Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е     № 257   гр. София, 15 юни  2010г.     В   ИМЕТО   НА   НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори  април, две хиляди и десета година,  в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ВЕРОНИКА  ИМОВА                                      ЧЛЕНОВЕ :   КРАСИМИР  ХАРАЛАМПИЕВ                                                                           КЕТИ  МАРКОВА     при  участието на секретаря  ИВАНКА  ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора  РУСКО  КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията   КЕТИ  МАРКОВА н. д. №  186/ 2010г.   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. М. К., от гр. П., срещу въззивно решение № 27 от 28. 02. 2010г., на Пловдивския апелативен съд, наказателно отделение, 1 състав, постановено по ВНОХД № 535/ 2009г., по описа на съда, с което е изменена присъда № 149 от 10. 11. 2009г., по НОХД № 2101/ 2009г., на Пловдивския окръжен съд. От лаконичното съдържание на касационната жалба на подсъдимия А. М. К. се извеждат доводи за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Поддържа се, че касаторът не е автор на инкриминираното престъпление, а наложеното си наказание намира за тежко, дори и в намаления му от втората инстанция размер. Искането е за оправдаването му. Подсъдимият, лично и чрез назначения му в настоящото производство служебен защитник, в съдебно заседание пред касационната инстанция поддържа жалбата, по съображенията в нея, със заявеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия А. М. К. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимия А. М. К. от гр. П., за виновен в това, че на 26. 06. 2009г., в гр. П., при условията на опасен рецидив, в съучастие като извършител с И. А. А. , последният като помагач, отнел чужда движима вещ, на стойност 350 лв., от владението на Г. Н. Г. , без негово съгласие, и с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на седем години лишаване от свобода, като е постановил наказанието да се изтърпи при строг първоначален режим, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Осъдил е подсъдимия да заплати разноските по делото. Със същата присъда подсъдимият И е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 29, ал. 1, б. «а» и «б» НК, и чл. 54 НК- на шест години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, и е оправдан по обвинението по чл. 20, ал. 2 НК. С обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд, наказателно отделение, 1 състав, е изменил цитираната първоинстанционна присъда, като е намалил размера на наказанието на подсъдимия А. М. К.- от седем години, на пет години лишаване от свобода, а на подсъдимия И от шест години, на шест месеца лишаване от свобода. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Поддържаният в жалбата на подсъдимия К довод за нарушение на материалния закон, е неоснователен. Същият, макар и немотивиран, се свежда до неправилното, според него осъждане по предявеното му обвинение. Това би било вярно, ако действително жалбоподателят е признат за виновен и осъден при липсата на годни, събрани по предвидения в НПК ред доказателства, установяващи безспорно авторството на престъплението, че са налице допуснати от предходните инстанции съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неправилна интерпретация на доказателствата, или игнориране на онази част от тях, оневиняващи дееца. Доводът за авторството на престъплението е бил поддържан и пред въззивния съд, който законосъобразно го е отхвърлил като неоснователен. Изложил е в мотивите си убедителни, основани на закона и доказателствата по делото съображения, които изцяло се споделят от касационния съдебен състав, поради което и преповтарянето им е безпредметно. В случая предходните съдилища са изпълнили в пълен обем задълженията си на орган по ръководство и решаване на делото в съответния стадий на съдебната фаза на процеса, да съберат всички доказателства, относими към предмета, очертан с нормата на чл. 102 НПК, и необходими за разкриване на обективната истина, съгласно чл. 13 НПК. Анализирали са доказателствените източници, обсъждайки ги поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на принципните изисквания на чл. 14 и чл. 18 и чл. 107 НПК. Касационната инстанция намира, че липсват основания да се счете, че доказателствата по делото са били оценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, тъй като събирането, проверката и оценката на доказателствата, обосновали вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав по фактите, е извършено в съответствие с действащите процесуални норми. Обстоятелството, че подсъдимият отрича съпричастност към извършване на престъплението, не означава, че авторството на деянието не е могло да бъде установено чрез други доказателствени средства, каквито в един достатъчен обем са събрани в настоящото наказателно производство. Показанията на пострадалия малолетен свидетел Г, оценени съвкупно с тези на свидетелите Г, С. А. и А. И. са мотивирали съдилищата еднозначно и категорично да заключат, че именно подсъдимите К. и А. са лицата, които на инкриминираната дата са извършили в съучастие престъплението, в което са обвинени. Безспорно установени по делото са обстоятелствата, относно ролята и участието на всеки от двамата дейци, а именно, че докато А. пазел отстрани, К. захванал със сила, достатъчна да парира евентуална съпротива, ръката на 6-годишното дете, и стискайки я обърнал, за да му отнеме по този начин златната гривна. Показанията на пострадалия свидетел са обсъдени обективно и в тяхната пълнота, съпоставени са с останалите доказателствени източници, и въпреки известните нюанси в детайлите, предвид отчитането на изминалия период и различното време на провежданите разпити, с оглед и на неговата възраст, са оценени като добросъвестни, поради което и правилно са кредитирани. Апелативният съд подробно се е занимал с обясненията на подсъдимите, задълбочено е анализирал лансираната чрез тях версия за релевантните събития, респ. опита на дейците да отрекат всякаква съпричастност с престъплението, и правилно ги е оценил като тяхна защитна позиция. При тези данни, касационният съдебен състав прие, че въпросът за авторството на престъплението е решен правилно от инстанциите по съществостановени са конкретните действия на жалбоподателя по осъществяване на изпълнителното деяние на съставното престъпление грабеж, включващо отнемане на движимите вещи и принуда, чрез употребата на сила, при доказания в процеса механизъм, като способ за това. Изводите по същество, за вината и отговорността на касатора, са изградени въз основа на комплексната оценка на всички доказателствени материали, събрани по делото, обсъдени задълбочено, обективно и всестранно от съдилищата. Предвид изложеното по- горе, в процесния случай липсват основания да се счете, че съдилищата са формирали своето вътрешно убеждение въз основа на негодни доказателствени средства, на несъществуваща доказателствена основа, или интерпретацията на доказателствените материали да е извършена в разрез с установените от закона процесуални правила. Както правилно са заключили първостепенният и въззивният съд обвинението е доказано по несъмнен начин, поради което законосъобразно подсъдимият А е признат за виновен и осъден за извършеното от него престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” НК, при констатираното наличие на всички обективни и субективни признаци на неговия състав. Наказанието на подсъдимия е определено законосъобразно и справедливо, при стриктното спазване на критериите по чл. 54 НК. Взети са предвид обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на престъплението и всички релевантни смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. ВКС не констатира да са игнорирани съществуващи смекчаващи обстоятелства, или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена. Подсъдимият е осъждан многократно, все за тежки умишлени престъпления, преимуществено срещу собствеността. Очевидно е, че постановяваните срещу него осъдителни присъди не са произвели своя възпитателен и превантивен ефект. В този смисъл, предходните му осъждания, извън определящите правната квалификация на деянието, законосъобразно са отчетени като отегчаващи отговорността му. Същият характер имат лошите характеристични данни и водещата роля на касатора в инкриминираната съучастническа дейност. Същевременно обаче предметът на престъплението е останал във фактическата власт на подсъдимите за кратко, от порядъка само на 10- 15 минути, което обстоятелство правилно е прието като смекчаващо. Поради това, наказанието от пет години лишаване от свобода, т.е. в минималния размер, предвиден в закона, е отмерено справедливо от втората инстанция и в съответствие с принципите за индивидуализацията му. Липсва основание обаче за последващо намаляване на неговия размер, съобразно заявеното от касатора искане, включително и за приложение разпоредбата на чл. 55 НК. Не са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, а и никое от тях няма характера на изключително. В случая не е изпълнена и втората кумулативна предпоставка- и най- лекото, предвидено в санкционната част на особената наказателноправна норма наказание, да се оказва несъразмерно тежко. При тези данни, касационният съдебен състав прие, че наказанието, наложено на подсъдимия К е съобразено с реализиране на целите, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, въплътен в нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Предвид горните съображения, като намери, че касационната жалба на подсъдимия А, с която е сезиран, е неоснователна, ВКС в настоящия си състав, прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 1 НПК, следва да остави в сила обжалваното въззивно решение. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 27 от 28. 02. 2010г., постановено по ВНОХД № 535/ 2009г., по описа на Пловдивския апелативен съд, наказателно отделение, 1 състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.           ПРЕДСЕДАТЕЛ:         ЧЛЕНОВЕ: