7
Р Е Ш Е Н И Е № 131
София, 04.11.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при секретаря Силвиана Шишкова
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2645/2019 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. К., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2142 от 02.09.2019 г. по в.гр.д. № 5724/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, осми състав, с което е потвърдено решение № 3945 от 18.06.2018 г. по гр.д. № 15570/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 9 състав, в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на В. П. П., на основание чл.288, ал.11 КЗ /отм./, вр. с чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ /отм./, сумата 15 500 лв. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на настъпило на 08.06.2013 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 07.12.2016 година.
С определение № 386 от 03.06.2020 г. е допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправен въпрос - относно приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Касационната жалбоподателка поддържа оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Счита, че изплатеното от Гаранционен фонд обезщетение на пострадалата ищца – 4 500 лв., е в силно завишен размер, а с оглед на конкретните обстоятелства, които са от значение при прилагане на принципа за справедливост, не би следвало да се присъжда по-висок размер. Както в жалбата, така и в депозирана по делото писмена защита се твърди, че решаващият съдебен състав не е преценил в пълнота показанията на св. Т., класен ръководител на ищцата, както и писмените доказателства, от които се установява, че процесното ПТП не се е отразило на посещението й на учебните занятия, вкл. и на производствената практика през м.юли 2013 г. Жалбоподателката счита за недоказани твърденията на ищцата относно: тежестта на претърпяната травма, продължителността на лечебния и възстановителен период, и негативните последици в психически аспект. Оспорва се правилността на въззивното решение и в частта за отхвърляне на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат. При съобразяване на факта, че ищцата и третото лице - А. К. са били съученички, в един клас в ПГО „Княгиня Мария Луиза”, в жалбата се поддържа, че не подлежи на доказване обстоятелството, че ищцата е знаела каква е минималната възраст за придобиване на правоспособност за управление на МПС в Република България, както и обстоятелството, че ищцата по собствена воля се е качила в процесното АТВ със знанието, че то се управлява от неправоспособен водач /ненавършил 18-годишва възраст/. Касационната жалбоподателка претендира за отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на исковата претенция, с присъждане на разноски.
В постъпил по делото писмен отговор от ответницата по жалбата В. П. П., чрез процесуалния й пълномощник, както и в публично съдебно заседание на 14.10.2020 г., се поддържат доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Твърди се съответствие на определения от съда общ размер на обезщетението за неимуществени вреди – 20 000 лв. с характера и вида на увредите, продължителността на възстановяване и епизодичните болки при натоварване на увредената ръка, или при промяна на времето.
Ответникът – Гаранционен фонд, [населено място], не е заявил становище по касационната жалба, депозирана от А. К., конституирана като трето лице, по искане на ГФ.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното:
За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Софийски апелативен съд, при съобразяване пределите на въззивното производство - по приложение на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД и след преценка на съдебно-медицинската експертиза, и на показанията на разпитаните по делото свидетели, е извел изводи за основателност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди до размер на 20 000 лв., редуциран с извършеното извънсъдебно плащане на 4 500 лв., или за дължимост на сумата от 15 500 лв., както и за липса на предпоставки за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Апелативният съд е съобразил, че вследствие настъпило на 08.06.2013 г. произшествие, ищцата е получила: счупване на лява лопатка, изтръгване на страничната връзка на лява лакътна става, без нестабилност на ставата, множество охлузни рани на ляв глезен и ляв горен крайник. Подробно е обсъдена СМЕ, според която: счупването на лявата лопатка е довело до трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок по – дълъг от 30 дни, а охлузните рани на ляв глезен и ляв горен крайник реализират медико-биологичния признак – временно разстройство на здравето, неопасно за живота; по отношение счупването на лявата лопатка е било предприето консервативно лечение – наместване и поставяне на мека имобилизация – митела за срок от 30 дни, а изтръгването на страничната връзка на лявата лакътна става е отразено само в рентгенологичното разчитане, без описание в епикризата на клиничната обосновка на тази травма и съответно, за нейното лечение. Според СМЕ, ищцата е търпяла болки и страдания, по-интензивни през първите двадесет дни, при общ възстановителен период от около три месеца.
Решаващият състав е отхвърлил възраженията и доводите, обективирани във въззивната жалба на третото лице помагач, за завишаване на претендираното обезщетение. Съдът е съобразил: получените от ищцата конкретни увреждания, нуждата от чужда помощ през 30-дневния период на лечение, негативните последици в психически и емоционален план. След преценка на: вида на увредите, интензитета на болките и страданията на ищцата, вкл. и появяващи се болки и неудобства и по настоящем - при влошаване на времето, обстоятелствата, при които е настъпило произшествието и последиците за психиката на ищцата, както и обществено-икономическите условия в страната към релевантния момент, апелативният съд е възприел за справедливо определеното от първата инстанция обезщетение.
Възражението на ответника по иска и на третото лице помагач за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата е отхвърлено. Становището на въззивния състав е основано на липсата на доказателства, че ищцата съзнателно се е поставила в риск, качвайки се на АТВ по собствено желание, управлявано от непълнолетната и съответно непритежаваща свидетелство за правоуправление на МПС, А. К.. Съдът е приел за недоказано от страна на ответника, респ. от третото лице помагач, че при качването си на АТВ-то ищцата е знаела или допускала, че водачът няма свидетелство за управление на МПС. Показанията на св. Т. в тази им част не са кредитирани, при изложени от съда съображения относно обстоятелствата, за установяване на които е допусната тази свидетелка, а от друга страна, с оглед липсата на непосредствени възприятия на тази свидетелка.
Решението е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е налице задължителна за съдилищата в Република България практика – т.11 от ППВС № 4/1968 г., доразвита в постановени от ВКС решения по реда на чл.290 ГПК, според която понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи адекватен размер на обезщетението за претърпени от деликт болки и страдания при телесни увреждания, е необходимо да се съобразят следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните - нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. За надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а и извършване на анализ на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на законоустановения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
При постановяване на обжалваното решение апелативният съд не е дооценил писмените и гласни доказателства, от които се установява, че още по време на болничното лечение ищцата е изглеждала здрава, била е усмихната, дори е полагала и грижи за пострадалата К.; предписаното на ищцата домашно лечение на счупването на лявата лопатка е продължило по-малко от 30 дни, като не е възпрепятствало приключването на учебната година и редовното провеждане на задължителната производствена практика през първата половина на м.юли 2013 г., без искане за отлагане на стажа по здравословни причини. Показанията на св. Т. - класна ръководителка както на ищцата, така и на третото лице помагач, неправилно са преценявани само във връзка с оплакванията на ищцата за занижаване на размера на претендираното обезщетение. Апелативният съд не е отчел съществуващите противоречия между установените от св. Т. факти и тези, сочени от св. С., във връзка с обема и интензитета на понесените от ищцата болки и страдания. При отчитане на тези противоречия, следва да се приеме, че независимо от: нанесената при произшествието увреда на ищцата, болките и неудобствата в бита по време на лечението и установените негативни последици, в случая се касае за сравнително лека травма, при бързо възстановяване на ищцата, дължащо се на младата й възраст и по-интензивните регенеративни процеси в организма, в какъвто смисъл е и СМЕ.
Предвид горното, настоящият състав на ВКС приема, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 20 000 лв., е завишено. При спазване на принципа за справедливост и отчитайки обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, адекватното обезщетение следва да се определи в размер на 15 000 лева.
Основателни са и оплакванията в касационната жалба за неправилно отхвърляне на въведеното в процеса възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата ищца. Безспорно е, че към момента на ПТП ищцата и третото лице помагач на страната на ответника /сега касационна жалбоподателка/ са били в 11-ти клас на ПГО „Княгиня Мария Луиза”, а и приятелки. След като увредената ищца е приела да се вози в АТВ, управлявано от нейна съученичка, която е на възраст под предвидената в чл.151 ЗДвП изискуема такава за придобиване на правоспособност за управление на лек автомобил, то с поведението си ищцата е спомогнала за собственото си увреждане. Както е прието и в решение по т.д. № 1267/2018 г. на ВКС, I т.о.: налице е принос за настъпване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, в хипотеза, когато е пътувало в МПС, управлявано от непълнолетен и неправоспособен водач; непълнолетният пострадал е следвало да знае, че водачът няма, защото не би могъл да придобие, свидетелство за правоуправление; обективните факти за възрастта на делинквента и на пострадалия и обстоятелството, че те са съученици, изключва липсата на знание у пострадалия, че водачът е непълнолетен.
Настоящият състав споделя цитираната практика, която е и в съответствие с постановките на Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС.
С оглед конкретните данни по спора, включително и показанията на св. Т., следва да се приеме, че ищцата, приемайки да се вози в управлявано от неправоспособен водач ППС, е спомогнала за настъпване на собственото си увреждане, макар и в незначителен размер от 10 % . Това води до редуциране на общия размер на обезщетението, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, със сумата от 1 500 лв. От този размер – 13 500 лв. следва да се приспадне и доброволно заплатената от ГФ сума - 4 500 лева, или исковата претенция е основателна за сумата от 9 000 лева. На основание чл.293, ал.1, предл.второ ГПК въззивното решение следва да се отмени частично – за разликата над 9 000 лв. – обезщетение за понесени от В. П. неимуществени вреди, до присъдения размер от 15 500 лв., като искът в тази му част се отхвърли като неоснователен.
В останалата обжалвана част, въззивното решение не страда от сочените от касационната жалбоподателка пороци, поради което подлежи на потвърждаване.
Независимо от изхода на делото, искането за присъждане на разноски в полза на касаторката е неоснователно, с оглед императивното правило в чл.78, ал.10 ГПК. Посочената разпоредба е приложима и в касационното производство, като е ирелевантно, че то е инициирано от третото лице помагач.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2142 от 02.09.2019 г. по в.гр.д. № 5724/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, осми състав, в частта, с която е потвърдено решение № 3945 от 18.06.2018 г. по гр.д. № 15570/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 9 състав за осъждане на Гаранционен фонд да заплати на В. П. П., на основание чл.288, ал.11 КЗ /отм./, вр. с чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ /отм./, сума в размер над 9 000 лв. до 15 500 лв. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на настъпило на 08.06.2013 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 07.12.2016 година, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на В. П. П. срещу Гаранционен фонд за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на настъпило на 08.06.2013 г. ПТП, за разликата над 9 000 лв. до 15 500 лева.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част.
Решението е постановено при участието на А. А. К. – трето лице помагач на страната на ответника Гаранционен фонд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |