5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 878
гр. София, 27 ноември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Цонев, гр. дело № 2855 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото М. Б. Ш. срещу решение № 112/28.03.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 66/2019 г. на Хасковския окръжен съд (ХОС). С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 606/31.10.2018 г. по гр. дело № 1025/2018 г. на Хасковския районен съд и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу С. Б. М., иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за определяне на нов режим на лични контакти между бащата (касатора-ищец) и малолетното дете на страните Н. М. Ш., [дата на раждане] , а именно: бащата да взема детето всеки първи и трети петък до неделя от месеца, от 18 ч. в петък до 19 ч. в неделя – с преспиване при бащата в [населено място] или в [населено място], един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката (ответницата), 5 дни по време на Коледните празници и 4 дни по време на Великденските празници през четните години, 5 дни по време на Новогодишните празници и 4 дни по време на Първомайските празници през нечетните години, като бащата ще взема и връща детето от жилището, в което живеят с майката.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) кога е налице промяна в обстоятелствата, при която следва да се изменят мерките относно упражняването на родителските права спрямо малолетните и ненавършилите пълнолетие деца; 2) как следва да се преценява желанието на детето и интересът на детето при решаване на въпроса за режима на лични отношения с родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права; 3) длъжен ли е съдът да изслуша задължително родителите при разрешаване на въпроса за родителските права и режима на лични отношения с другия родител, съответно – при изменяването им; 4) при определяне, респ. – изменяне на режима на контакти между родителя и детето, съдът следва ли да вземе предвид неоснователното ограничаване, възпрепятстване на изпълнението на съдебното решение от страна на другия родител, на когото са възложени за упражняване родителските права, довели до синдром на родителско отчуждение и на „родителско дете“, и води ли това до нарушаване на „най-добрия интерес на детето“, изискващ контакт и възпитание от двамата родители; 5) следва ли при наличие на силно и трайно влошаване на отношенията между родителите, това да бъде основание за ограничаване на правата на бащата за нормален режим на лични контакти с детето, при положение, че това влошаване е пряка последица от рестриктивното поведение на майката и неизпълнение от нейна страна на съдебните решения, поставяйки в невъзможност бащата да има нормални контакти с детето; представлява ли това промяна в обстоятелствата, водеща до необходимост от промяна на режима на контакти и възстановяване на връзката „родител-дете“, необходима за правилното отглеждане и възпитание на детето; 6) следва ли поведението на майката, изразяващо се в пълно незачитане и осуетяване изпълнението на съдебното решение по отношение на режима на контакти на бащата с детето, довело до родителско отчуждение, да се отчете като новонастъпило обстоятелство, водещо до значителна промяна в обстоятелствата, влияещи неблагоприятно върху детето, което да даде основание за промяна на режима на контакти на касатора с неговото дете; 7) налице ли е влошаване на положението на детето (живеещо при майката, на която е предоставено упражняването на родителските права), което да засяга ефикасността на постановените преди това мерки и режим на контакти с бащата, поради наличието на синдром на „родителско дете“, развит у детето впоследствие, вследствие поведението на майката, както и на синдром на родителско отчуждение, установени по делото и настъпили след първоначално определения режим на контакти поради поведението на майката; 8) най-добрият интерес на детето включва ли и въпроса относно необходимостта да поддържа пълноценни лични отношения с родителя, който не упражнява родителските права; 9) следва ли съдът да обсъди поотделно всяко едно от доказателствата по делото и в тяхната съвкупност, с оглед направените фактически и правни изводи по делото; 10) необходимо ли е към всяка една следваща съдебна фаза изслушването на нови експертизи и социални доклади, предвид установяването на актуалното състояние на отношенията и нуждите на детето, с оглед изменението на обстоятелствата след първоначалното определяне на режима на контакти и предвид задължението на съда за служебно изясняване на и произнасяне по всички актуални за спора въпроси, и липсата на процесуална преклузия по чл. 266 от ГПК при дела, свързани с охраната на интересите на малолетните деца; 11) следва ли когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения с децата от брака, ненавършили пълнолетие, и служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства, без ограничения във времето; и 12) допустимо ли е при повторното произнасяне на окръжния съд след отмяна на решението от ВКС, делото да се разгледа от същия състав на окръжния съд, произнесъл първото въззивно решение по спора. Последният процесуалноправен въпрос се свързва с оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение, т.е. – надлежно е наведено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на останалите въпроси надлежно е наведено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: първите осем въпроса – с решение № 151/27.11.2018 г. по гр. дело № 1479/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като първият въпрос – и с ППВС № 1/12.11.1974 г. и решение № 288/15.03.2016 г. по гр. дело № 2640/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; деветият въпрос – с решение № 159/15.03.2010 г. по гр. дело № 1654/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 110/21.05.2018 г. по гр. дело № 327/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 59/04.05.2018 г. по гр. дело № 2396/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; десетият въпрос – с решение № 217/27.05.2015 г. по гр. дело № 6851/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и единадесетият въпрос – с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 202/28.10.2015 г. по гр. дело № 244/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 291/07.11.2012 г. по гр. дело № 115/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В изложението на касатора напълно бланкетно са посочени и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, без да са изложени каквито и да е било съображения за наличие на тези основания по настоящото дело.
Ответницата С. М. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, да не се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание касационното обжалване да се допуска по последния процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателя, респ. – не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. В случая предходният режим на лични отношения между малолетното дете и касатора, чието изменение иска последният по реда на чл. 59, ал. 9 от СК в настоящото производство, е постановен с въззивно решение № 514/29.12.2016 г. по възз. гр. дело № 622/2016 г. на ХОС. Обжалваното по настоящото дело въззивно решение, действително е постановено от същия съдебен състав, който е постановил и това предходно решение, чието изменение се иска. Последното, обаче, е влязло в сила и не е отменяно от ВКС, поради което не е налице сочената в касационната жалба и в изложението към нея, хипотеза на чл. 293, ал. 3 от ГПК (при която след отмяна на въззивно решение от ВКС, делото се връща за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд), нито пък тази процесуална разпоредба може да намери приложение по аналогия в случая. Напротив – в разпоредбата на чл. 59, ал. 9 от СК изрично е предвидено, че при изменение на обстоятелствата, съдът и служебно може да измени, постановените по-рано от него, мерки относно упражняването на родителските права и да определи нови. Следователно, не е налице никаква процесуална пречка в производството по чл. 59, ал. 9 от СК съдът, включително и въззивният, да разгледа делото и да постанови съдебно решение в същия съдебен състав, който е направил това, и при предходното разглеждане на спора между родителите относно упражняването на родителските права. Този спор не е исков, а е такъв по спорна администрация на граждански правоотношения.
Останалите правни въпроси, формулирани от страна на касатора, са в значителна степен неясни, а и от гледна точка на приетото за установено по делото от въззивния съд – неадекватно и некоректно формулирани. От друга страна, предвид правомощието си служебно да следи за интересите на малолетното дете в настоящото производство, съдът намира, че въпросите на жалбоподателя, свързани със синдрома на родителско отчуждение (четвъртият и седмият), следва да бъдат уточнени, конкретизирани и обобщени (в този смисъл – и т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, приложима и в касационното производство) в един правен въпрос, а именно: когато в производство по чл. 59, ал. 9 от СК се установи изменение на обстоятелствата, изразяващо се в развил се у детето синдром на родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, следва ли преценката на съда относно ефективността на действащия режим на лични контакти между детето и този родител, да се извършва с оглед преодоляване на отчуждението, респ. – следва ли съдът и служебно да постанови мерки, насочени към неговото преодоляване. Налице е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос, като съображенията за това са следните:
С предходното съдебно решение от 29.12.2016 г., чието изменение иска касаторът, е постановен следният режим на лични отношения между последния и детето: за срок от 3 месеца от постановяване на решението, бащата да вижда детето всеки първи и трети петък от месеца от 10 ч. до 12 ч. в Дирекция „Социално подпомагане“, отдел „Закрила на детето“ – [населено място] и в присъствието на майката; след изтичането на тримесечния срок (който понастоящем е изтекъл), бащата има право да вижда детето всяка първа и трета събота от месеца от 10 ч. до 17 ч. в присъствието на майката в [населено място]. Постановяването на този ограничен режим на контакти (действащ понастоящем в последната му част) е мотивиран с установеното тогава фактическо положение – детето все още е имало запазена емоционална връзка с баща си, но е изпитвало страх да остава при него и да преспива в дома му, вследствие инцидент, при който бащата е осъществил домашно насилие спрямо майката и нейни близки.
В настоящото производство още пред първата инстанция е установено изключително задълбочаване влошаването на отношенията между двамата родители (страните). Със заключението на съдебно-психологическата експертиза по делото е установено и че у детето са се развили синдром „родителско дете“ (детето е решило, че възрастните не могат да се оправят както със своите взаимоотношения, така и с него, което води до дисквалифициране на авторитетите, каквито са майката и бащата; при тази ситуация детето решава, че то може и трябва да контролира ситуациите, които са свързани с него и родителите, и се издига в авторитетна позиция спрямо тях), както и синдром на родителско отчуждение, отговарящ на тежка степен на отчуждение, характеризираща се с голяма странност на поведението на детето (то изразява омраза към бащата, нежелание да се вижда с него; обижда го в присъствието на други възрастни, като го поставя в ситуация на двойна връзка – „каквото и да направиш, все няма да е добре и няма да ми хареса“; при това детето не попада в раздвоение на чувствата и не показва чувство на вина или неудобство спрямо бащата, който е превърнат в нежелана особа; ако родителят продължава да иска посещения при детето, което бащата прави, детето постоянно го провокира, чрез поведението си се показва непримиримо спрямо всеки опит за повторно сближаване; след това посещенията са вече невъзможни). Експертът-психолог е препоръчал със заключението си, че за да се осъществи отново връзката между бащата и детето, е нужна професионална намеса – интервенция; без нея има опасност при постановяване на режим на свиждане на бащата с детето, последното да откаже да тръгне с него, той да извика полиция или да извърши акт на насилие, тъй като е поставен в ситуация на безсилие, и всичко отново да се повтори като „самоизпълняващо се пророчество“, което не е в интерес на никого, най-малко – на детето.
С първоинстанционното решение по делото, режимът на лични отношения между касатора и детето е изменен, като е определен следният такъв: бащата има право да вижда детето всяка първа и трета събота от месеца от 10 ч. до 19 ч. на подходящо място за срещите в пределите на страната, както и на рождения ден на детето, като личните контакти се осъществяват в присъствието на майката, а първите три месеца – и в присъствието на специалист – детски психолог, осигурен от бащата за един час в началото на срещата.
За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска на касатора по чл. 59, ал. 9 от СК, въззивният съд е приел, че установеният по делото синдром на родителско отчуждение не влошава положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание – майката; че това отчуждаване между детето и бащата, с разширяване на режима на лични отношения между тях няма да подобри положението на детето, нито ще съдейства на настоящия етап за възстановяване на връзката с бащата, а напротив – при установените по делото реакции на детето и нежеланието му да осъществява срещи с бащата, при разширяване на режима на лични отношения още повече ще се задълбочи отчуждението между тях, вместо да доведе до положителни резултати. Също в тази връзка и в заключение, въззивният съд е приел, че определеният (действащият) режим на лични отношения между бащата и детето е достатъчно балансиран и държи сметка както за възможността на бащата да запази и поддържа емоционалната си връзка с детето, така и с интересите на последното, които налагат изключително внимателен подход и постепенност при съдействие на двамата родители.
При така установеното, настоящият съдебен състав намира, че уточненият по-горе правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото от касатора, решение № 59/04.05.2018 г. по гр. дело № 2396/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което по реда на чл. 290 от ГПК е прието следното: В спора относно режима на лични отношения с детето съдът не е обвързан от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация между тях и напрежение в отношенията им е довела до затруднена или прекъсната връзка с единия родител, в т.ч. до родителско отчуждение. В такива случаи, ръководейки се от интереса на детето и преценяйки съвкупността от обстоятелства, съдът може да постанови за определен период от време режимът на лични отношения да се осъществява в присъствието на служител от дирекция „Социално подпомагане”, психолог, или друго лице по местоживеене на детето, като постепенно времето за контакт да се разшири, а присъствието на лицето, медииращо срещите да отпадне. В крайна сметка, чрез режима на личните отношения целта, която трябва да се постигне, е да се осигури възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители.
С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: когато в производство по чл. 59, ал. 9 от СК се установи изменение на обстоятелствата, изразяващо се в развил се у детето синдром на родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, следва ли преценката на съда относно ефективността на действащия режим на лични контакти между детето и този родител, да се извършва с оглед преодоляване на отчуждението, респ. – следва ли съдът и служебно да постанови мерки, насочени към неговото преодоляване.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 25 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 112/28.03.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 66/2019 г. на Хасковския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя М. Б. Ш. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 25 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |