Р Е Ш Е Н И Е
№ 22
София, 17.03.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ :ЖАНИНА НАЧЕВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 1303 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Н. И., подадена чрез защитника му адв. А. П. срещу решение № 40/ 28.10.2016 г. по внохд № 49 /2016 г. на Военно-апелативния съд. Развити са оплаквания по трите касационни основания и се отправят алтернативни искания- подсъдимият да бъде оправдан, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда или да бъде намален размера на наказанието.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура и представителят на гражданския ищец намират жалбата за неоснователна и молят решението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение, установи следното:
По обвинителен акт на Варненската военно-окръжна прокуратура с обвинение срещу Д. Н. И. за извършено престъпление по чл. 219 ал.1 от НК, във Варненския военен съд е било разгледано нохд № 163/2012 г., приключило с присъда № 163/ 03.01.2013 г. С нея подсъдимият И. е признат за виновен в това, че за времето 1-7 април 2009 г. в качеството си на длъжностно лице не положил достатъчно грижи за ръководенето, стопанисването и запазването на повереното му имущество и от това са последвали значителни щети в размер на 23999 лв. за ИА”Социални дейности на МО”, поради което и на основание чл. 219 ал.1 от НК е осъден на десет месеца лишаване от свобода, условно, с три годишен изпитателен срок и глоба в размер на хиляда лева. Осъден е да заплати на гражданския ищец ИА” Военни клубове и военно-почивно дело” обезщетение за нанесени имуществени вреди в размер на 23999 лв.
По жалба от подсъдимия и протест на прокурора за увеличаване на наказанието, с решение № 9/ 13.03.2013 г. по внохд № 8/13 г. Военно-апелативният съд приел, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, както и че съдът е допуснал нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК, довели до ограничаване на правото защита на подсъдимия. На това основание отменил присъдата и върнал делото на прокурора, комуто дал конкретни указания за допълване на доказателствената съвкупност- да се разпитат свидетели и да се назначи повторна строително-техническа експертиза.
С решение на ВСС от 01.04.2014 г. Варненската военно-окръжна прокуратура е закрита и за неин правоприемник е определена Военно-окръжната прокуратура в гр. Сливен. С постановление от 03.04.2014 г. досъдебното производство е прието за разглеждане от ВОП Сливен. По време на доразследването касаторът е привлечен като обвиняем за по-тежко наказуемо престъпление, извършено в съучастие с още едно лице- обв. М. А..
На 24.11.2014 г. Сливенската военно-окръжна прокуратура внесла в Сливенския военен съд нов обвинителен акт срещу Д. И. и М. Х. А.. С присъда № 5/ 25.03.2015 г. по нохд № 102/14 г. същите са признати за виновни по повдигнатите им обвинения за извършено престъпление по чл. 202 ал.1 т.1, вр. чл. 311 ал.1, вр. чл.20 ал.2 от НК за И., съотв. вр. чл. 20 ал.4 от НК за А.. На подс. И. е наложено наказание две години и осем месеца лишаване от свобода, а на подс. А.- две години и шест месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 25, вр. чл. 23 от НК са групирани наказанията, наложени на А. по пет присъди, като е определено общо наказание от две години и девет месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 66 ал.1 от НК изтърпяването на наказанията на подсъдимите е отложено за срок от пет години. Лишени са от права по чл. 37 ал.1 т.6 и т.7 от НК за срок от три години. Осъдени са да заплатят на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” МО обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 21 639.94 лв.
С решение № 16/ 03.06.2015 г. по внохд № 13/15 г. Военно-апелативният съд отменил присъдата и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
С присъда № 6/ 26.04.2016 г. по нохд № 82/15 г. Сливенският военен съд признал подсъдимите за виновни по повдигнатите им обвинения по чл. 202 ал.1 т.1, вр. чл. 311 ал.1 от НК и им наложил наказания, съотв. на подс. И. две години и шест месеца лишаване от свобода и на подс. А. две години и четири месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 25, вр. чл. 23 от НК наложил на подс. А. общо наказание от две години и девет месеца лишаване от свобода. Отложил изтърпяването на наказанията на двамата подсъдими за изпитателен срок от пет години. Лишил ги от права по чл. 37 ал.1 т.6 и т. 7 от НК за срок от три години. Осъдил ги да заплатят на гражданския ищец обезщетение за имуществени вреди в размер на 21 639.94 лв.
С решението, предмет на настоящата касационна проверка Военно-апелативният съд потвърдил присъдата.
Върховният касационен съд намира жалбата за основателна, но не по съображенията, развити в нея.
Въззивното решение, както и първоинстанционният съдебен акт са постановени при допуснато съществено процесуално нарушение, съществено ограничило правата на касатора И.. Той е признат за виновен в нарушение на забраната за влошаване на положението на подсъдимия, когато присъдата е отменена по негова жалба и без съответен протест за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Такъв довод не е наведен в касационната жалба, но предвид характера на процесуалното нарушение, за него следи служебно касационният съд.
Принципно положение в наказателния процес е забраната за reformatio in pejus, съгласно която при липса на протест от прокурора или жалба от частния обвинител първата инстанция, на която е върнато делото за ново разглеждане, няма право да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, да увеличи наказанието или да осъди оправдан подсъдим. Тази забрана е важна гаранция за осъществяване от подсъдимия на правото му да обжалва присъдата, без да се страхува, че упражняването на това право може да отежни положението му.
По време на действието на НПК от 1974 г. /отменен с ДВ бр. 46/2005 г./ съдебната практика приема, че забраната за reformation in pejus не е свързана със стадия, в който делото е върнато за ново разглеждане. Забраната е уредена в НПК като правило за дейността само на съда, тъй като предназначението й е да послужи като гаранция за свободното упражняване от подсъдимия на правото му на жалба. Ако делото е върнато за ново разглеждане в досъдебната фаза „действието на тази гаранция за правото на защита следва да се определи на общо основание от обхвата на задължителните указания на контролната инстанция, които важат и за органите на предварителното разследване” /Р 66/97 г. по н.д. № 499/96 г. І н.о./ Следователно, преценката дали е налице нарушение на забраната за reformation in pejus зависи не само от това дали присъдата е отменена по протест на прокурора или по жалба на подсъдимия, но и от основанията за връщане на делото на досъдебната фаза и задължителните указания, дадени от втората инстанция. Съгласно регламентацията в чл. 328 от НПК/ отм./ сред основанията за отмяна на присъдата /наред с нарушение на закона, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието/ са и непълнотата на доказателствата и необосноваността на съдебния акт. Втората инстанция, действаща като контролно-отменителна, не е разполагала с правомощия на събира доказателства и да установява нови фактически положения /чл. 314 от НПК/, поради което в случаите на констатирана необоснованост на присъдата и непълнота на доказателствата е била длъжна да върне делото за ново разглеждане, включително за доразследване на фазата на досъдебното производство, като даде задължителни указания/ чл. 342 от НПК/. В съгласие с принципа за reformation in pejus, Пленумът на ВС в своето постановление № 1/81 г. е посочил, че когато разглежда делото по жалба на подсъдимия и констатира, че то е решено при непълнота на доказателствата, втората инстанция следва да отмени присъдата и върне делото за допълнително разследване само в пределите на това обвинение, за което той е бил признат за виновен и осъден. Тя не може да дава указания за разследване на друга дейност и за изясняване на обстоятелства, които ще отежнят положението му. В същото време, в редица решения на ВС се приема, че когато делото е върнато за допълнително разследване/поради констатирана необоснованост на присъдата или непълнота на доказателствата/, при което се разкрият нови обстоятелства за извършено по-тежко престъпление, такова обвинение може да бъде предявено на обвиняемия по предвидения ред- с предявяване на следствието и изготвяне на нов обвинителен акт и той да бъде осъден по това ново обвинение. Това е допустимо обаче, ако по време на разследването се установят нови фактически обстоятелства.
С приемането на новия НПК /в сила от 29.04.2006 г./ законодателят е отредил централно място на съдебното производство, като в чл. 7 е посочено, че досъдебното производство има подготвителен характер. За да се ускори наказателния процес са ограничени възможностите на първоинстанционния и на въззивния съд да връщат делото на прокурора. Това е възможно само при допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или неговия защитник /чл. 288 ал.1 т.1 НПК и чл.335 ал.1 т.1 от НПК/. Отпадна възможността съдът да дава задължителни указания на прокурора какви обстоятелства следва да бъдат изяснени и какви следствени действия да бъдат извършени. Такава възможност не съществува още с измененията в предишния НПК / ДВ бр. 21/98 г./, когато бе въведено триинстанционното производство и регламентирани правомощията на апелативните съдилища като втора инстанция по фактите.
Предвид на тази радикална промяна в наказателното съдопроизводство, настоящият касационен състав намира, че предишната съдебна практика, съгласно която в определени случаи е възможно съдът да върне делото за доразследване на досъдебната фаза на процеса, прокурорът да внесе нов обвинителен акт за по-тежко наказуемо престъпление и подсъдимият да бъде осъден по него, въпреки че първоинстанционната присъда е била отменена само по негова жалба, вече е неприложима. Изискванията към качеството на досъдебното производство, по време на което се събират доказателствата и към прокурора, който ги оценява и обосновава обвинението като факти и право в обвинителния акт са завишени и всички неблагополучия при разследването остават за сметка на обвинението.
Видно е от обстоятелствата по конкретното дело, че първоначалното обвинение спрямо касатора И. е било за престъпление по чл. 219 ал.1 от НК. По това обвинение той е бил осъден с присъдата на Варненския военен съд. Като е отменил тази присъда и е върнал делото на прокурора поради несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл. 246 от НПК, съставът на Военно-апелативния съд по внохд № 8/2013 г. не е имал правомощия да дава указания за извършване на допълнително разследване, тъй като не разполага с такива по действащия НПК. При проведеното доразследване не са установени никакви нови обстоятелства и това е очевидно при сравняване на обстоятелствената част на първия обвинителен акт с тази на новия обвинителен акт, внесен от Сливенската военно-окръжна прокуратура, въз основа на който е било образувано второто по ред първоинстанционно производство. Същите факти от дейността на подсъдимия И. като директор на териториалната дирекция във В. към ИА „Социални дейности на МО” обаче са квалифицирани от Военно- окръжната прокуратура гр. Сливен като престъпление по чл. 202 от НК, извършено в съучастие с още един подсъдим и улеснено с извършване на престъпление по чл. 311 от НК. По този начин се е стигнало до нарушаване на забраната за reformation in pejus, защото първата присъда е отменена по жалба на подсъдимия и протест на прокурора само относно размера на наложеното наказание. Така, като е упражнил правото си да обжалва присъдата на Варненския военен съд, с която е осъден по чл. 219 ал.1 от НК, касаторът не е постигнал очакваната проверка за нейната обоснованост и правилност и отговор на наведени доводи за липса на престъпление, а е бил подведен под отговорност за по-тежко наказуемо престъпление, извършено в съучастие с още един деец.
Предвид на горното, настоящият касационен състав намира, че атакуваното решение на Военно-апелативния съд и присъдата на Сливенския военен съд следва да бъдат отменени, тъй като са постановени при допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правата на подсъдимия И.. Първоинстанционният съд е следвало да върне делото на прокурора на основание чл. 248 ал.1 т.3 от НПК, съотв. чл. 288 ал.1 т.1 от НПК, защото повдигането на обвинение и внасянето на обвинителен акт за по-тежко наказуемо престъпление срещу подс. И. е недопустимо поради забраната за влошаване на положението му. Присъдата следва да бъде отменена изцяло, независимо че не е обжалвана от подс. М. А., тъй като обвинението е за престъпление, извършено при условията на съучастие между двамата и това е в полза на необжалвалия подсъдим.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 40/ 28.10.2016 г. по внохд № 49/16 г. на Военно-апелативния съд и присъда № 6/ 26.04.2016 г. по нохд № 82/15 г. на Сливенския военен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Сливенския военен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |