Р Е Ш Е Н И Е № 308 гр. София, 04.03.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора М. Велинова изслуша докладваното от съдия Чочева наказателно дело № 898 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от САП и жалби на защитниците на подсъдимия И. В. К. против въззивно решение № 30/13.02.2014 г. на Софийски апелативен съд, НК, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1279/2011 г., с което е била изменена присъда на СГС от 09.12.2010 г. по НОХД № 226/2005 г. В ЧАСТТА, касаеща престъпление по чл. 203 ал. 1 и 2, вр. чл. 201, вр. чл. 26 ал. 1, вр. чл. 2 ал. 1 и 2 от НК, извършено в периода 08.08.1994 г. – 09.09.1994 г. С първоинстанционната присъда подсъдимият И. В. К. е бил признат за виновен в това, че от 08.08.1994 г. до 09.09.1994 г., в гр. С., при условията на продължавано престъпление, като длъжностно лице – председател на съвета на директорите на ТБ "Б." АД – гр.П., е присвоил 93 242 083. 30 неденоминирани лева, собственост на банката, поверени в това му качество да ги управлява, като чрез цедиране (сключване на пет договора за цесия с подробно посочени физически лица) на вземане на ТБ "Б." АД (по договори за депозит от 06.10.1993 г. и 07.10.1993 г. в размер на 75 млн. лв.) е издължил валутни кредити, теглени от него и негови фирми от "Кр." АД през м. май и м. юни 1993 г., като длъжностното присвояване е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 203 ал. 1 и 2, вр. чл. 201, вр. чл. 26 ал. 1, вр. чл. 2 ал. 1 и 2 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 13 години, лишаване от право да заема всякакви държавни и обществени длъжности, свързани с управление и отчитане на парични средства за срок от 15 години, както и конфискация на ½ от имуществото му. С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, Софийският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда като е намалил лишаването от свобода от 13 на 6 години, намалил е лишаването от права по чл. 37, т. 6 и 7 от НК от 15 на 6 години, както и е отменил наказанието конфискация на ½ от имуществото му. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В касационния протест, поддържан от прокурора от ВКП, са изтъкнати всички основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. По същество се твърди неправилно прилагане на чл. 55 ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК, което е довело до явна несправедливост на наказанието с оглед намаляване на лишаването от свобода и от права, както и до отмяна на наказанието конфискация. Според прокурора забавянето на разследването неправилно е отчетено като изключително смекчаващо обстоятелство, като не е съобразено процесуалното поведение на подсъдимия, довело до провеждане на екстрадиционно производство. Оспорва се и размера на приложеното намаление на наказанието лишаване от свобода на 6 години – почти с ½ под минимума на предвиденото по чл. 203 ал. 1 от НК, което е несправедливо, тъй като не е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца и не би постигнало целите по чл. 36 от НК, като същото се отнася и до намаляване на наказанието лишаване от права. По отношение на отмененото по-леко наказание конфискация се твърди, че това е сторено без излагане на нужните мотиви. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на САС. По жалбата на подсъдимия прокурорът изразява позиция за нейната неоснователност. В касационната жалба и допълнение към нея, поддържани в с. з. пред ВКС от защитниците на подсъдимия – адв. Л. и адв. П., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Твърди се, че въззивният съд е постановил противоречиви мотиви за предмета и механизма на присвояването, както и е игнорирал направени от защитата доводи От една страна съдът приел, че с подписването на договорите за цесия се е стигнало до неправомерно погасяване на вземането на "Б." АД към „К.” без да съобрази, че впоследствие то е било признато за съществуващо, а от друга страна, че присвояването се е изразило в реално получаване на средства от фирмите на К. за погасяване на кредитите им в „К.”. В тази връзка обаче са били пренебрегнати възраженията на защитата за липсата на реално движение на средства в "Кр.", която в процесния период е била в неплатежоспособност, както и данните на свидетели и експерти, че договорите за цесия и последващото счетоводно погасяване на кредитите към тази банка са били счетоводна схема за нейното стабилизиране. Оспорва се и личния принос на подсъдимия в тази схема, тъй като той не е подписвал платежните нареждания за погасяване на кредитните задължения, а това са вършили физическите лица – цесионери, осигурени от св. В. Д. Според защитата нарушението на материалния закон се е изразило в осъждането му за несъставомерно деяние – не е имало разпореждане, което да е довело до обедняване на "Б." АД и обогатяване на К. и неговите фирми в „К.”. Действията на подсъдимия по подписване на договорите за цесия без разрешение на управителния орган са били неправомерни, но те не са довели до погасяване на вземането на "Б." АД, което е било признато за съществуващо и след инкриминирания период. То не е било събрано поради неговата „безнадеждност” с оглед липсата на средства в „К.”, а не поради цедирането му, което не е имало действие. В резултат на счетоводната операция в „К.” са били отписани вземания по кредити (с което тя се е обеднила, но в тази връзка подсъдимият не е имал обвинение, нито длъжностно качество), а не са били предоставяни пари в периода 08.08.1994 г. – 09.09.1994 г. Материалният закон се отчита за нарушен и поради неприлагане на по-благоприятния закон – чл. 201 от НК в редакция ДВ. Бр. 50/01.06.1995 г. Свързаността на фирмите-кредитополучатели не превръща задълженията им в лични на подсъдимия К., нито освобождаването на тези фирми от задължения води до негово лично облагодетелстване. Доводът за явна несправедливост на наказанието е аргументиран с недостатъчно съобразяване на дългия период на воденото наказателно производство за деяние, извършено преди повече от 20 години, като съдът не е мотивирал защо срока на лишаването от свобода следва да е 6 години, нито е обсъждал доколко ефективното наказание би било необходимо за осъществяване целите на специалната и генералната превенция. Иска се отмяна на въззивния съдебен акт и при условията на алтернативност – оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане на САС или намаляване на наказанието и прилагане на чл. 66 от НК. Във връзка с подадения касационен протест защитниците на подсъдимия молят да бъде оставен без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационният протест и касационната жалба на подсъдимия са неоснователни. По доводите за нарушения на процесуалния и материален закон: Такива доводи се съдържат в касационната жалба на подсъдимия и ВКС намира същите за неоснователни. Обективният прочит на въззивните мотиви не позволява да се сподели тезата за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с неправилно изясняване на предмета и механизма на присвояването, както и игнориране на доводи на защитата в тази посока. И по двата оспорвани въпроса определящият ориентир е рамката на обвинението, от която съдебните инстанции не са се отклонили, а в хода на съдебния процес са разрешили при спазване на изискванията по чл. 13, 14, чл. 107 ал. 3, както и чл. 339 ал. 2 от НПК. Предметът на присвоителната дейност очевидно е било имущество, собствено на "Б." АД и представляващо вземане (главница и лихви в размер на 93 242 083. 30 неденоминирани лв.), произхождащо от предоставен паричен ресурс на "К." на 06.10 и 07.10.1993 г. в размер на 75 млн. неденоминирани лв. Противно на възраженията на защитата (които са били надлежно проверени в хода на проведеното въззивно следствие) тези парични средства реално са съществували и са били преведени от "К." АД на "Б." АД , формирайки вземането на първата и задължението на втората да ги върне съгласно клаузите на сключените договори за депозит. Това не е било сторено до 08.08.1994 г., когато е започнало развитието на дейността на подсъдимия К., инкриминирана в настоящото производство и завършила на 09.09.1994 г. Предмет на присвоителното деяние е именно това вземане на "Б." АД, което към първата посочена дата е било налично, като средствата реално са съществували в сметката на "К."АД и са били годен обект на разпореждане. Всички тези обстоятелства са били подробно изследвани от въззивната инстанции, която е изложила пределно ясни и аргуменитрани мотиви, съответстващи на събраните по делото доказателства, вкл. тези при въззивното разглеждане. Те не са позволявали споделяне на възражението за липса на реално движение на парични средства поради неплатежоспособност на "К." АД и свързаната с това теза за реализиране на счетоводна схема за стабилизирането й чрез подписване на договорите за цесия и последващо погасяване на кредитите към тази банка. По ясен и недвусмислен начин е разрешен и въпроса за механизма на присвояването. На 08.08.1994 г. подсъдимият К. се разпоредил с вземането на "Б."АД (без разрешение на СД, еднолично - без знание и съгласие на изп. директор Н. С., заедно с когото считано от 28.02.1994 г. са могли да представляват и задължават банката), като прехвърлил същото на шест физически лица (С. Д., В. М., В. Т., С. Щ., Г. К. и И. И.), осигурени от св. В. Д., сключвайки с тях отделни договори за цесия, укривайки тази информация от "Б." АД, където те не били представени и вписани. На 08.09.1994 г. банката-длъжник – "К." АД, в съгласие с договорите за цесия, превела на физическите лица в нарочно открити за целта сметки общо 108 242 083. 30 неден. лв. (75 млн. главница и 33 242 083. 30 лв. лихви), респ. изпълнила задължението си към новите кредитори с оглед извършената цесия на вземането и отписала същото в своите счетоводни документи. На 09.09.1994 г. горепосочените физическите лица закупили валута с преведените суми и погасили кредитните задължения на фирми на К. (създадени и менажирани от него, на които той е отпускал кредити през 1993 г., докато е управлявал "К." АД) в общ размер на 93 988 034. 77 неден. лв. (като обвинението е само за 93 242 083. 30 неден. лв.). Тази фактология е била безспорно установена след надлежен анализ на доказателствените източници и експертни заключения. Потвърдено е реалното движение на парични средства от "Б." АД към "Кр." АД по договорите за депозит от 1993 г., както и от сметката на „К.” към сметките на физическите лица – цесионери, а оттам към фирмите кредитополучатели, чиито задължения са били погасени. Изяснени са всички необходими детайли относно взаимоотношенията между К. и свързаните с него фирми, определяни като „негови” по причини пространно изяснени в мотивите на въззивния съд. Това е сторено и относно конкретните обстоятелства, при които са подписвани договорите за цесия и участието на св. В. Д., респ. на неговите подчинени и приближени лица, както и това на други банкови служители (вкл. св. Н. Ц. и Ю. С.), а също и относно целите на цялата операция – да бъдат погасени кредитите на въпросните фирми на К. в "К." АД, което да стане за сметка на отписване на вземането на "Кр." АД, което реално се е случило. Липсата на подписи на подсъдимия върху платежните нареждания за погасяване на кредитите не е определящо за личния му принос в тази част от операцията, след като всички негови действия са били подчинени на тази крайна цел и са били осъществени чрез осигурените от св. Д. подставени лица, за което въззивния съд също е изложил подробни и убедителни аргументи. Въз основа на правилно установените от въззивната инстанция данни законосъобразно е прието, че в случая е осъществено разпореждане с имущество на "Б."АД, част от което несъмнено е вземането му към „К.”, съществувало към 08.08.1994 г. Чрез неговото цедиране, извършено с подписването на договорите за цесия от същата дата, подсъдимият е демонстрирал умисъл за своене, разпореждайки се с това имущество като със свое, въпреки че не е разполагал с представителна и разпоредителна власт за това. Предназначението на цесиите обаче не са преследвали единствено погасяване на вземането на "К. АД, а използване на тези парични средства за последващата част от операцията – за погасяване на кредитните задължения на обслужваните от него фирми в тази банка, от което той е имал личен интерес. В този смисъл, дали акцентът е върху неправомерно погасяване на вземането на "Б." АД или върху последвалото пренасочване на парични средства за погасяване на кредитите в „К.” не променя същността на извършеното от подсъдимия, тъй като произходът на средствата е вземането, произхождащо от предоставения паричен ресурс от „Б.” през 1993 г. С неправомерното цедиране на това вземане на 08.08.1994 г. е поставено началото на присвоителната дейност, завършила с реализирането на финансов резултат в полза на подсъдимия на 09.09.1994 г. Фактът, че и „К.” е имала интерес от този резултат, тъй като практически е извършено прихващане на задълженията по кредитите на фирмите на К. със задължения по връщане на дълга на „Б.”, който е бил отписан (а впоследствие признат за съществуващ въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на "Б." АД, респ. несъдебно изпълнително основание), също не води до по-различно разрешаване на настоящия казус. Паричният ресурс, предоставен през 1993 г. на "Кр." АД не се е върнал в патримониума на "Б." АД към момента, когато това е било обективно възможно, тъй като подсъдимият е пренасочил средствата от вземането, цедирайки го на физическите лица, които впоследствие са погасили валутните кредити на неговите фирми. Последващото признаване на валидност на вземането (съобразно изпълнителния лист), което през 1996 г вече е било оценено за безнадеждно съгласно докладите на БНБ, не води до извода за несъставомерност на деянието. При финализирано разпореждане (в периода 08.08-09.09.1994 г.) въпросът за възможна, но несигурна възстановимост на паричните средства на по-късен етап, при това без да е установено такова намерение на дееца, не повлиява крайното заключение за осъществен състав на престъплението по чл. 203 ал. 1 и 2, вр. чл. 201, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, за което подсъдимият К. правилно е бил признат за виновен. Няма основание да се счита, че е допуснато нарушение на материалния закон поради неприлагане на по-благоприятната редакция на чл. 201 от НК (ДВ. Бр. 50/01.06.1995 г.), изискваща присвояването да е в свой или чужд личен интерес. Въззивният съд подробно е обсъдил този въпрос, като аргументирано е приел, че зад фасадата на фирмите кредитополучатели – еднолични търговци и дружества, е стоял именно подсъдимия К., поради което и с погасяването на кредитите на същите тези фирми, определяни като „негови” е удовлетворен негов личен финансов интерес. По доводите за явна несправедливост на наказанията: Макар и с различна насоченост, такива са направени в протеста и касационната жалба, които ВКС провери и намери за неоснователни. Противно на изложеното в касационния протест, касаещо неоправданото смекчаване на наказанията на подсъдимия К. за горепосоченото деяние, при проверката ВКС не констатира основания за преразглеждането на този въпрос в претендираната насока. В тази връзка не се възприема и довода за неправилно приложение на чл. 55 ал. 1, т. 1 и на ал. 3 от НК. Трайна и последователна е практиката на Европейския съд по правата на човека, възприета и от ВКС, че фактическата продължителност на наказателното производство (като времеви период, обхващащ двете фази на процеса), съпоставена с обема и тежестта на конкретното дело, както и с поведението на органите на разследването и на съдебната власт, и на самия подсъдим, следва да се разглежда като съществен фактор, повлияващ необходимостта от смекчаване на наказанието, при това не само в контекста на намаляване размера на лишаването от свобода, но и относно другите по-леки наказания, предвидени в съответната приложима норма от вътрешното право. Прилагането на този подход служи като своеобразен компенсаторен механизъм за поправяне на признато нарушение по чл. 6(1) от ЕКПЧ в аспекта за разумната продължителност на наказателното производство и осигурява надлежно изпълнение на задълженията на държавата по чл. 13 от ЕКПЧ. От мотивите на въззивния съд е видно, че тези изисквания са били коректно съобразени чрез използване на техниката по чл. 55 ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК. Отчетено е, че независимо от данните за недобросъвестното процесуално поведение на подсъдимия, по повод на което е било водено екстрадиционно производство, срока на наказателния процес, чието начало на досъдебната фаза е поставено на 04.07.1997 г., а впоследствие ефективно е продължило в съдебната от 2005 г. нататък (след връщане за допълнително разследване в периода 2000-2005 г.), формира извод за прекомерна продължителност, надхвърляща всякакви изисквания за разумност, независимо от тежестта и сложността на делото. При това за деяние, извършено в периода 08.08.-09.09.1994 г. или преди повече от 20 години. Поради това ВКС намира, че с намаляване на наказанието лишаване от свобода от 13 на 6 години, на лишаването от права – от 15 на 6 години и отмяна на наказанието конфискация в размер на ½ от имуществото на подсъдимия, е постигната адекватна и съизмерима компенсация за реализираното нарушение по чл. 6(1) от ЕКПЧ. В този смисъл няма място за споделяне на възраженията в протеста за нарушаване баланса между генерална и лична превенция, вкл. по повод отмяната на наказанието конфискация съобразно чл. 55 ал. 3 от НК. Вярно е, че подробни мотиви за тази отмяна не са били изложени, но не може да бъде подминато и това, че и първата инстанция не е посочила такива за неговото налагане, още повече при липса на каквато и да е информация за налично имущество, което да подлежи на конфискация. Неоснователни са и доводите на защитата по отношение на съизмеримостта на намаления срок на наказанието лишаване от свобода с данните за неразумната продължителност на наказателния процес за деяние, извършено пред повече от 20 години. ВКС намира, че редукцията в размер на повече от ½ от наложеното наказание от първата инстанция, респ. с 1 година повече от половината от минималното наказание, предвидено в чл. 203, вр. чл. 201 от НК, което е 10 години, е адекватна и достатъчна компенсация за констатираното нарушение по чл. 6(1) от ЕКПЧ. Макар и в значително намален размер необходимостта от ефективното наказание не е отпаднала с оглед постигане целите на генералната превенция. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 30/13.02.2014 г. на Софийски апелативен съд, НК, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1279/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.