- 6 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 430

гр. София 04.06.2020 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 29.01.2020 (двадесет и девети януари две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3837 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6223/02.08.2019 година, подадена от А. Д. В. и К. В. В., против решение № 96/14.06.2019 година на Апелативен съд Пловдив, гражданска колегия, първи състав, постановено по гр. д. № 170/2019 година.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1484/03.12.2018 година на Окръжен съд Пловдив, ХV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 239/2017 година, с което е отхвърлен предявеният от А. Д. В. и К. В. В. против В. А. В. и „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 167, ал. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договорна ипотека от 27.09.2007 година, учредена от В. А. В. в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място], с нотариален акт № ..., н. д. № 1637/2007 година на А. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, върху недвижим имот представляващ жилище-пристройка към съществуваща жилищна сграда, която пристройка е на два етажа, разположена на първи и втори жилищни етажи, над партер, като първото ниво е със застроена площ от 57.57 м², а второто ниво е със застроена площ от 61.57 м² или с обща площ на двете нива от 119.14 м², която пристройка по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] представлява сграда с идентификатор № .... и е построена в дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо ПИ с идентификатор № ....
В подадената касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от А. Д. В. и К. В. В. против В. А. В. и „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 167, ал. 3 от ЗЗД да бъде уважен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „В. А. В. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
А. Д. В. и К. В. В. са били уведомени за обжалваното решение на 01.07.2019 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 6223/02.08.2018 година, като е подадена по пощата на 31.07.2019 година. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че от фактическа страна по делото е установено, че А. Д. В. и К. В. В. са съпрузи. С договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № ... от 04.03.1991 година на Нотариуса при Районен съд Пловдив, Д. Т. В. продал на сина си А. Д. В. 1/2 идеална част от дворното място, върху което е изградена пристройката, като изрично било посочено, че се прехвърлят права само върху дворното място, но не и върху постройките. С последващ договор за дарение, оформен с нотариален акт № ... от 13.06.1991 година на Нотариуса при Районен съд Пловдив, Д. Т. В. дарил на сина си А. Д. В. останалата 1/2 идеална част от първия етаж от построената в дворното място двуетажна жилищна сграда, както и правото да построи със свои средства и труд в това дворно място пристройка към жилищната сграда върху 45.00 м2 и две гаражни клетки. Впоследствие с договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № ... от 16.12.1991 година, на Нотариуса при Районен съд Пловдив Д. Т. В. продал на А. Д. В. останалата 1/2 идеална част от дворното място, без жилищната сграда и другите постройки в нето. С договор за дарение, оформен с нотариален акт № ... от 23.12.1991 година на Нотариуса при Районен съд Пловдив А. Д. В. дарил на сина си В. А. В. учреденото в негова полза право на пристрояване на пристройка към жилищна сграда в гореописаното дворно място, което право на пристрояване било учредено с нотариален акт № ... от 13.06.1991 година на Нотариуса при Районен съд Пловдив размер на 45.00 м². С нотариален акт № ..., н. д. № 1637/2007 година на А. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара В. А. В., в качеството му на кредитополучател увредил в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] ипотека върху недвижим имот представляващ жилище-пристройка към съществуваща жилищна сграда, която пристройка е на два етажа, разположена на първи и втори жилищни етажи, над партер, като първото ниво е със застроена площ от 57.57 м², а второто ниво е със застроена площ от 61.57 м² или с обща площ на двете нива от 119.14 м².
От заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза било установено, че пристройката представлява самостоятелен обект в страда с идентификатор № ... по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], като същата била изпълнена съобразно одобрения проект, както и на двата етажа пристрояването било извършено на по-голяма застроена площ от учреденото право за 45.00 м²-на първото ниво пристройката била застроена с 12.57 м² в повече, а на второто ниво с 16.57 м², като разликата в застроената площ била в резултат на построените по-широки тераси на двете нива.
Съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил, че по отношение на първия спорен момент, а именно, че е построено в повече от учреденото право на пристрояване на пристройка с площ от 45.00 м², била налице касационна практика, която била в посока, че когато е надхвърлен обема на правото, вещно правния режим на построеното в повече, което не съставлявало самостоятелен обект, както било в случая, поради неговия самостоятелен характер следва режима на главната вещ по силата на присъединяването. В случая следвало да се приеме, че построеното в повече следва собствеността на пристройката в учредени й обем на правото на пристрояване от 45.00 м². Що се отнасяло до тези 45.00 м², в какъвто обем било учреденото право на надстрояване А. Д. В. и К. В. В. се позовавали на изтекла в тяхна полза придобивна давност на ограниченото вещно право на пристрояване, като поддържали, че още от прехвърлянето му на В. А. В. през 1991 година са започнали да упражняват фактически обема на това право и да афишират, че те ще изградят пристройката и ще придобият правото на собственост върху изграденото за себе си, както и че те единствено със свои средства и труд били изготвили и се снабдили със строителна документация и книжа, като са изградили фактически пристройката. Освен това са твърдели, че владението на правото на пристрояване било започнало с получаването на разрешението за строеж от 24.08.1992 година и било придобито по давност на 24.08.2002 година, към който момент пристройката била изградена в груб вид. Въззивният съд приел, че така посоченото от А. Д. В. и К. В. В., макар и подкрепено от доказателствата по делото, по същество представлявало упражняване на правомощията на титуляра на самото вещно право на пристрояване-да се построи пристройката и да се придобие собствеността върху нея и представлявало самата реализация на съществуващото вече право на пристрояване. Предприетите от А. Д. В. и К. В. В. фактически и правни действия не можели да доведат до придобиване на ограниченото вещно право на пристрояване от тях на оригинерно основание. Същите представлявали действия по реализацията на самото право на пристрояване и независимо дали били предприети от носителя на правото В. А. В. или от трети за правото лица те имали да последица единствено възникване на правото на собственост върху построеното в патримониума на титуляра на реализираното вече право В. А. В.. От констативен акт образец 15 за предаване на завършения обект-пристройка и реконструкция към жилищна сграда на [улица] било установено, че пристройката била завършена и на 13.11.1995 година била предадена на инвеститора В. А. В.. С оглед на всичко това В. А. В. се легитимирал като собственик на целия обект, включително реализираното право на настрояване в обема, в който му е прехвърлен, както и на построеното в повече на основание чл. 97 от ЗС.
Предвид горните съображения съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че към момента на сключването на договорната ипотека, учредена с нотариален акт № ..., н. д. № 1637/2007 година на А. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, В. А. В. е бил собственик на ипотекирания имот, поради което твърдения от А. Д. В. и К. В. В. порок на същата-противоречие с чл. 167, ал. 3 от ЗЗД не бил налице и ипотеката била действителна и обвързвала сраните по нея.
По делото било представено решение № 1293/26.04.2017 година на Районен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 14 486/2016 година, с което по иск предявен от К. В. В. против А. Д. В. и В. А. В. била прогласена нищожността на направеното в полза на В. А. В. дарение на правото на пристрояване. Това решение не можело да бъде противопоставено на „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място], тъй като то ни било участвало в това производство. От друга страна кредитор, чието вземане било обезпечено с ипотека имал право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той, поради което и доколкото ипотеката била вписана преди исковата молба, по-която било образувано горното дело, то правата на ипотекарния кредитор били противопоставими на действителния собственик на имота.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Д. В. и К. В. В. са поискали решението на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това, когато е надхвърлено правото на строеж, вещно правния режим на построеното в повече, което не представлява самостоятелен обект, поради несамостоятелен характер, следва ли режима на главната вещ по силата на приращението; за това могат ли да доведат до придобиване на правото на строеж въз основа на давностно владение действия, които по същество съставляват упражняване на правомощията на титуляра на вещното право на строеж да изгради сграда и да придобие собствеността върху построеното, т. е. реализацията на самото право на строеж и за това действията по реализацията на правото на строеж, предприети то трети лица имат ли за последица възникване на правото на строеж за титуляра му.
По отношение на първия от така поставените въпроси е налице формирана съдебна практика намерила израз в решение № 778/16.11.2010 година, постановено по гр. д. № 1096/2009 година, решение № 61/13.02.2012 година, постановено по гр. д. № 291/2011 година, решение № 173/26.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1273/2013 година, решение № 189/06.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2640/2013 година, четирите по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 137/17.08.2010 година, постановено по гр. д. № 3854/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Съгласно същата при учредено право на строеж построеното в повече, ако не представлява или не може да бъде обособено като самостоятелен обект, се придобива в собственост от носителя на ограниченото вещно право, който дължи обезщетение на собственика на терена. По същия начин при учредено право на пристрояване или надстрояване построеното в повече, ако не представлява или не може да се обособи като самостоятелен обект или не е функционално свързано с основната сграда, а не с пристройката или надстройката, се придобива от носителя на ограниченото вещно право, а не от собственика на надстрояваната или пристрояваната сграда. Ако построеното в повече при учреденото право на строеж представлява или може да се обособи като самостоятелен обект то става собственик на собственика на терена. При надстрояване или пристрояване, построеното в повече, става собственост на собственика на пристрояваната или надстрояваната сграда, ако представлява или може да се обособи като самостоятелен обект или пък е функционално свързано с основната сграда, а не с пристройката или надстройката. В случаите, когато за установяването дали построеното в повече от учреденото право на строеж представлява или може да бъде обособено като самостоятелен обект се изискват специални знания, с които съдът не разполага той е длъжен служебно да допусне експертиза и да изслуша заключението на вещо лице по този въпрос-т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Такава експертиза не е необходима когато от останалите доказателства по делото може категорично да бъде установено, че построеното в повече не отговаря на техническите изисквания за самостоятелен обект или не може да бъде обособено като такъв в оглед на тези изисквания. Обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив е постановено при съобразяване с така посочената практика, поради което не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси.
Вторият и третият от поставените в изложението на А. Д. В. и К. В. В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси са свързани като по отношение на втория се твърди противоречие с ТР № 1/06.08.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2012 година на ОСГК на ВКС и решение № 803/21.10.1994 година, постановено по гр. д. № 662/1994 година по описа на ВС, ГК, І г. о. И двата въпроса не обосноват допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. При постановяването му въззивният съд е съобразил установената практика, че за да се придобие правото на собственост върху определена вещ или върху ограничено вещно право трябва да са налице две предпоставки, а именно лицето на упражнява фактическата власт върху вещта или по упражняване на ограниченото вещно право и това да се извършва с намерението лицето да придобие собствеността на вещта или ограниченото вещно право. Липсата на една от тези предпоставки води до невъзможност за придобиване на собствеността върху вещта или на ограниченото вещно право по давностно владение. Поради това само упражняването на фактическата власт върху вещта или упражняването на ограниченото вещно право, без да е налице намерение за придобиване представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 от ЗС и не може да доведе до придобиването на имота по давност. Съгласно чл. 69 от ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази презумпция е оборима, като оборването й може да бъде направено с оглед на всички събрани в хода на производството доказателства. Затова действията по реализацията на правото на строеж от трети лица, а не от носителя на ограниченото вещно право, няма да доведат до придобиването му по давност от тези лица при липса на намерение за придобиване. В този случай носителят на ограниченото вещно право на строеж ще придобие правото на собственост върху построеното, а отношенията между него и третите лица ще се уредят по облигационен ред. Както се посочи обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив е съобразено с така установената практика, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по втория и третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси.
Наличието на установена съдебна практика по поставените в изложението на А. Д. В. и К. В. В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси представлява пречка обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в изложението не са обосновани твърдения, че така установената практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че трябва да бъде осъвременена с оглед на промени в законодателството или обществено-икономическите условия.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 96/14.06.2019 година на Апелативен съд Пловдив, гражданска колегия, първи състав, постановено по гр. д. № 170/2019 година, по подадената срещу него от А. Д. В. и К. В. В. касационна жалба с вх. № 6223/02.08.2019 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 96/14.06.2019 година на Апелативен съд Пловдив, гражданска колегия, първи състав, постановено по гр. д. № 170/2019 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.