Р Е Ш Е Н И Е № 175 гр. София, 07.05.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Жанина Начева при секретар К.Павлова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 502/2014 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба на повереника на частните обвинители М. П. С., Н. П. Н., Д. П. Н., С. П. Н., В. П. Н. / в лично качество и като законен представител на Д. В. Н./ и Д. П. Н. против решение № 17 от 05.02.2014 г. на Апелативен съд - гр. Велико Търново по внохд № 319/2013 г. В жалбата се сочи, че при постановяване на решението е нарушен законът, допуснато е съществено нарушение на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Жалбоподателите атакуват фактическите изводи на предходните инстанции относно часа и механизма на пътния инцидент, като отбелязват, че те са изведени в нарушение на процедурните правила и отразяват неточно приноса на подсъдимия за настъпването на общественоопасните последици. Излагат се и съображения с позоваване на съдебна практика за преквалифициране на деянието по чл.343, ал.3, пр.1, 2 и 3 вр.с чл.343, ал.4 от НК. Повереникът на частните обвинители мотивира и очевидно несъответствие между наложените наказания и обществената опасност на деянието и дееца, акцентирайки върху отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и тежестта на квалифициращите признаци, пренебрегнати от въззивния съд. В заключение са отправя искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Подсъдимият и защитата му оспорват основателността на жалбата . Прокурорът споделя позицията на повереника на частните обвинители. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Плевенският окръжен съд с присъда № 48 от 06.11.2013 г. по нохд № 698/2013 г. признал подсъдимия И. В. Н. за виновен в това, че на 4 ноември 2012 г., вечерта, при управление на лек автомобил „Ф. П.” , на път III-3006, при км 5 +816, нарушил правилата за движение по чл.20, ал.1 и ал.2, пр.2 от ЗДвП, като не контролирал непрекъснато моторното превозно средство, което управлявал, и не спрял своевременно при възникнала опасност за движението, по непредпазливост причинил смъртта на П. Н. С. и средна телесна повреда на Д. В. П., поради което и на основание чл.343, ал.4 във вр. с ал.3, б.”б”във вр. с чл.343, ал.1 от НК му определил наказание три години лишаване от свобода, което намалил с една трета съгласно чл.58а от НК на две години лишаване от свобода. На основание чл.66, ал.1 от НК съдът отложил изтърпяването на така определеното наказание за срок от три години.По силата на чл.343г от НК съдът подсъдимият бил лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. Със същата присъда подсъдимият бил признат за невинен да е извършил деянието при управление на моторно превозно средство с несъобразена скорост в нарушение на чл. 20, ал.2, пр.1 от ЗДвП, както и при квалифициращите обстоятелства по чл. 343, ал.3,пр.1, 2, 3 и 5/?/ от НК, поради което съдът го оправдал по тези обвинения. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Великотърновският апелативен съд, сезиран с жалба от частните обвинители, с решение №17 от 05.02.2014 г. по внохд № 319/2013 г. отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която подсъдимия бил признат за виновен да е допуснал нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДвП, като го признал за невинен и го оправдал по това обвинение. В останалата част присъдата била потвърдена. Касационната жалба срещу така постановеното въззивно решение е основателна поради следните съображения: При разглеждане на делото в двете предходни инстанции са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,отстраними единствено чрез ново провеждане на съдебната фаза на процеса. Производството пред окръжния съд протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК. При предварително изслушване на страните подсъдимият заявил, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласява да не се събират доказателства за тях. Съдът установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, провел съкратено съдебно следствие и постановил осъдителна присъда. При тази процедура би следвало фактическата обстановка, възприета от решаващите съдебни състави, да отразява фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт. Мотивите както на присъдата, така и на въззивното решение, показват нещо различно. В тях се виждат както сериозни отклонения от изложението на прокурора, така и допълването му на базата на анализ на събрания в досъдебната фаза доказателствен материал. На първо място впечатлява променения час на транспортното произшествие. Според обвинителния акт автомобилът, управляван от подсъдимия, блъснал каруцата на пострадалите в 17.30 часа. Първата инстанция не се съгласила с този факт и приела, че това е станало в 18.30 часа. Окръжният съд не се смутил от предходното си определение, че самопризнанието на подсъдимия по фактите се подкрепя от събраните доказателства в досъдебната фаза, и се впуснал в анализ на доказателствените средства относно момента на инцидента. След като отбелязал противоречивостта им, съдът обяснил защо дава вяра на част от тях, а друга – отхвърля. Този процесуален подход не е изключен и в рамките на съкратено съдебно следствие, но само за допълнително мотивиране на доказателствената подкрепа на фактическите изводи, изложени от прокурора и признати от подсъдимия без да е насочен към тяхната ревизия. Въззивният съд не приел ограниченията на съкратеното съдебно следствие и на свой ред задълбочил допуснатото нарушение. Той признал / на стр.34 /, че „събраните по делото доказателства ведно със самопризнанието не са достатъчни по несъмнен начин да потвърдят фактическите твърдения на прокурора , изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт относно часа на настъпилото ПТП” .Въпреки това съдът решил да поправи отбелязания дефицит с анализ на конфронтиращите доказателствени източници от досъдебната фаза. Втората инстанция изключила варианта този спорен момент да се изясни по общия ред, тъй като доказателствата относно „авторството на деянието и съставомерните му признаци” били категорични. Тук е мястото да се изтъкне, че в конкретния казус е немислима категоричност относно посочените елементи от предмета на доказване без установяване точния час на произшествието. Според обвинителния акт то е станало „”на смрачаване”. По делото / на стр.120 /е представена справка от Националния институт по метрология и хидрология, удостоверяваща,че на 4 ноември 2012 г. слънцето залязло в 17,12 часа, а гражданското смрачаване продължило 33 минути след това. Както е известно, гражданско смрачаване е времевият интервал, в който е възможно да се извършват човешки дейности на открито без изкуствено осветление. Едно от повдигнатите обвинения срещу подсъдимия е несъобразяване на скоростта на движение с условията на видимост, а поведението на управляващия каруцата е отчетено като съпричиняващо поради липсата на светлинна сигнализация. При тези обстоятелства точното времево ситуиране на произшествието е от решаващо значение при решаване на въпроса нарушени ли са правилата за движение при ограничена видимост от участниците в движението и в каква степен. На второ място в проверявания съдебен акт се забелязва описание на механизма на произшествието, различен от отразения в обвинителния акт. Прокурорът не се обвързал с посоката на движение на каруцата, отбелязвайки единствено, че тя се намирала в пътната лента на лекия автомобил. Първоинстанционният съд обаче / на стр.3 от мотивите към присъдата/ описал траектория на каруцата пресичаща пътното платно отдясно наляво. Въззивната инстанция приела това обстоятелство без коментар. На трето място следва да се отбележи разликата между обвинителния акт и съдебните актове относно лицето, управлявало каруцата. Според държавното обвинение това е П. Н. С., който бил прегазен при произшествието и починал от получените увреждания. Съдебните състави обаче приели / на базата на свидетелските показания от досъдебната фаза/, че каруцата се управлявала от свидетеля С. С., който останал невредим след инцидента . Противоречието е съществено, тъй като е свързано с изводи на съдебните състави за съпричиняване на общественоопасните последици от страна на пострадалите. На четвърто място всяка от двете предходни инстанции дописала по свой начин обвинителния акт , включвайки различни данни за разстоянието на видимост / обвързано според съдебните състави от периметъра на осветеност на късите светлини на лекия автомобил/. Според първата инстанция то е 65 метра и позволявало спиране при скорост 72,32 км/ч. Въззивният съд приел нещо друго – осветеност 50 метра от десния фар и 40 м от левия фар и максимално допустима скорост , позволяваща спиране в обхвата на видимостта – съответно 61,16 км/ч и 51,15 км/ч. Двете инстанции, въпреки тези съществени несъвпадения, се позовали на едни и същи фактически твърдения на прокурора и подкрепящи ги самопризнания на подсъдимия. Очевиден е стремежът на решаващите състави да преодолеят обстоятелствените неясноти в обвинителния акт и противоречивите доказателства в негова подкрепа, но той се е реализирал в съществено нарушаване на процесуалните правила, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 372, ал.4 от НПК за провеждане на съкратено съдебно следствие. Делото е следвало да се разгледа по общия ред, както повеляват и обвързващите указания на ТР на ОСНК № 1/2009 г. ,т.4. Съкратеното съдебно следствие лишило касаторите от възможността да изразят становище и ангажират доказателства в подкрепа на позицията си в рамките на обвинението. Ето защо опорочената процедура обуславя отмяна на постановения съдебен акт и ново разглеждане на делото от първата инстанция от стадия на предаване на съд. При този изход на делото е безпредметно обсъждане на доводите за нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието. Настоящият състав си позволява единствено да отбележи, че застъпеното разбиране на въззивната инстанция относно самостоятелният характер на чл.343,ал.4 от НК противоречи на ППВС №1/83 г. ,т.4 , б.”е” . Последните две алинеи на чл.343 от НК са корелативно свързани както в санкционната си част, така и относно всички описани в ал.3 квалифициращи признаци. Водим от горното и на основание чл.354,ал.1, т.4 вр. с ал.3, т.2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 17 от 05.02.2014 г. по внохд № 319/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд и присъда № 48 от 06.11.2013 г. по нохд № 698/2013 г. на Плевенския окръжен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Плевенския окръжен съд от стадия предаване на съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.