Р Е Ш Е Н И Е № 354 град София, 20.10.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ, наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети октомври 2014 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП ПЕТЯ МАРИНОВА, като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 1178/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на частния тъжител Б. Й. М. срещу въззивна присъда № 62, постановена на 27.02.2014 г. от Софийски градски съд по ВНЧХД № 457/2014 г., с която е била отменена първоинстанционната осъдителна присъда и подс. К. М. И. е била призната за невиновна и оправдана по обвинението по чл. 148 ал.2 пр.1 вр. ал.1 т.1 и т.2 вр. чл. 147 ал.1 от НК. С първоинстанционната присъда, постановена от Софийския районен съд на 23.04.2013 г. по НЧХД № 16914 по описа за 2010 г., подс. И. e била призната за виновна за това, че на 04.11.2010 г. в гр. С., в статия във в-к „М.”от 04.11.2010 г. приписала престъпления на Б. Й. М. с думите: ”хванаха пернишкия прокурор да краде и ток...” и думите „... обвинителят започнал да заплашва служителите на Ч....”, като клеветата е нанесена публично и е разпространена чрез печатно произведение – престъпление по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.1 и т.2 вр. чл. 147 ал.1 от НК, за което на осн. чл. 78А от НК подс. И. е била освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба” в размер на 2000 /две хиляди/ лева. Касационната жалба, подадена от частния тъжител, съдържа твърдения за незаконосъобразност на въззивната присъда, противоречаща на материалния закон и постановена при допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в неправилен анализ на доказателствата. С нея се иска отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Пред касационната инстанция тъжителят поддържа жалбата си и твърди, че при установени обстоятелства за виновност на подсъдимата не е бил приложен правилният материален закон, а в случай, че се приеме, че е установена истинността на обстоятелствата, посочени в статията, тя не е следвало да бъде оправдана, а ненаказана. Защитникът на подсъдимата И. намира жалбата за неоснователна, тъй като е установено, че статията е дело на колективен орган от вестник „Т.”, а колективната наказателна отговорност е недопустима, както и че е установена истинността на съдържащите се в нея обстоятелства. Подсъдимата И. пледира за оставяне в сила на въззивната присъда. Излага съображения за това, че се е съобразила с всички правила при изготвяне на статията, както и че не е имала никакви трудови взаимоотношения с в-к „М.”, в който е била публикувана статията, а само с в-к „Т.”. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че въззивната присъда следва да бъде оставена в сила, тъй като не е доказано престъплението „клевета” ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на частния тъжител е основателна. За да достигне до извод за упражняване на правомощието си по чл. 336 ал.1 т.3 от НПК въззивният съд е направил фактически и правен извод по делото, който с оглед правната си оценка е противоположен на този, направен от първоинстанционния съд. Основание за това е намерил в констатираната от него превратна оценка на доказателствата, направена от първата инстанция, в игнорирането на доказателства по делото, както и в избирателно кредитиране на определени доказателствени източници. Върховният касационен съд безспорно приема принципно, че съдебните инстанции по фактите имат право да кредитират определени доказателства, като дадат превес на отделни от тях, стига да изложат съображения по реда на чл. 305 ал.3 и на чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК. При тази си дейност по оценка на доказателствената съвкупност въззивната инстанция винаги може да приеме нова фактическа обстановка, стига обаче нейната аналитична дейност да не е опорочена. От мотивите на въззивната присъда е видно, че самият въззивен съд съществено се е отклонил от правилата за анализ и оценка на доказателствата, поради което при постановяването на оправдателната присъда е нарушил основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. На първо място, независимо от констатацията в мотивите/л.29/, че първоинстанционният съд е игнорирал определени доказателства, като неоснователно не ги е кредитирал /съдържащи се в показанията на свидетелите П., Г., Д., Б. и И./, въззивният съд от своя страна също не е извършил такъв анализ. Касационната инстанция намира, че СГС неправилно е интерпретирал доказателствената дейност на първата инстанция, доколкото видно от мотивите към нейната присъда /л. 264/ тя е дала пълна вяра на показанията на свидетелите И. и Д.. Приетият критичен подход от въззивната инстанция по отношение на доказателствения процес, осъществен от СРС, не е изводим от съдържанието на мотивите към първоинстанционния съдебен акт. От своя страна, направеният фактически извод на въззивния съд относно наличието на „битов конфликт” между свидетелите Д., Б. и И. и частния тъжител М. не почива на анализа на доказателствата, изхождащи от свидетелите М. и Б.. Упрек към доказателствената дейност на първата инстанция би могъл да бъде отправен при контрол от страна на въззивната, но само ако последната извърши прецизен анализ на доказателствата, почиващ на процесуалните норми. В случая такъв не е извършен, а изводът за наличие на „битов конфликт” е направен въз основата на предположения от страна на съда – след като не е извършен оглед, а свидетелите Б. и М. са служители на дежурен автопатрул, то посещението им е било по повод на „битов конфликт”. Такъв извод, който не почива на доказателствата, а на предположенията на съда, е недопустим. Отделен е въпросът, че предмет на установяване в настоящия процес с оглед възможността за приложение на чл.147 ал.2 от НК не е дали е имало или не битов конфликт между служителите на Ч. и частния тъжител, а дали „обвинителят е започнал да заплашва служителите на Ч.”. В тази насока във въззивния съдебен акт липсват каквито и да е мотиви, които да опровергават фактическите констатации на първата инстанция, поради което изводът за доказаност на посоченото, инкриминирано в тъжбата обстоятелство, се явява произволен. На второ място, мотивите към въззивната присъда, с която подс. И. е оправдана и по отношение на втория инкриминиран израз в статията, не съответстват на изискването на чл. 339 ал.3 вр. чл. 305 от НПК за пълен анализ на доказателствата по делото съобразно точния им смисъл, което е показател за начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. За да оправдае подсъдимата по обвинението за клевета относно инкриминирания израз :”хванаха пернишкия прокурор да краде и ток”, въззивния съд е приел /л.33/, че е установена истинността на това обстоятелство, без обаче да посочи и анализира доказателствата, от които прави този извод. Реално той е изграден върху логически съждения и предположения на съда, което е абсолютно недопустимо в наказателния процес. Не е направен необходимият пълен, обективен и всестранен анализ на всички доказателства, като дори и не е оборен анализа на първоинстанционния съд на доказателствената съвкупност. По делото са събрани изключително много доказателства относно обстоятелството какво точно са констатирали служителите на Ч. при извършената проверка – показания на свидетелите Д. /л.153/, Б. Б. /л.154/ и И./л.158/ - че в два от електромерите са имали „съмнения”, че са „проблемни”, както и че „отчитат с грешка”; свидетелите В. /л.143/ и К. /л.144/ - „отчетохме грешка”, констативният протокол , приложен на л. 65, заключението на метрологичната експертиза /л.57/, както и датата на нейното изготвяне. Тези доказателства са получили прецизен анализ от първоинстанционния съд, който обаче е бил отречен от въззивния, без той самият да е извършил своя съпоставка и преценка, както между самите тях, така и с приложените документи от воденото досъдебно производство № 29/2011 г. на СГП, образувано едва на 31.01.2011 г.и неговия процесуален ход. Вън от вниманието на съда са останали показанията на свидетелите П. и Г., от първия от които подс. И. твърди, че е получила информация са случилото се, от които се установява, че те са получили информация за „манипулиран” и за „неизправен” електромер. С оглед на това категорично е становището на настоящата инстанция, че формирането на вътрешното убеждение на съда, постановил новата оправдателна присъда, е опорочено от гледна точка на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК. На трето място, изключително формално е подходил въззивният съд и при анализа на доказателствата, изхождащи от свидетелите П. /л.182/ и З. /л.193/ при изследване на въпроса относно авторството на инкриминираната статия. В показанията на двамата свидетели се излагат обстоятелства за принципния начин, по който са били написвани, редактирани, озаглавявани и публикувани статиите. Никой от тях обаче, нито самата подсъдима И. е твърдяла, че в конкретния случай е била налице редакционна намеса в текста на статията. Въззивният съд изключително внимание е отделил на заглавието на статията, което не е инкриминирано от частния тъжител, игнорирайки, че същият текст се съдържа в самата статия, което е и обстоятелството, подлежащо на доказване, възприето от тъжителя като клеветническо. Абсурден и непочиващ на никакви правила е изводът, че авторството на статията не се установява от напечатването под нея на името на журналиста, тъй като това не представлявало негов подпис. Лишен от опора в доказателствената съвкупност е и изводът, че инкриминираната статия е дело на колективен труд. Липсата на изчерпателен и съответен на действителното съдържание на доказателствата анализ, както и на тяхната съпоставка при направата на различен фактически извод във въззивната присъда, е довело до формирането на вътрешно убеждение у въззивния съд, което е опорочено от гледна точка на правилата на чл. 13 и чл.14 от НПК. Тези процесуални нарушения са съществени, тъй като лишават тъжителят от възможността да изисква осъждане на подсъдимата, а касационният съд – от възможността да проследи изграждането на вътрешното убеждение на въззивния съд и правилното приложение на материалния закон. Те налагат отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на този съд от друг състав. По отношение на твърдяното в касационната жалба нарушение на материалния закон настоящият състав не би могъл да изрази позиция по същество предвид констатациите за допуснатите съществени процесуални нарушения, опорочили изграждането на вътрешното убеждение на въззивния съд. Въпреки това, съставът излага своите принципни съображения по отношение на престъплението „клевета”, разпространено чрез печатно произведение от журналист. В съдебната практика и в правната доктрина се приема, че предмет на престъплението клевета могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство или явление. То следва да е позорно, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвиква еднозначна негативна оценка на обществото, или в частност – да приписва извършването на престъпление. На следващо място, тези факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В инкриминирания с тъжбата израз, за който подс. И. е била оправдана от въззивния съд – „хванаха пернишкия прокурор да краде и ток” не се съдържа оценъчно съждение на журналиста /както е приел СГС/, а твърдение за определени обстоятелства, свързани с личността на тъжителя, поради което с него обективно би могло да се припише извършване на престъпление. Същественото в случая е, че това, което е инкриминирал с тъжбата си тъжителят, е израз, който съдържа конкретни или поддаващи се на конкретизация факти. Доколкото в случая не става въпрос за лична оценка на подсъдимата на качества и действия на тъжителя, предадени чрез различни литературни похвати, които биха могли да доведат до интерпретация в един или друг смисъл, не е налице оценъчно съждение, а разгласяване на факт. В решението си от 25.06.1992 г. по делото „Т. Т. срещу И.” Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ припомня вече трайно прогласен в практиката си принцип, че "свободата на словото е една от основите на демократичното общество ... и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. Свободата на изразяване, така, както е закрепена в чл.10 от Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/, е подчинена на редица изключения, които обаче следва да се тълкуват ограничително и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително установена". При вземане на решение дали правото на защита на репутацията на гражданите трябва да надделее над правото на свободно изразяване на мнения съдът следва винаги да установи къде се намира балансът между правото на свободно изразяване /особено що се отнася до медиите/, обществения интерес и необходимостта от зачитане на правото на чест, достойнство и добро име на гражданите. Критерият за постигане на правилният баланс според ЕСПЧ е доказването на наличието или липсата на добросъвестност от страна на журналиста. Защитата на правото на медиите да предоставят информация по въпроси от обществен интерес изисква от журналистите да действат добросъвестно и въз основа на точни факти. „Добросъвестността” предполага полагане на поне минимални усилия от страна на авторите да проверят всяка информация преди публикуването й. Необходимостта от задълбочена проверка и потвърждаване на фактическите твърдения нараства със засилването на клеветническия характер на информацията, най-висш израз на който е приписването на престъпление. /В т. см. решения по делата „П. и О. с/у А.”, реш.26.04.1995 г., „Б. срещу М.”, реш.21.12.2004 г./ По делата „Я. срещу България” /11.12.2003 г./ и „Р. срещу България” /20.04.2006 г./ ЕСПЧ е отбелязал, че в едно демократично общество индивидите имат право да коментират и да критикуват правораздаването и длъжностните лица, участващи в него. Несъмнено границите на приемливата критика по отношение на държавните служители при упражняването на техните правомощия могат при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица. К. съд в решението си по к.д. № 1/96 г. подчертава, че трябва да се прави разлика между информация, важна за политически дискусии и за дискусии по други въпроси от обществен интерес, и информацията, равнозначна на любопитство към обособената интимна сфера на човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора. Следвайки този подход на разсъждение, К. съд извежда при тълкуването на конституционните разпоредби по чл.39-41, че '"принадлежащата към първата категория по вид информация определено се ползва с по-висока степен на защита. В този смисъл критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не бива да бъдат изключвани... те могат да имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение, така че да бъдат третирани различно". Ето защо магистратите, натоварени с изключително отговорната правораздавателна функция, са непрекъснато в полезрението на обществото. То има правото да бъде информирано за тяхното поведение не само при изпълнение на служебните им функции, но и в разумни граници за тяхното поведение в обществото и спазване на правилата в него. Магистратите сами избират ролята си да служат на правосъдието в обществото, поради което и приемат всяка тяхна стъпка и действие да бъдат подлагани на критичен анализ. Той обаче следва да бъде добросъвестен, а не резултат от желание за сензация и предизвикване на нездрав интерес към определена личност. Преценката дали журналистът е действал професионално и добросъвестно следва да се прави въз основа на множество фактори. На първо място, дали публикацията съдържа информация от обществен интерес в рамките на публичния дебат. На второ – какви са били действията на журналиста, по какъв начин е придобил информацията, начинът, по който е публикувана тя, как в нея е представено засегнатото лице /вж решение по делото „Й. и Т. с/у България, реш.02.10.2012 г./ По настоящето дело в резултат на липсата на задълбочен доказателствен анализ въззивният съд прибързано е приел наличие на добросъвестност у подс. И. при изнасянето на информация. При наличие на доказателства за това, че тя не е извършила задълбочена проверка на стигналата до нея анонимна информация – не се е свързала с тъжителя, не е прочела констативния протокол относно резултатите от извършената проверка на електромерите, не е провела разговор съд служителя за връзки с обществеността на ПУ – П., въззивният съд е отдал приоритет на правото й на свободно изразяване на мнение, без да оцени наличие или липса на баланс между това право и правото на доброто име на личността. Подсъдимата се е доверила на своите източници /анонимни/, не се е уверила в истинността на получените сведения, веднага е пристъпила към изготвяне на статията. Правилата на добрата журналистическа практика изискват проверка на всяка информация, засягаща доброто име на личността, тъй като ролята на медиите, в които те служат, е да информират, а не да дезинформират и по този начин да накърняват нечии права. Желанието на конкуриращите се медии за бързи публикации, за водещи новини, за по-голяма читателска аудитория не може да има приоритет и защита пред зачитане на правото на гражданите на добро име в обществото. Ето защо предвид наличието на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, налагащо отмяна на въззивната присъда и връщането на делото за ново разглеждане, ВКС не следва да се произнася по твърдението за неправилно приложение на материалния закон, но изложените съображения следва да бъдат взети предвид от новия съдебен състав, който ще разгледа делото. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 62, постановена на 27.02.2014 г. по ВНЧХД № 457/2014 г. на Софийски градски съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.