О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 614

София, 28.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4749 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на З. В. И., с адрес в [населено място], представлявана от адв. П. Н., против въззивното решение без номер от 21 юли 2021 г., постановено по в.гр.д. № 25/2021 г. по описа на Окръжен съд Монтана, с което се отменя решение № 260124 от 27 ноември 2020 г., постановено по гр.д. № 1971/2019 г. по описа на Районен съд Монтана, и вместо него родителските права по отношение на децата И. И. Л. и И. И. Л. са предоставени на бащата И. Л. К., определено е местоживеенето на децата при бащата, определен е следният режим на лични контакти на майката З. И. с децата: всяка първа и трета неделя от месеца от 9 ч. до 18 ч. по местоживеенето на децата, без присъствието на бащата, и майката взема децата при себе си за две седмици през лятната ваканция в период, който не съвпада с годишния отпуск на бащата. В тежест на И. са присъдени разноски по делото.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че съдът не е събрал и не е обсъдил всички доказателства по делото, в мотивите на решението не са обсъдени фактите и доказателствата от значение за решаване на спора за родителските права, мотивите не съдържат произнасяне по основните доводи и възражения срещу първоинстанционното решение. Съдът е постановил решението си в противоречие с ППВС № 1/1974 г. по обобщаване практиката на съдилищата по предоставяне упражняването на родителските права и определяне на личните отношения между децата и родителите, като не са взети предвид съществени обстоятелства, имащи отношение към ефикасността на защитата на детето и на положението му, например отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител и обратното, пречки, създавани от родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител, невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражняване на родителските права и изобщо нарушаване по различни начини от единия родител на постановения от съда режим на лични отношения. Съдът е следвало да извърши и цялостна преценка на конкретните обстоятелства по чл. 59, ал. 4 СК в светлината единствено на най-добрия интерес на детето, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Тезите на касаторката са доразвити в изложението към касационната жалба, като се сочи, че липсват данни бащата да е сезирал социалните служби за аморално поведение на майката и за отклонения в грижите за децата, те да не са били обгрижвани и да не са посещавали редовно учебните заведения, или да има данни за отклонение в дисциплината им. Въззивният съд е посочил, че според съдебната експертиза, бащата е „програмиращият родител“, той е запознал децата с всички факти (съществуващи според него), уличаващи майката в аморално поведение, и това не е еднократен акт, а очевидно е с цел постигане на отчуждаване, като именно той е показал на децата снимките на майката с интимно съдържание и е отричал съществуването на положителни качества у нея. За цялото време на съдебния процес майката не може да осъществи контакт с децата, тъй като при всяка среща бащата и негови роднини заявяват, че децата не искат да виждат майка си. Майката е материално осигурена, има подкрепата на близките си за отглеждането на децата, може да им осигури здрава среда и да ги възпитава в добро поведение и ценности. Въззивният съд е съобразил, че след м. юли 2019 г. майката не осъществява контакти с децата по вина на бащата, който е успял да разкъса връзката между тях; твърденията за проституция и изневери са приети за недоказани, както и за профили в социалните мрежи с нецензурно съдържание; бащата е пренесъл собствената си неудовлетвореност от съвместния живот с майката върху децата и си е позволил да изгради отчуждение, рискувайки да разруши психиката им в ранна възраст, чрез използване на снимки, които майката е изпратила до бащата – което не е укоримо в интимните отношения между двама възрастни. Твърди се, че макар на базисно ниво родителите да имат приблизително равни възможности, то извън това поведението на бащата е укоримо, сочи нисък родителски капацитет, вредно е и опасно за децата предвид пола и възрастта им, при които предимство има майката. Децата са запазили значимостта на майката като такава в съзнанието си, установено от експертното заключение, и отчуждението не е необратимо. Поставят се правни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС.
Ответникът И. Л. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. К. Б., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
Събраните пред първата и въззивната инстанция по делото доказателства сочат, че З. И. и И. К. са живели на съпружески начала до м. юни 2019 г., след което И. е напуснала семейното жилище, а децата са останали да живеят с бащата. От съвместното съжителство са родени децата И., родено на 03.02.2009 г., и И., родено на 18.03.2011 г. По силата на привременни мерки децата са оставени да живеят при бащата до приключване на съдебния процес, при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първата инстанция, като определението е дало отражение върху развитието на отношенията на дъщерите и майката и е предопределило крайния резултат от процеса. След м. юли 2019 г. майката не осъществява контакти с децата, като основната причина за това е тяхното нежелание – разпитани в процеса в присъствие на психолог, децата заявяват, че не желаят да общуват с майката. Разкъсването на връзката деца-майка е провокирано от нейни интимни снимки, показани на момичетата от бащата, като тези кадри са били коментирани в семейството в присъствието на децата, които са възприели извършеното от майката като „предателство“. Съществуването на снимките не е опровергано от майката, но тя обяснява заснемането с отношенията между родителите и стореното от бащата искане в тази насока, като снимките са му предоставени от самата нея. Свидетели от страна на бащата заявяват, че майката поддържа безразборни връзки с мъже и дори има намеци за проституция, без тези сведения да са основани на лични възприятия или конкретни факти; съдът приема тези твърдения за недоказани и за резултат от крайно субективни и повлияни от лично негативно отношение. Съдът приема, че собствената неудовлетвореност на бащата от семейния живот е внушена на децата от самия него; с цената да бъдат разрушени в психиката на момичетата базисни понятия и ценности той си е позволил да покаже актови снимки на майката, като така е поставил начало на изграждане на отрицателен образ на майката и е насочил мисленето на децата в посока отчуждаване от нея. Същевременно е посочено, че бащата е в непосредствен ежедневен контакт с децата и по никакъв начин не е положил усилия за преодоляване шока на видяното и за преработването на психотравмата; в психологическата експертиза се подчертава, че децата изпитват гняв и неприязън към майката, без сами да могат да формулират какво са изпитали при виждането на снимките, което се обяснява от експерта с възпроизвеждане на външни коментари, страх да не загубят и отглеждащия ги родител и желанието да получат неговото одобрение; заключението на експертизата е, че ролята на бащата е на „програмиращия“ родител, който, дори да го е направил инстинктивно, е този, който влияе, внушава, насочва мисловните процеси. Съдът обръща внимание на страните по спора, че разрешаването на конфликтната ситуация е възможно единствено с активното участие и на двамата родители – необходимо е те да потиснат неприязънта си един към друг, за да могат да постигнат нормално, спокойно общуване по въпросите за отглеждането и възпитанието на децата, но никой от двамата не е готов да направи компромис със собственото си разочарование, за да се пристъпи към разрешаване на проблема с двете деца; за преодоляване състоянието на децата е необходима работа с психолог при нужно съдействие и от двамата родители. Прието е, че всеки от двамата родители притежава базисни качества да отглежда децата, има материални възможности за осигуряване жилище, образование, задоволяване на материални потребности; и двамата родители показват непознаване на детската психика, дефицит в умението за общуване и неправилен подход. При установените еднакви възможности на родителите, за определяне на най-подходящите мерки по отношение на децата, решаващият критерий е интересът им. Счетено е, че децата трябва да останат при бащата, защото принудително наложена промяна в живота им ще бъде пореден стрес с непредвидими последици за психиката им – силовото им преместване при майката не е уместен подход за преодоляване синдрома на родителското отчуждение, а такова преодоляване може да се постигне с постепенни действия и осъзнаването на случващото се от децата с помощта на специалист; децата следва да останат при бащата до успокояване и нормализиране на отношенията между родителите, като и двамата следва да положат усилия за търсене на подход към децата и възможности за възстановяване на нарушената връзка. При бащата децата получават грижи и са задоволени всичките им нужди, децата се справят отлично в училище, при отглеждането им бащата е подпомаган от бабата по бащина линия. Определеният от съда режим може да бъде разширен в бъдеще при промяна в отношенията и преодоляване на отчуждението.
Касационният съд приема, че поставените от жалбоподателката правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че при разрешаване на спора за предоставяне на родителските права и личните отношения между родителите и децата съдът не е взел предвид обстоятелствата, необходими за съобразяване по смисъла на ППВС № 1/1974 г., решение по гр.д. № 2537/2013 г., IV г.о., решение по гр.д. № 5475/2014 г., IV г.о., решение № 334 по гр.д. № 2202/2015 г., IV г.о. С цитираното ППВС се установява правилото, възприето и в Семейния кодекс – чл. 59, ал. 4 СК, че решението за предоставяне упражняването на родителските права и произтичащите от това последици следва да се основава на интересите на децата, като такива обстоятелства са родителските качества, полагането на грижи и умения за възпитание, подпомагането подготовката за придобиване знания, трудови навици и др., моралните качества на родителя, социалното обкръжение и битовите условия, възраст и пол на децата, привързаността между деца и родители и между децата, помощта на трети лица и др. Върховният съд подчертава, че решението на съда следва да се основава на обстоятелствата на конкретния случай в съвкупност, които могат да са от най-разнообразно естество. Постановките на соченото ППВС са задължителни и при действащия СК, като част от критериите, от които се ръководи съдът при разрешаването на спор за упражняване на родителски права, са нормативно закрепени в СК, но и в закона изброяването не е изчерпателно, каквото е и изброяването в ППВС № 1/1974 г. – съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в него обстоятелства, като мотивира значението им по отношение на спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Съдът обаче не може да основе решението си само на някои от посочените в постановлението обстоятелства и да игнорира други; изброените в постановлението обстоятелства са минимумът, който трябва да бъде взет предвид при изследване на най-добрия интерес на детето (по смисъла на § 1, т. 5 от Допълнителната разпоредба на Закона за закрила на детето) и съдът дължи обсъждането им и излагане на мотиви по кои от тях дава предпочитание на някой от родителите; позоваването на избрани обстоятелства и игнорирането на други не позволява формирането на законосъобразен извод за най-добрият интерес на детето кой от двамата родители да упражнява родителските права. В процесния случай съдът не се отклонил от задължителните постановки и от практиката на ВКС, като е дал ясен отговор защо интересите на децата (мотивирано с отношенията им с майката и психологическото им състояние, неминуемия стрес от промяната на отглеждащия ги родител и отражението на такъв стрес върху преодоляването на родителското отчуждение, необходимостта от усилия и от страна на двамата родители за преодоляване на крайно влошените им отношения в интерес на постигането на правилни решения за отглеждането на децата, нуждата от специализирана помощ за децата с оглед справянето им със създалата се ситуация и постепенно нормализиране на отношенията) налагат упражняването на родителските права да се възложи на бащата, и то при съобразяване на целия комплекс обстоятелства, установени в случая.
По въпроса от значение ли е при постановяване на решението по чл. 127, ал. 2 СК отношението на бащата към майката и начинът, по който я е лишил от възможност да се грижи за децата си, не се констатира твърдяното противоречие с тълкуването, дадено от ВКС според решение № 98 по гр.д. № 4394/2019 г., IV г.о. В цитираното решение е даден положителен отговор на поставения въпрос, като такова поведение на бащата има отношение към моралния облик на родителя, неговата отговорност, родителски и възпитателски капацитет, и посоченото поведение задължително следва да бъде взето предвид от съда, ведно с всички данни по делото. Ако са налице опити децата да бъдат „взети“, като другият родител бъде поставен в ситуация (емоционална, финансова, институционална), при която да няма възможност да се грижи лично за тях, налице са не само дефицити в личностно отношение, но и такива в родителско качество. Също така умението да се дава емоционална и психологическа подкрепа, особено на най-близките, е от съществено значение и в отношенията между родител и деца. Въззивният съд в обжалваното решение е съобразил поведението на бащата, станало причина децата да узнаят за снимките с интимно съдържание, както и пренасянето на личната му неудовлетвореност от живота с майката върху децата, но липсва заключение, основано на обективни данни, за създавани от негова страна на пречки пред майката да се грижи за децата си, поради което поставеният въпрос не е обусловил изхода на спора.
По въпроса за критериите, които съдът е длъжен да съблюдава при определяне упражняването на родителските права върху роденото от фактическото съжителство на страните малолетно дете, се твърди противоречие с тълкуването, дадено от ВКС в решение № 80 по гр.д. № 3922/2019 г., III г.о. Съобразявайки критериите, изброени по първия поставен въпрос, съдът приема, че майката има предимство пред бащата при преценката за най-добрия интерес на детето, кой от двамата да упражнява родителските права, както с оглед ниската възраст на детето, така и от гледна точка на наличните възпитателски качества на родителите, като майката е тази, която познава потребностите на детето и ги удовлетворява в най-пълна степен, заинтересована е от проблемите на детето, включително и от неговото възпитание, личността й не е с дисхармонична структура и притежава необходимия ресурс за отглеждане на детето. В процесния случай съдът не е констатирал отсъствие на възпитателски качества у бащата, нито негови личностни дефицити; установено е, че децата са подходящо обгрижвани и имат отлични успехи при обучението си. Ниската възраст на децата не е счетена като фактор, който да надделее при преценката на техния най-добър интерес. Ето защо този въпрос не води до допускане на касационното обжалване.
Касаторката поставя проблема със задължението на въззивния съд в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за които съдът следи служебно, и поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, и ППВС № 1/1974 г., и практиката на ВКС според решение № 147 по гр.д. № 1557/2014 г., III г.о., решение № 217 по гр.д. № 6851/2014 г., IV г.о., решение № 36 по гр.д. № 4794/2014 г., III г.о., решение № 59 по гр.д. № 2396/2017 г., III г.о., решение № 9 по гр.д. № 3642/2014 г., IV г.о., решение № 159 по гр.д. № 6884/2014 г., III г.о., решение № 267 по гр.д. № 7140/2014 г., IV г.о., решение № 39 по гр.д. № 3857/2017 г., IV г.о. В сочената съдебна практика, вземайки предвид неизчерпателно изброения в задължителната такава комплекс от обстоятелства, които следва да се съобразяват от съда в случай като процесния, касационният съд неизменно приема, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата (определен в съответствие с легалната дефиниция на § 1, т. 5 ДР ЗЗДет), за който съдът следи служебно. Мерките за лични отношения се определят във всеки конкретен случай, след анализ и оценка на всички правнозначими обстоятелства, при същия водещ критерий, а не само желанието, заявената готовност и възможност на родителя и желанието на децата, които следва да се съобразят, но не са от решаващо значение. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права. Съдът трябва да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства (общи и специфични) се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото. Режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, защото право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители, като начинът и формата на поддържаните лични отношения могат да са най-разнообразни. Противно на тезата на касаторката, в обжалваното решение съдът е подходил именно по тълкуването, дадено от ВС и ВКС – съобразени са фактите, относими към възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от родителите грижи и желанието да отглеждат и възпитават двете момичета, привързаността на децата към тях, полът и възрастта им, възможността за помощ от трети лица, жилищните и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Както беше подчертано и по предходно питане, в случая бащата полага адекватни грижи за развитието и възпитанието на децата, като настойчивото указание на съда е и към двамата родители да предприемат с цялата необходима за това енергия всичко нужно, за да преодолеят ескалиралите помежду им чувства, с цел да подпомогнат децата да нормализират отношенията към неотглеждащия ги родител, за която цел е необходима и специализирана помощ. При същите съображения следва да се приеме, че не се разкрива основание за допускане на касационното обжалване и по следващия въпрос: за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК, по който са цитирани решение № 222 по т.д. № 505/2017 г., II т.о., решение № 77 по гр.д. № 2040/2014 г., IV г.о., решение № 125 по т.д. № 1204/2018 г., 2 т.о., решение № 280 по гр.д. № 1509/2018 г., IV г.о., решение № 145 по гр.д. № 1178/2020 г., IV г.о., решение № 60089 по т.д. № 934/2020 г., I т.о., решение № 116 по гр.д. № 2548/2020 г., IV г.о., решение № 60154 по д. № 2545/2020 г., IV г.о. – всички на ВКС.
На последно място се пита при установен синдром на родителско отчуждение в интерес на децата ли е да останат да живеят при родителя, който ги е отчуждил при равни други възможности на родителите. Касаторката твърди, че въззивният съд е допуснал противоречие с тълкуването на въпроса, сторено от ВКС с решение № 142 по гр.д. № 193/2020 г., III г.о., и решение № 184 по гр.д. № 4744/2019 г., III г.о. Въпросът за значимостта на отчуждаването на детето по вина на някой от родителите спрямо другия родител, е отчетена от ВС още в посоченото по-горе постановление като обстоятелство, имащо отношение към ефикасността на защитата на децата и на положението им. Законодателят в чл. 59, ал. 6, изр. второ СК приема, че при наличие на данни по делото за родителско отчуждение, съдът не може да постанови решение по мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето с другия родител, без да изслуша вещо лице – психолог. Цитираната съдебна практика възприема, че изслушването в тези случаи е наложително с оглед установяване действителното състояние на детето – след личен преглед, разговор с родителите и други лица, полагащи грижа за детето. Адекватните мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения с детето се основават на необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждаване. Несъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител, които съдът е длъжен да съобрази, за да определи съдържанието на мерките. В процесния случай приликата с хипотезата, разгледана в съдебната практика, е мнима, тъй като и двамата родители показват непознаване на детската психика, дефицит в умението за общуване и неправилен подход. Съдът е изградил извода си за предпочитане на бащата като родител, непосредствено полагащ грижи за децата, на полаганите до момента за тях грижи и задоволяването на нуждите им, на състоянието на децата, последиците от промяната в живота им в случай, че за такъв родител бъде предпочетена майката, а преодоляването на синдрома на родителското отчуждение може да се постигне с постепенни действия и осъзнаването на случващото се от децата с помощта на специалист, като децата следва да останат при бащата до успокояване и нормализиране на отношенията между родителите, като и двамата следва да положат усилия за търсене на подход към децата и възможности за възстановяване на нарушената връзка. В това разрешение са взети предвид особеностите на конкретния случай при спазване изискването на закона за използване на специални знания за случая и при спазване на най-добрия интерес на децата.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени за касационното производство по договор за правна защита и съдействие за отговора на касационна жалба разноски в размер на 530 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение без номер от 21 юли 2021 г., постановено по в.гр.д. № 25/2021 г. по описа на Окръжен съд Монтана.
ОСЪЖДА З. В. И., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], бл. „П.“, вх. Б, ет. 4, ап. 11, да заплати на И. Л. К., с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 530 (петстотин и тридесет) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: