О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №67 С., 19.03.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА като разгледа докладваното от съдия К. М. ч.гр.д. № 385 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 24145 от 25.08.2014 г. на адв. В. Е. Б., процесуален представител на Н. Й. К. срещу определение № 2260 от 01.08.2014 г. по ч.гр.д. № 1600 по описа за 2014 г. на Окръжен съд–Варна, с което е потвърдено решение № 2946 от 02.06.2014 г. по гр.д. № 7935/2012 г. на Районен съд-Варна в частта, с която жалбоподателката е осъдена да заплати в полза на държавата сумата от 1278,66 лв. държавна такса. В частната касационна жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Навеждат се доводи, че сумата за довнасяне на държавна такса за първоинстанционното производство следва да се разпредели пропорционално между двете страни съразмерно уважената част от иска съгласно чл.78, ал. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Д. П. З. чрез пълномощника си адв.Н. Д. Д. депозира отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Излага доводи за недопускане до касационно обжалване на определението, евентуално смята жалбата за несонователна. Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК. За да се произнесе налице ли е основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение ВКС взе предвид следното: С влязло в сила решение № 1338 от 14.03.2013 г. по гр.д. № 7935 на Варненския районен съд е отхвърлен искът на ищцата, касатор по настоящето производство, за намаляване на разпореждания обективирани в нот. акт. № 91, т.III, рег.№ 1180, нот.д. № 451/2009 г. и разпореждане с 86 бр. акции на [фирма] от 03.04.2007 г. и е уважен искът й за намаляване на дарствено разпореждане, извършено от П. Д. З. (дядо на ищцата) обективирано в нот. акт № 32, т.V, нот.д. № 1598/1984 г., като ответникът е осъден да й заплати сумата от 39292, 50 лв. С решението съдът се е произнесъл и по дължимите от страните разноски, като е осъдил ищцата да заплати на ответника сумата от 2679,91 лв., а ответника – да заплати на ищцата сумата от 139,47 лв. и в полза на държавата – сумата от 1278,66 лв. С решение № 2946 от 02.06.2014 г. е уважена молбата на Д. З. за поправка на О. в решение № 1338 от 14.03.2013 г., като с решението за поправка жалбоподателката е осъдена да довнесе в полза на държавата сумата от 1278,66 лв. държавна такса за първоинстанционното производство. Срещу решението е подадена частна жалба от 24.06.2014 г. на Н. К., по която Варненския окръжен съд се е произнесъл с обжалваното по настоящето производство определение № 2260 от 01.08.2014 г., с което е отхвърил искането й за отмяна на решението в частта, в която е осъдена да заплати сумата от 1278.66 лв., приемайки, че дължавната такса се дължи при предявяване на иска, независимо от изхода по спора, поради което възражението, че държавната такса следва да бъде разпределена между страните с оглед изхода на спора, съобразно отхвърлената и уважената част от иска, е неоснователно. Н. К. поставя процесуалноправен въпрос „Следва ли когато първоинстанционният съд с решението си осъди ищеца да довнесе държавна такса, тази такса да се заплати от ответника съразмерно с уважената част от иска” Приложена е и практика на ВКС и на Варненския апелативен съд, които обаче не дават отговор на поставения въпрос и тъй като по същия липсва пряко законодателно разрешение е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговорът на въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване е: В хипотеза на невнесена дължима от ищеца държавна такса, която е следвало да бъде събрана съгласно чл.73, ал.3 ГПК предварително /при предявяване на иска/, принудителното й събиране по чл.77 ГПК с постановеното по делото решение не е обусловено от изхода на спора, като в тази хипотеза ответникът, при неблагоприетен изцяло или частично за него изход на делото, не дължи на ищеца разноски по чл.78, ал.1 ГПК за невнесената от него, но присъдена в полза на бюджета държавна такса. Съображенията за това са следните: процесуалният закон разграничава дължимостта на такси и разноски за извършването на съдопроизводствени действия, които страната е поискала и отговорността за разноските, които насрещната страна е направила при неблагоприятен изход на делото. Правоотношението между страната и съда във връзка с дължимостта на разноските по делото е процесуално правно, на власт и подчинение и съдът служебно постановява принудителното събиране на разноските по реда на чл.77 ГПК, вкл. и след приключване на делото, а отговорността за разноските по делото по чл.78 ГПК е облигационно правоотношение между страните по спора, има материално правен характер и обхаща само разноските за производството, действително направени от насрещната страна по делото, като страната не може да бъде освободена от тази отговорност, обусловена винаги от изхода на спора, която може да бъде реализирана само във висящ исков процес. При така очертаната разлика между хипотезите на чл.77 и чл.78 ГПК следва, че когато съдът пристъпи към събиране с решението на невнесена дължима предварително съгласно чл.73, ал.3 ГПК от ищеца държавна такса, при липса на правна норма, обвързваща дължимостта на таксата от изхода на спора, събирането й не се извършва съобразно резултата по делото и задължено лице по нея остава ищецът, поради което включително и когато искът бъде изцяло уважен, таксата не може да бъде събрана по реда на чл.77 ГПК от ответника. До внасяне на таксата от ищеца тя не се явява направени от страната разноски по смисъла на чл.78, ал.1 ГПК, поради което за нея не може да бъде ангажирана отговорността за разноски на ответника. Ищецът не може да се позовава на собственото си неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса и от това да черпи права срещу ответника. Даденото разрешение се прилага независимо дали актът по чл.77 ГПК е постановен по време на висящността на процеса или след приключване на делото в размите на давностния срок, когато ищецът не може да направи искане по чл.78, ал.1 ГПК във връзка с осъждането си за държавна такса. В този смисъл вече е постановена практика практиката на ВКС по определение № 104 от 9.02.2015 г. по ч.т.д. № 112/2015 г. на ВКС, І т.о., която настоящия съдебен състав споделя. По основателността на частната касационна жалба: С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане до касационно обжалване следва, че в атакуваното определение съдът правилно е приел, че ако ищецът не е внесъл изцяло или частично дължимата държавна такса при предявяване на иска си, същата се събира от него по реда на чл.77 ГПК независимо от изхода на спора. Неправилно обаче съдът е преценил, че ищцата е останала задължена със сумата 1278.66 лв., представляваща недовнесена държавна такса. След разделянето на исковете по чл.37 ЗН и иска за делба в отделни производства, предмет на настоящото дело са били предявените от Н. Й. К. искове по чл.30 ЗН и по чл.36, ал.3 ЗН /като производството по последния е прекратено поради оттеглянето му/. Искът по чл.30 ЗН е неоценяем. Правото на възстановяване на запазена част е имуществено, но паричното му изражение е предмет на доказване в хипотеза на извършени от наследодателя безвъзмездни разпореждания чрез завет или дарения, в които само случаи част от предмета на производството е установяване паричния размер на наследствената маса, съответно на запазената и разполагаемата част. Установяването на този размер е необходимо само за преценка дали с безвъзмездното разпореждане или разпореждания, наследодателят е накърнил запазената част, като възстановяването става по правилата на чл.32-35 ЗН, а ако всички наследници със запазена част са поискали възстановяването или участват в производството – по правилата на чл.36, ал.1 или ал.2 ЗН, които съдът прилага служебно. В случаите на универсално завещание в предмета на делото не се включва изследване стойността на наследствената маса. Именно с оглед на тези особености на иска по чл.30 ЗН, с който се защитава правото на наследник със запазена част да получи наследствено имущество на определена стойност, съответна на паричния размер на запазената част, а не право на собственост върху конкретен недвижим имот или имоти и при липса на определени в процесуалния закон правила за определяне на цената му, следва че същият е неоценяем. В случая при предявяване на иска първоинстанционният съд е приел, че същия е оценяем, като с разпореждания от 6.11.2012 г. е определил цената на иска по чл.30 ЗН на 5288.30 лв. а дължимата държавна такса по него и по иска по чл.36, ал.3 ЗН – на 1071.53 лв., която ищцата е внесла изцяло. В срока по чл.70, ал.1 ГПК спорове за цената на исковете не са повдигани, поради което определената от въззивния съд цена е стабилизирана. Неправилната преценка на съда относно цената на иска подлежи на контрол само ако се е отразила върху допустимостта на постановеното решение в случаите когато е нарушена родовата подсъдност на спора. Възприетата от съда и стабилизираната след изтичане на срока по чл.70, ал.1 ГПК цена на иска по чл.30 ЗН е в размер на 5288.30 лв., държавната такса върху която ищцата е внесла изцяло при предявяване на иска, поради което не е налице хипотезата на чл.77 ГПК и въззивното определение в атакуваната му част и потвърденото с него решение № 2946/2.06.2014 г. по гр.д. № 7935/2012 г. на Районен съд-Варна, 31 състав за осъждане на Н. Й. К. да заплати държавна такса в размер на 1278.66 лв. следва да бъде отменено. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2260 от 01.08.2014 г. по ч.гр.д. № 1600 по описа за 2014 г. на Окръжен съд–Варна в атакуваната му част, с която е потвърдено с него решение № 2946/2.06.2014 г. по гр.д. № 7935/2012 г. на Районен съд-Варна, 31 състав за осъждане на Н. Й. К. да заплати държавна такса в размер на 1278.66 лв. ОТМЕНЯ определение № 2260 от 01.08.2014 г. по ч.гр.д. № 1600 по описа за 2014 г. на Окръжен съд–Варна в атакуваната му част и потвърденото с него решение № 2946/2.06.2014 г. по гр.д. № 7935/2012 г. на Районен съд-Варна, 31 състав в частта за осъждане на Н. Й. К. да заплати държавна такса в размер на 1278.66 лв. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: