Определение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
София, 04.07. 2022 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 02.03.2022 г. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Зоя Атанасова
ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр. дело № 3650 /2021 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ОТП Факторинг България„ ЕАД срещу въззивно решение № 261181 /22.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1197 /2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която с него е потвърдено решение № 278319 / 19.11.2019 г. по гр.д. № 20489 /2019 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е признато за установено, че Б. А. В. не дължи на „ОТП Факторинг“ ЕАД сумата 8 422.96 лева договорна лихва за периода от 05.12.2009 г. до 28.12.2011 г., съдебни разноски и законна лихва върху главницата 19 082.46 лева, за които са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист на 24.01.2012 г. от СРС.
Ответникът Б. А. В. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена от страна по делто срещу въззивно решение, по отношение на което не е предвидено ограничение за касационно обжалване.
Първоинстанционният съд е изложил следните мотиви, към които въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК:
За сумите са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист на 24.01.2012 г. от СРС по искане на „Банка Д.“ АД, което по-късно е прехвърлило вземането си на „ОТП Факторинг“ ЕАД.
Заповедите за незабавно изпълнение не подлежат на връчване от съда, а от СИ в образувания изпълнителен процес – чл. 418, ал.5 ГПК.
Когато след издаването на заповедта кредиторът е бездействал, длъжникът не може да се позове на давностния срок, изтекъл след издаването на заповедта за незабавно изпълнение по реда на възражение по чл.414 ГПК, а по реда на иска по чл.439 ГПК, т.к. искът по чл.439, ал.2 ГПК – може да бъде основан само на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене – в случаите със заповед по чл.417 ГПК.
По възраженията, че исковете са погасени по давност:
„ОТП Факторинг“ ЕАД е цесионер, поискал образуване на изпълнително дело на 23.01.2017 г. и конкретни изпълнителни действия.
Длъжникът е получил препис от заповедта за незабавно изпълнение на 31.01.2017 г., когато е изтекъл давностният срок за част от вземанията.
Вземането за главница по договор за кредит се погасява по давност с изтичането на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, а вземането за лихва – с тригодишен – по чл.111, б. „в“ ЗЗД.
Следователно към 23.01.2017 г. е бил изтекъл давностният срок единствено за вземането за лихва в размер на 8 422.46 лева по изпълнителния лист от 24.01.2012 г., но не и този по главницата за сумата 19 082.46 лева, който е прекъснат на основание чл.116, б. „в“ ЗЗД с предприемане на действия по принудително изпълнение преди изтичането на пет години, считано от 24.01.2017 г. – на 23.01.2017 г.. По давност е погасено и вземането за законна лихва върху главницата за периода до 23.01.2014 г.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към изводите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК и е изложил следните свои мотиви по доводите във въззивната жалба:
Съгласно чл.439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, който може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
В случая процесният изпълнителен лист (изпълнителното основание) е издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК.
Както правилно е приел и СРС, заповедите за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК не подлежат на връчване от съда, а въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в тях, се издава изпълнителен лист. И препис от заповедта, както и от самия изпълнителен лист, се връчва от съдебния изпълнител, заедно с поканата за доброволно изпълнение, съгласно чл.418, ал.5 ГПК.
При това положение е напълно възможно (както е и в настоящия случай) кредиторът след издаването и получаването на препис от заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист да бездейства и да не поиска образуването на изпълнително производство – в случая от 24.01.2012 г. до 23.01.2017 г. или пет години без един ден.
Изпълнителното производство е образувано и длъжникът е получил препис от заповедта за незабавно изпълнение на 31.01.2017 г., към който момент вече е бил изтекъл законоустановеният давностен срок за част от вземанията (за лихви) по същата заповед.
В такива случаи право на длъжника е да избере средството си за защита – дали чрез подаване на възражение по чл.414 ГПК и съответно - възражение за погасяване на вземането по давност в рамките на исково производство по евентуално предявения от кредитора установителен иск по реда на чл.439 ГПК.
Длъжникът е избрал втория вариант и искът е допустим, тъй като се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (заповедно производство, приключило с издаване на то на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 24.01.2012 г.). Изтичането на срока на погасителната давност за част от вземанията е именно такова новонастъпило обстоятелство.
По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:.
Жалбоподателят се позовава на недопустимост на въззивното решение, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, поради това, че отрицателният установителен иск е недопустим, тъй като заповедта за незабавно изпълнение е връчена на ищеца, той не е подал възражение срещу нея и тя е влязла в сила, а твърдението на ищеца е, че давността е изтекла преди връчването на заповедта.
Настоящият състав намира, че няма съмнение за допустимостта на иска, тъй като както беше посочено, въззивният съд е приел, че предявеният иск се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (заповедно производство, приключило с издаването на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист на 24.01.2012 г. и че изтичането на давностен срок за част от вземанията е именно такова новонастъпило основание. Въззивният съд е приел, че кредиторът е бездействал за период от пет години без един ден между датата на получаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 24.01.2012 г. и 23.01.2017 г.. Изпълнителното производство е образувано и длъжникът е получил препис от заповедта за незабавно изпълнение на 31.01.2017 г., към който момент вече е бил изтекъл законоустановеният давностен срок за част от вземанията (за лихви) по същата заповед.
Жалбоподателят извежда правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие на практиката на ВКС и че с това е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:
1. Допустим ли иск по чл.439 ГПК, основан единствено на твърдения за погасителна давност на задължението, настъпила преди влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение?
Въпросът не е обуславящ по съображенията, изложени по-горе по довода за недопустимост на въззивното решение.
От значение е дали искът е основан на твърдения за обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – в случая заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК.
2. Кои факти са новонастъпили по смисъла на чл.439, ал.2 ГПК, когато изпълнителното основание е издадено въз основа на заповед за незабавно изпълнение, която впоследствие е влязла в сила – тези, настъпили след влизане в сила на заповедта, или тези, настъпили след издаването на изпълнителното основание?
Въпросът е обуславящ, както беше посочено по-горе, въззивният съд приел, че новонастъпили по смисъла на чл.439, ал.2 ГПК, са тези факти, настъпили след издаването на изпълнителното основание.
По този въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие с посочените от жалбоподателя решения по т.д. № 886 /2010 г. на I т.о. на ВКС, по гр.д. № 12 /2010 г. на III г.о. на ВКС и по т.д. № 1562 /2015 г. на I т.о. на ВКС (в което е обобщена съдебната практика по правния въпрос), в които е прието същото разрешение на въпроса кои са новооткрити обстоятелства, визирани в хипотезиса на нормата на чл.439 ГПК, но е установена друга фактическа обстановка – наведените като основание на исковете факти са били относими към ликвидността и изискуемостта на вземанията, за които е прието, че е трябвало да бъдат оспорени с възражението по чл.414 ГПК, а след това се преклудират.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част.
С оглед изхода от това производство на жалбоподателя не следва да се присъждат разноски. Ответникът претендира разноски, но не е доказал да е направил такива, поради което на него също не следва да се присъждат разноски.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 261181 /22.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1197 /2020 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.