2 Р Е Ш Е Н И Е № 274 гр. София, 24.10.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2228 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Касационното производство е образувано по жалба на ищеца по делото И. П. И. и по жалба на ответника [фирма] срещу решение № 175/09.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 3212/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. С определение № 534/14.06.2016 г. касационното обжалване е допуснато само в обжалваната от ищеца и подлежаща на обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК, част на въззивното решение, с която са отхвърлени предявените по делото искове с правно основание чл. 200 от КТ за присъждане на обезщетения за имуществени вреди за сумата 357.42 лв. месечно – разходи за лекарствени медикаменти и за сумата 264 лв. месечно – разходи за възстановителни и рехабилитационни процедури за периода 01.05.2013 г. – 13.05.2021 г., ведно със законните лихви. В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и съображения за неправилност на тази част от въззивното решение, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца, не е взел становище по нея и в откритото съдебно заседание. С посоченото определение № 534/14.06.2016 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение. Трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в посоченото от касатора-ищец, решение № 553/27.06.2013 г. по гр. дело № 196/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, приема, че въззивният съд е съд по съществото на спора и формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. В другите две решения, посочени от касатора-ищец – решение № 226/20.01.2016 г. по гр. дело № 2530/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 243/01.04.2010 г. по гр. дело № 772/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, е прието, че имуществени вреди по чл. 200 от КТ, равностойни на разходите за специален хранителен режим, могат да се установяват с всички допустими доказателствени средства, в това число – и с експертиза. В противоречие с тази константна задължителна практика, която изцяло се споделя и от настоящия състав на ВКС, за да отхвърли като недоказани по основание и размер исковете по чл. 200 от КТ за присъждане на процесните и в настоящото касационно производство обезщетения за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарствени медикаменти и в разходи за възстановителни и рехабилитационни процедури, въззивният съд се е задоволил да посочи в мотивите си единствено, че независимо от доказания по делото ексцес (влошаване) на заболяването на ищеца, нито от свидетелските показания, нито от приетите съдебно-медицински експертизи може да се направи категоричен извод, от кои точно медикаменти месечно се нуждае ищецът за поддържане на здравословното си състояние, както и че не се доказва по делото от нито едно от събраните доказателства, колко пъти и какво санаториално и рехабилитационно лечение следва да се провежда. Същевременно, при обсъждане поотделно на доказателствата по делото, въззивният съд, след като е изложил съображения, че кредитира показанията на разпитаната като свидетел, съпруга на ищеца, е посочил, че тя твърди, че ежемесечно закупуват различни медикаменти за лечение и болкоуспокояващи, както и че по лекарска препоръка заплащат на рехабилитатор, който идва, за да раздвижва ставите и да се избегне влошаване на състоянието на ищеца. Съдът, също лаконично е посочил и че експертите, изготвили двете съдебно-медицински експертизи, не са се ангажирали с посочване на необходимите медикаменти за лечение на ищеца, както и че приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза определя стойността на претендираните с исковата молба медикаменти. Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателни са оплакванията в касационната жалба на ищеца, че горните изводи на въззивния съд са освен необосновани – несъответстващи на доказателствата по делото, а и направени при допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК), тъй като той не е извършил цялостна съвкупна преценка на доказателствения материал, както се приема в цитираната по-горе задължителна практика на ВКС. Това нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, тъй като е повлияло и на крайния извод на окръжния съд за отхвърлянето като недоказани по основание и размер на разглежданите и в настоящото касационно производство два иска по чл. 200 от КТ за обезщетения за имуществени вреди. Както е приел и въззивният съд, между страните по делото са безспорни обстоятелствата: че между тях е съществувало трудово правоотношение; че през 2006 г. е настъпила трудова злополука, в резултат на която ищецът е загубил на 100 % работоспособността си (парализиран е от кръста надолу) и се нуждае от чужда помощ; че с влязло в сила съдебно решение ответникът е бил осъден да заплаща на ищеца процесните и по настоящото дело обезщетения за имуществени вреди: 357.42 лв. месечно – разходи за лекарствени медикаменти и 264 лв. месечно – разходи за възстановителни и рехабилитационни процедури, но за предходен период от време 23.01.2007 г. – 01.06.2010 г.; както и че от последната дата до началото на процесния по настоящото дело период - 01.05.2013 г. ответникът е продължил да заплаща такива обезщетения на ищеца по силата на сключено между тях извънсъдебно споразумение. Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото и че след 23.04.2013 г. с експертно решение на ТЕЛК на ищеца е призната пожизнена инвалидизация, както и че не само не е налице подобряване, а напротив – налице е ексцес – влошаване на здравословното му състояние, което е в причинна връзка с трудовата злополука. Както вече беше посочено, от показанията на свидетеля Д. И. – съпруга на ищеца, е установено, че последният ежедневно се нуждае от медикаменти, като ги увеличават, а не ги намаляват; за болките ползва нурофен; преди е пиел неуронтин, тегретол, веднъж е пил немезил, но тъй като той е скъп, купуват аулин. Свидетелката сочи и че по лекарски указания идва рехабилитатор, който прави масаж и раздвижва коленните и тазобедрените стави на ищеца, които трябва да се поддържат в определена форма, защото иначе той няма да може и да седне. От заключението на вещото лице д-р С. З. – уролог и от разпита му в съдебно заседание се установява, че хроничната уроинфекция при ищеца налага приемането на уроантисептични медикаменти при всяка ежемесечна смяна на уретракния катетър, като например – нитроксулин нолицин, ципрофлоксацин. От заключението на вещото лице д-р А. А. – невролог се установява, че по отношение на параплегията при ищеца, лекарствата, които той трябва да взема са по групи: нестероидни противовъзпалителни, които не могат да се вземат непрекъснато, поради опасност от увреждане на стомашно-чревния тракт; витамини от гр. „В“, като обикновено се правят тримесечни курсове; аналгетици при много силни болки. В същото заключение е посочено и че кинезитерапията и възстановителните процедури трябва да се провеждат ежедневно, като периодично се прилагат от специалисти, след което – от близките. Въззивният съд изобщо не е обсъдил тези части от заключенията на двете съдебно-медицински експертизи по делото, като напълно необосновано е приел, че експертите не са се ангажирали с посочване на необходимите медикаменти за лечение на ищеца. Така установените обстоятелства по делото налагат несъмнения извод, че и двата разглеждани иска са доказани по основание. Тежкото здравословно състояние на ищеца вследствие трудовата злополука, както и неговото влошаване очевидно са наложили и налагат, и след началото на процесния по делото период 01.05.2013 г. той да приема и да продължи да приема лекарства, както и периодично да ползва услугите на специалист за възстановителни и рехабилитационни процедури; респ. – да прави разходи за такива, поради което ответникът му дължи обезщетение по чл. 200 от КТ. Предвид пожизнената инвалидизация на ищеца и тенденцията не за подобряване, а за влошаване на здравословното му състояние, той очевидно ще продължи да прави такива разходи и за в бъдеще – до края на процесния период 13.05.2021 г. (съобразен съгласно изложеното в исковата молба със средната продължителност на живота в страната), респ. – до настъпване на други обстоятелства, представляващи предвидени в закона основания за прекратяване или изменение на дължимото обезщетение (в този смисъл – и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 153/02.06.2011 г. по гр. дело № 526/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил изцяло и приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза. От него се установява, че изчислени на база представените от ищеца по делото множество фактури, средномесечните му разходи за поддържащо лечение – лекарствени медикаменти – за периода декември 2012 г. – май 2013 г. (т.е. – непосредствено преди и в началото на процесния период) възлизат на 164.27 лв., а изчислени по цени към януари 2015 г. – възлизат на 187.72 лв. При така даденото заключение по делото, предвид разпоредбата на чл. 162 от ГПК, както и предвид практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 307/01.08.2014 г. по гр. дело № 773/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), съгласно която при обезщетение за имуществени вреди както за минал, така и за бъдещ период от време следва да се отчете икономическата конюнктура и инфлационните процеси, респ. – да се вземе предвид стойността на стоките и услугите към датата на изготвяне на заключението по висящото дело, следва, че искът за обезщетение за разходите за лекарствени медикаменти е доказан до размер от 187.72 лв. месечно. Също предвид разпоредбата на чл. 162 от ГПК и доколкото по делото няма други данни, следва да се приеме, че искът за обезщетение за разходите за възстановителни и рехабилитационни процедури е доказан до размера на присъденото с предходното влязло в сила решение между страните, обезщетение, заплащано и съгласно последвалото извънсъдебно споразумение между тях до началото на процесния по настоящото дело период, т.е. – за пълния му размер от 264 лв. месечно. От изложеното следва, че в допуснатата до касационно обжалване част, въззивното решение, като неправилно, следва да се отмени изцяло по последния иск – за сумата от 264 лв. месечно, и – до посочения по-горе размер от 187.72 лв. месечно – по иска за обезщетение за разходите за лекарствени медикаменти, като вместо това настоящата касационна инстанция следва да постанови решение за осъждане на ответника да заплати и заплаща на ищеца тези помесечни суми. Последните се дължат ведно с претендираната от ищеца законна лихва, считано от първо число на месеца, за който се дължи съответната месечна вноска, до пълното ѝ изплащане (в този смисъл – също решение № 153/02.06.2011 г. по гр. дело № 526/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В допуснатата до касационно обжалване част, с която искът за обезщетение за разходите за лекарствени медикаменти е отхвърлен за разликата над сумата 187.72 лв. до пълния предявен размер от 357.42 лв. месечно, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила в тази част. Ищецът претендира разноски, но не е представил доказателства да е направил такива, поради което не следва да му се присъждат – независимо от изхода на спора по делото. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати дължимите се държавни такси за производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената с настоящото решение част от исковете, а именно: по сметка на ПРС – сумата 1 743.64 лв., по сметка на ПОС – сумата 871.82 лв. и по сметка на ВКС – сумата 871.82 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 175/09.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 3212/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която искът за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарствени медикаменти, е отхвърлен за сумата 187.72 лв. месечно, ведно със законната лихва, и изцяло е отхвърлен искът за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за възстановителни и рехабилитационни процедури, ведно със законната лихва; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 200 от КТ, [фирма] да заплати и заплаща на И. П. И. сумата 187.72 лв. (сто осемдесет и седем лева и седемдесет и две стотинки) месечно, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие трудова злополука от 24.11.2006 г., изразяващи се в разходи за лекарствени медикаменти за периода 01.05.2013 г. – 13.05.2021 г. или до настъпване на обстоятелства, представляващи предвидени в закона основания за прекратяване или изменение на дължимото обезщетение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от първо число на месеца, за който се дължи съответната месечна вноска, до пълното ѝ изплащане; ОСЪЖДА, на основание чл. 200 от КТ, [фирма] да заплати и заплаща на И. П. И. сумата 264 лв. (двеста шестдесет и четири лева) месечно, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие трудова злополука от 24.11.2006 г., изразяващи се в разходи за възстановителни и рехабилитационни процедури за периода 01.05.2013 г. – 13.05.2021 г. или до настъпване на обстоятелства, представляващи предвидени в закона основания за прекратяване или изменение на дължимото обезщетение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от първо число на месеца, за който се дължи съответната месечна вноска, до пълното ѝ изплащане; като ОСТАВЯ В СИЛА решение № 175/09.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 3212/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, – в останалата допусната до касационно обжалване част, с която искът за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарствени медикаменти, е отхвърлен за разликата над сумата 187.72 лв. до пълния предявен размер от 357.42 лв. месечно, ведно със законната лихва върху тази разлика; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, [фирма] да заплати дължими държавни такси за производството по делото, а именно: по сметка на Пловдивския районен съд – сумата 1 743.64 лв. (хиляда седемстотин четиридесет и три лева и шестдесет и четири стотинки), по сметка на Пловдивския окръжен съд – сумата 871.82 лв. (осемстотин седемдесет и един лева и осемдесет и две стотинки) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 871.82 лв. (осемстотин седемдесет и един лева и осемдесет и две стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.