни увреждания, каквото не е установено от фактическа страна в мотивите на контролирания въззивен акт, а обратно – въззивният съд е приел, че към момента на произвеждане на инкриминирания изстрел от подсъдимия К., пострадалият не е имал противоправно поведение спрямо него, ерго действията или бездействията на жертвата не са в причинна връзка с вредоносния резултат, за да обусловят намаляване на присъденото обезщетение. В касационните жалби от подсъдимия Ш. и защитника му въззивното решение не се оспорва в частта относно уважените частично граждански искове, предявени срещу подсъдимия Ш. от родителите на убития Р. П., поради което и с оглед пределите на касационната проверка ВКС не може да ревизира въззивното решение в тази част в посока отмяна или намаляване на присъдените обезщетения. Вън от горното с оглед присъдените размери на обезщетенията по предявените граждански искове от тримата частни обвинители и граждански ищци, които са съобразени с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и съдебната практика за аналогични случаи, корекция относно гражданските искове не се налага, защото прекомерната продължителност на наказателното производство следва да се отчита и в контекста на правото на жертвите от престъпленията да получат обезщетение за причинените им вреди в разумен срок съгласно постановките в чл.16, т.1 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления. Освен частният обвинител и граждански ищец В. П. като пряка жертва на извършеното от подсъдимия К. престъпление, частните обвинители и граждански ищци Д. П. и М. П. също се явяват жертви. Съгласно легалното определение в чл.1, б.“а“ от посочената Директива безспорното между страните обстоятелство, че те са родители на убития Р. П., ги прави самостоятелни жертви на извършеното против живота на сина им престъпление, защото посочената разпоредба включва в „членове на семейството“ и роднините по права линия с пряката жертва на престъплението. Следователно прекомерната продължителност на наказателното производство следва да се разглежда двояко - не само като основание за смекчаване отговорността на подсъдимите, но и в интерес на правата на жертвите от престъпленията съгласно правото на ЕС като гаранция, че ще бъдат адекватно обезщетени. Относно касационната жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци: Искането ВКС да увеличи наложените наказания на осем години лишаване от свобода за подсъдимия К. и на двадесет години лишаване от свобода за подсъдимия Ш. е недопустимо, защото касационната инстанция няма такива правомощия (вж. чл.354 от НПК). Ако приеме, че наложените наказания са занижени и се налага да бъдат увеличени, ВКС отменя съответния съдебен акт и връща делото за ново разглеждане на основание чл.354, ал.3, т.1 от НПК. Основание за такава касационна намеса в конкретния случай няма предвид изложените вече съображения, че наложените наказания не са занижени до степен явно несправедливи, както несъстоятелно счита повереникът. Горният извод не се променя от факта, че пушката, с която са простреляни пострадалите е незаконно държана, както и че са причинени увреждания и на друго лице - св. Б. П. извън съставомерните. Приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК е аргументирано изрично и основно с продължителността на наказателното производство като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, поради което несъстоятелно се явява оплакването, че САС не е посочил основанието за определяне на наказанията на двамата подсъдими по този привилегирован ред. Създадената опасност за живота на мнозина, както е прието и в касационната жалба на повереника, е елемент от състава на престъплението по чл.116, ал.1, т.6 от НК, поради което и с оглед забраната по чл.56 от НК не може да се отчита повторно като основание за завишаване отговорността на подсъдимите. Вярно е, че въззивният съд не е коментирал изрично особеностите на предходната съдимост на подсъдимия Ш., но не е вярно, че той е многократно осъждан. Видно от приложената справка за съдимост същият е осъждан веднъж преди инкриминираната дата за неправомерно присъединяване към електропреносната мрежа, за което му е наложено наказание пробация. Следователно извършената престъпна проява се явява с инцидентен характер и предходното еднократно осъждане не оправдава връщане на делото на САС за увеличаване на наказанието, поради което касационната жалба на повереника в частта за наложените наказания е неоснователна. С оглед изложеното не се установи наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и претенцията на повереника на частния обвинител в тази връзка не може да бъде удовлетворена, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в тази част. В частта за изразеното недоволство от размера на присъдените обезщетения за гражданските искове касационната жалба не подлежи на разглеждане, тъй като представлява процесуално действие в хипотезата на т.нар. прескачащо обжалване, което е недопустимо. Видно от материалите по делото частните обвинители и граждански ищци не са обжалвали потвърдителното въззивно решение №10336/29.12.2020 г. по ВНОХД № 1384/20219 г., с което САС е утвърдил атакуваните понастоящем размери на присъдените обезщетения. След като резултатът от разглеждането на предявените граждански искове в контролираното понастоящем въззивно решение е същият с този, който частните обвинители и граждански ищци не са оспорили в срок при първото касационно производство (по н.д. №305/2021 г. на ВКС), то те нямат процесуално право да го сторят с касационна жалба срещу въззивното решение, постановено впоследствие със същия правен резултат относно деликтната отговорност на дееца. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимите, поради което и предвид неоснователността на доводите в касационните жалби, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 170 от 11.05.2023 г., постановено по ВНОХД № 840/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението е окончателно. - ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.