Р Е Ш Е Н И Е № 26 София, 08 юни 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ..Вероника Имова........................................... ЧЛЕНОВЕ: ..Цветинка Пашкунова ................................ ..Севдалин Мавров ....................................... при секретар .. Иванка Илиева ..................................... и в присъствието на прокурора от ВКП ..Пенка Маринова.............., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров......................... КНОХД № .. 2017 .. / .. 14 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по чл. 346, т. 1 от НПК по подадена касационна жалба от подсъдимия С. С. М. и допълнение към нея, изготвено от служебния му защитник, срещу решение № 107 от 17.07.2014 г. на Апелативен съд – гр. Варна по ВНОХД № 133/2014 г., с което е потвърдена присъда № 10 от 19.03.2014 г. на Окръжен съд – гр. Добрич по НОХД № 47/2013 г., с която подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2-ро от НК. С подадената касационна жалба при условията на алтернативност се иска: подсъдимият да бъде оправдан на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК; прекратяване на производството на осн. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК; отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане; изменение на решението, като наказанието бъде намалено и се приложи чл. 66 от НК. В подадените в срок, макар и в по-голямата си част бланкетни, касационна жалба и допълнение към нея са развити доводи, които могат да бъдат отнесени към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. В съдебно заседание подсъдимият и служебният защитник поддържат жалбата и молят същата да бъде уважена. Прокурорът изразява становище, че жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение, пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира следното: С присъда № 10 от 19.03.2014 г. на Окръжен съд – гр. Добрич по НОХД № 47/2013 г., С. С. М. е признат за виновен в това, че през периода 2004 г. – 2009 г., в гр. Балчик, гр. Враца, гр. Добрич, без съответно разрешение, извършил по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични заеми срещу лихва, като от тази си дейност получил значителни неправомерни доходи в размер на 64 271.43 лева, поради което и на основание чл. 252, ал. 2, пр. 2-ро във вр. с ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на „лишаване от свбода” за срок от ЧЕТИРИ години при първоначален режим „строг” в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. С решение № 107 от 17.07.2014 г. на Апелативен съд – гр. Варна по ВНОХД № 133/2014 г. е потвърдена гореописаната присъда. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, намира, че подадената касационна жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Възприетата фактическа обстановка по делото и правната и оценка от страна на предходните две инстанции е еднаква. Първоинстанционният съд е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение по чл. 252, ал. 2, предл. 2-ро във вр. с ал. 1 от НК, а въззивният съд е потвърдил изцяло присъдата. Мотивите, изложени подробно в съобразителната част на въззивното съдебно решение, се споделят от настоящия_състав на ВКС. Въззивната инстанция с необходимото внимание, ползвайки се от събраните доказателствени средства – гласни и писмени, позовавайки се на заключението на ССЕ, е изложила съображения в подкрепа на приетата от първата инстанция фактическа обстановка, което е довело и до същата правна оценка. Констатациите по фактите не са били оспорвани от подсъдимия и неговата защита пред инстанциите по същество. Недопустимо е, пред инстанцията по правото, каквато е касационната, да бъдат повдигани възражения по фактите, още повече, че такива не са правени пред долните инстанции. Следва да се посочи, че липсва процесуална възможност да се удовлетвори отправеното с жалбата искане за оправдаване на подсъдимия на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. В рамките на правомощията си, ВКС трябва да провери дали са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали. Настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт в обжалваната част. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно, съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Фактическите положения, установени по делото, са изведени от долните две инстанции в резултат на обективен анализ и се подкрепят от събраната по делото доказателствена маса, а също така не са и оспорени от подсъдимия и неговата защита. Касационната жалба, с която е сезирана настоящата инстанция, по съдържание преповтаря някои от направените пред предходните инстанции възражения, на които не се дължи нов отговор. Касационната инстанция счита, че изложената от състава на Апелативен съд – гр. Варна аргументация, макар и не много подробна, все пак е съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. Атакуваният съдебен акт подлежи на отмяна, когато се установи избирателно събиране на доказателства, липса на източници за установяване на съществени обстоятелства по предмета на доказване, едностранчиво, изопачено или тенденциозно обсъждане на доказателствения материал, на който е придадено съдържание, различно от действителното или приетите фактически обстоятелства са изградени на базата на несъществуващи или негодни доказателствени средства. Съдилищата по фактите, в пределите на своята компетентност, по реда и със средствата, предвидени в НПК, са взели всички мерки за разкриване на обективната истина. Постановили са решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото при спазване на чл. 305, ал. 2 от НПК. Поради тези съображения, не е налице основание за отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане, при което да се разпитват новопосочени свидетели или да се извърши преразпит на подсъдимия. Доводът на защитата, че наказателното преследване е следвало да бъде изключено поради изтекла давност, е неоснователен. В случая, според обвинението и присъдата, деянието е квалифицирано по чл. 252, ал. 2, пр. 2-ро във вр. ал. 1 от НК. За него е предвидено наказание лишаване от свобода от пет до десет години. Деянието, извършено от М., е през периода от 2004 г. до 2009 г. Съгласно чл. 80, ал. 1, т. 3 вр. ал. 3, пр. 1-во от НК давността е десет години за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години. В случая тя изтича през 2019 г., защото краят на времевия период на изпълнителното деяние е през 2009 г. и съответно давността за преследване започва да тече от довършване на престъплението. Давността не е прекъсвана или спирана. На следващо място, не следва да се приемат за основателни възраженията на подсъдимия, че е било нарушено правото му на защита пред първата инстанция. Видно от материалите по делото /протокол от съдебно заседание на 26.09.2013 г., стр. 349 от производството пред първата инстанция/, поради различия в линията на защита, адвокатът на подсъдимия се е отказал да го защитава, а М. ясно и точно е заявил, че оттегля пълномощието си от защитника си и желае да се защитава сам. Следователно, няма нарушение на чл. 95 от НПК при отказа на адв. П. от приетата защита. Пред въззивната инстанция подсъдимият е бил представляван от служебно назначен защитник на основание чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК. Не следва да бъде обсъждан бланкетният довод на подсъдимия, че неговите обяснения (отговорите, които е давал на поставените му въпроси от председателя на съдебния състав) пред първата инстанция са редактирани от съдията, като съдържанието и смисълът на думите му са били изменени по лично усмотрение на председателстващия съдебния състав. Подсъдимият не е направил в срок нарочно искане за поправка на протокола от съдебното заседание пред първата инстанция, което прави недоказуемо неговото твърдение пред настоящата инстанция. Прави се, също така, идентично възражение за предубеденост на председателя на състава и тенденциозно водене на съдебния процес. В подкрепа на това се изтъква изразено изрично несъгласие от страна на подсъдимия да бъдат прочетени в съдебно заседание пред първата инстанция, свидетелските показания на свидетеля П., дадени по време на разследването, поради наличие на съмнение в достоверността и предубеденост за извършена манипулация върху тях от разследващите органи, което не било взето предвид. Това спекулативно твърдение на подсъдимия М. не е вярно. Видно е (стр. 535 – 536 от протокола от съдебното заседание, проведено на 06.02.2014 г., по НОХД № 47/2013 г. на Окръжен съд – гр. Добрич, че съдът правилно е преценил, че следва да отложи делото и да насрочи съдебното заседание за друг ден и час, за което е постановил принудително довеждане на свидетеля. Не са игнорирани процесуалните правила по чл. 281 и сл. от НПК, поради което не е налице твърдяното от защитата съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 2 вр. ал. 3, т. 1 от НПК, което да е довело до ограничаване на процесуалните права на С. М.. По отношение на претендираното нарушение на материалния закон, следва да се каже, че подсъдимият, както пред първата, така и пред въззивната инстанция е признал фактите по делото, които са предмет на доказване (чл. 102 от НПК), и не е правил възражения в тази насока. Особено показателно е процесуалното поведение на подсъдимия, който не прави доказателствени искания пред първата инстанция, а в защитната си пледоария пред въззивния съд признава изцяло фактите по делото. Подсъдимият, обаче, не счита, че е нарушил закона, съответно да е извършил престъпление. Незнанието на закона не извинява (Ignorantia juris non excusat), т.е. несъзнаването на противоправния характер на деянието от извършителя не изключва вината. Съществуването на представа у подсъдимия за обективната страна на изпълнителното деяние и доказателствата в материалите по делото за користна цел при преследването от него на престъпния резултат обосновават недвусмислено наличието на пряк умисъл. Въззивният съд е възпроизвел приетата от него и съвпадаща с установената от първоинстанционния фактическа обстановка, като е направил самостоятелен анализ на всички събрани по предвидения процесуален ред доказателствени източници. Извършил е цялостна преценка на доказателствената съвкупност. Посочил е съображения какви факти приема за установени и въз основа на кои доказателствени материали, поради което и изводите му са в съответствие с процесуалните изисквания за обективно, всестранно и в пълнота изследване на всички обстоятелства по делото. Извършеното от подсъдимия деяние правилно е било квалифицирано като престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2-ро от НК. Материалният и процесуалният закон са приложени правилно от контролираната инстанция. На последно място, следва да бъде обсъдено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал. 5, т. 1 от НПК за явна несправедливост на наложеното наказание по вид и размер. То е посочено от защитника на подсъдимия, макар това да е сторено декларативно, без да се сочат в касационната жалба данни в подкрепа на това основание. Иска се изпълнението на наказанието да бъде отложено на основание чл. 66 от НК. Правилно първоинстанционният съд е приложил чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК по отношение на подсъдимия, тъй като едно от алтернативно предвидените в закона условия за това е било налице – изключително смекчаващо обстоятелство, при съществуването на което и най-лекото, предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко, а именно – изминалият дълъг времеви период от момента на извършване на престъплението до този на налагане на наказанието. Според настоящия състав на ВКС, контролираните инстанции правилно са преценили продължителността във времето между извършването на деянието до постановяване на осъдителната присъда в светлината на практиката ЕСПЧ по чл. 6 от ЕКПЧОС (правото на справедлив процес, включващ изискването за разглеждане на делото в разумен срок). Наложеното наказание на подсъдимия по своя размер е справедливо. Съгласно чл. 348, ал. 5, т. т. 1 и 2 от НПК, за да се породи за третата инстанция правомощието за изменение на атакуваното решение по основанието за явна несправедливост на наказанието, следва да се установи, че наложената санкция очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК или, че неправилно е приложено или неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. В случая, нито една от тези хипотези не е налице. Определеното от съдилищата по същество наказание е адекватно и пропорционално на извършеното от подсъдимия. Размерът на санкцията е отмерен при минимума, предвиден за съответното престъпление. Правилно не е приложен институтът на условното осъждане по отношение на подсъдимия. Преценено е от съдилищата по фактите, че поправянето на М. не е постижимо с приложението на материално-правния институт на условното осъждане. Съобразено е обстоятелството, че подсъдимият е имал предходни осъждания на наказание лишаване от свобода, от които второто е следвало да изтърпи ефективно, след като първото е било отложено по реда на чл. 66 от НК. Отчетено е, че деянията са извършени по отношение на множество лица за един продължителен период от време. С изтърпяване „ефективно” на наложената санкция, по отношение на подсъдимия ще бъдат постигнати и двете цели на наказателната репресия – както на специалната, така и на генералната превенция на наказанието. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 107 от 17.07.2014 г. на Апелативен съд – гр. Варна по ВНОХД № 133/2014 г. Решението не полежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:............................................. ЧЛЕНОВЕ:.............................................. ..............................................