Р Е Ш Е Н И Е № 184 гр. София, 08 януари 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 808 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура – гр. Пловдив срещу присъда № 36 от 20.04.2017 г. на Пловдивския окръжен съд-Наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 77/2017г. В протеста е заявена претенция за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че при установяването на фактите въззивният съд е интерпретирал превратно доказателствата, нарушавайки правилата на формалната логика и заложения в чл. 14, ал. 1 НПК принцип, в резултат на което се е стигнало до нарушаване на правата на обвинението. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В допълнение към протеста са изложени конкретни доводи за допуснато от въззивния съд игнориране на част от доказателствените източници и за необективен анализ на други от тях. В срока по чл. 351, ал. 3 НПК е постъпило възражение от защитника на подсъдимия срещу подадения протест, в което е оспорена неговата допустимост, като е заявено мнение, че по същество оплакванията на прокурора са такива за необоснованост. Изложени са подробни съображения в подкрепа на въззивната присъда. В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест, подкрепящите го аргументи и направеното искане. Подсъдимият и защитникът му, редовно призовани, не вземат лично участие в заседанието. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 342 от 10.11.2015 г., постановена по НОХД № 5384/2015 г., Пловдивският районен съд-Наказателно отделение, 26-ти състав е признал подсъдимия В. М. Ш. за виновен в това, че на 26.01.2015г. в [населено място] извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на осн. чл. 325, ал. 1 НК и чл. 54 НК го е осъдил на пробация при пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с явяване пред пробационен служител два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година и обществено порицание, изпълнимо чрез прочитане на присъдата в съответния района по местоживеене. Със същата присъда подс. Ш. е признат за виновен и в това, че на 26.01.2015 г. в [населено място] се заканил с убийство на В. Й. П. и това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 3 НК и чл. 54 НК го е осъдил на четири месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за това деянието да е извършено срещу длъжностно лице при и по повод изпълнение на службата му, респ. досежно квалификацията във връзка с чл. 144, ал. 2 НК. С тази присъда подс. Ш. е признат за виновен и в това, че на 26.01.2015 г. в [населено място] се заканил с убийство на П. И. Б. и това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 3 НК и чл. 54 НК го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за това деянието да е извършено срещу длъжностно лице при и по повод изпълнение на службата му, респ. досежно квалификацията във връзка с чл. 144, ал. 2 НК. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания лишаване от свобода и пробация, като е определил едно общо наказание от четири месеца лишаване от свобода, към което е присъединил наказанието обществено порицание. На осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на наказанието, свързано с лишаване от свобода, за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. В рамките на инициирано по жалба на защитника на подсъдимия въззивно производство и с решение № 84 от 23.03.2016 г. по ВНОХД № 133/2016г., състав на Пловдивския окръжен съд е потвърдил присъдата. Последвало е искане от Ш. за възобновяване на наказателното дело поради неправилно прилагане на материалния закон с квалифицирането на нарушение по УБДХ като престъпление по чл. 325, ал. 1 НК и поради несъставомерност на поведението му по чл. 144, ал. 3 НК. Заявено е било и съществено нарушение на процесуалните правила поради кредитиране на показанията на свидетелите П. и Б. за сметка на тези на свидетелите С., Д. и Т.. С решение № 8 от 11.01.2017 г., постановено по н.д. № 504/2017 г. състав на Пловдивския апелативен съд е отменил въззивното решение с аргумент, че в състава, постановил това решение е участвал съдия, по отношение на когото е съществувало основание за отвод по чл. 29, ал. 2 НПК, защото като докладчик по първоинстанционното дело го е насрочил за разглеждане в открито съдебно заседание и е направил констатация за липса на допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения и наред с това във въззивното решение липсва становище на въззивния съд по въпроса за евентуално допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения. По тези съображения, след възобновяването му, делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото въззивно разглеждане първоинстанционната присъда е отменена изцяло и вместо това е постановена оспорената по касационен ред присъда на Пловдивския окръжен съд, посочена по-горе, с която подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за всяко от престъпленията по чл. 325, ал. 1 НК и по чл. 144, ал. 3 НК. Протестът срещу тази присъда е допустим. Възразявайки срещу относимостта на доводите на прокурора към основанията по чл. 348, ал. 1 НПК, защитникът се е противопоставил практически срещу допустимостта на протеста, макар да е квалифицирал възраженията си като такива срещу неговата основателност. По-важно е обаче, че тези възражения са несподелими. Те са сведени до невярното твърдение, че във всички свои части протестът поставя под съмнение обосноваността на съдебния акт. Всъщност претенцията на протестиралия прокурор в същностната й част е срещу легитимността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите и съответствието му със заложения в чл. 14 НПК принцип за решаване на делото въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и в съответствие с правилото на чл. 107, ал. 5 НПК за внимателна проверка на всички събрани доказателства. Поради това съдържанието на протеста, макар в отделни свои части действително да третира обосноваността на въззивната присъда, не създава пречки пред възможностите за касационна проверка, като отчетливо навежда на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Разгледан по същество, протестът е основателен. Основателна е съдържащата се в него критика към начина, по който въззивният съд е формирал убеждението си по релевантните факти. Декларираната от този съд увереност, че подсъдимия не е извършил вменените му престъпления почива на некачествено изпълнение на задълженията на контролираната инстанция за проверка на правилността на първоинстанционния акт, на повърхностно проучване на доказателствата, на пълно игнориране на част от тях и некоректно интерпретиране на съдържанието на други, извън действителния смислов и информационен техен аспект, на пълна липса на нужния комплексен и обективен доказателствен анализ и точна доказателствена преценка, съобразена с изискванията на закона за достоверно установяване на фактите. За да отрече правилността на извършеното от първостепенния съд фактическо установяване по отношение на инкриминираните като хулигански действия на подсъдимия и осъществена от него закана за убийство към П. и Б., въззивната инстанция е преценила, че няма основания да се довери на съобщеното от посочените двама свидетели, на чиито показания основно е изградена обвинителната теза. Изложените в тази връзка аргументи обаче нямат общо с необходимостта съдът аналитично и на базата на действителна, задълбочена и обективна преценка на съдържанието на доказателствените източници да обоснове становището си по фактите. Така въззивният съд е направил извод за несигурност и необективност на показанията на свид. П. заради невъзможността й дори и след прочитането на показанията й, дадени в досъдебната фаза и пред други състави на съда да си спомни дали е била заплюта от подсъдимия през отворения прозорец или през отворената врата на автомобила му. Вторият аргумент за отхвърляне на показанията на П., както и на тези на свид. Б., е свързан с констатирани от съда противоречия в показанията на всеки от тях от различните етапи на производството при описанието на вида на ножа, с който твърдят, че са били заплашени от подсъдимия и дължината на острието на този нож. Действително в досъдебното производство свид. П. е определила дължината на острието на ножа около 12 – 13 см. Разпитана пред състава на Районния съд, тя е казала, че ножът е бил с „бяло острие” с дължина около 15 см., а във въззивното производство е определила острието като лъскаво и с дължина 10 – 12 см. Свид. Б. на свой ред пред състава на първостепенния съд е определил ножа като „голям”, а за дължината му е заявил, че не може да я определи. Пред въззивния съд е заявил буквално следното: „... острието беше 8 – 10 см., не мога да преценя точно ... сребристо, бяло беше острието на ножа ... дръжката не я видях, острието се виждаше само ... не съм обърнал внимание на това какъв беше ножът – двуостър или не”. В досъдебната фаза е споделил преценка за дължина на острието около 13 – 14 см., тип кама. Ако недостатъкът в свидетелстването на посочените лица, който въззивният съд е имал предвид е свързан с невъзможността им на окомер и с метрична точност да определят острието на ножа, то очевидно съдът е прав. Факт е и невъзможността на свид. Б. повече от две години след събитията да се ангажира с мнение относно вида на ножа – двуостър или не. Но съдебното обяснение, че поради това показанията им не заслужават доверие е твърде повърхностно и наивно. То няма нищо общо с необходимостта от разумен аналитичен подход, основан на процесуалните правила, на критериите на практиката, на правилата на формалната и аргументативната логика и най-вече на обективна, всеобхватна и задълбочена преценка на доказателствените източници. Извън декларацията за извършен „внимателен анализ”, няма изложено в документално-словесен вид нищо, което да показва действително извършено от този съд задълбочено аналитично и синтезно изследване на показанията на П. и Б. и на обуславящите ги фактори. Няма дори опит за интерпретиране на казаното от тях, вкл. и в коментираните части, от гледище на времевия интервал, делящ момента на събитията от времето на възпроизвеждане на спомена за тях; от гледище на тяхната динамика и на условията, в които са протекли и предопределените от тези условия нагласи на паметта на всеки от свидетелите и т.н. Липсват констатации за цялостното качество на показанията на всеки от тези свидетели, за тяхната информативност, за наличието или липсата на детайлност и описателност в разказа, за вътрешната му логичност, за съответствието му с други от събраните по делото доказателства и пр. Няма каквато и да е съпоставка между твърденията на П. и Б. с доказателствата, съдържащи се в показанията на свидетелите М. Т. и М. Д. относно факта, че съобщавайки в службата си за инцидента П. е поискала полицейско присъствие, както и относно емоционалното и психическото състояние на двамата (П. и Б.) след завръщането им в службата след инцидента. Липсва съпоставка и с твърденията на свид. П., че при пристигането на полицейския екип, част от който е бил самия свидетел, на мястото на инцидента П. и Б. са изглеждали „видимо стресирани” и са треперели. Липсва яснота дали и евентуално как е интерпретирана и преценката на свид. Х. (дежурен офицер в ІV РУП в деня на инцидента), че когато П. и Б. са отишли в полицейското управление, те са били притеснени, като в по-нататъшното си изложение свидетелят е конкретезирила преценката си така: „... дамата цялата трепереше и цялата беше пребледняла ... беше задъхана ... Мъжът също беше притеснен доста...” Въобще не е коментирана значимостта на факта на съответствието между разказа на П. и Б. за съдържанието на събитието и за начина, по който то им се е отразило психически и емоционолано – от една страна, факта, че са поискали помощ и съдействие от органите на полицията (обяснен от самите тях с притеснението им от възможността подсъдимият да се върне) и времето, когато са го сторили – от друга и собствените на свидетелите Т., Д., П., Х. впечатления от психическото и емоционалното състояние на двамата след инцидента – от трета страна. Всеки от тези моменти, както и комплекса от тях, носи определена информация, способна да ориентира изводите на съда в насока, различна от възприетата с въззивната присъда. Поради това те са изисквали задълбочено внимание, за да се прецени тежестта им – доминираща или не над отстояваната от подсъдимия противоположна версия за събитията. Недопустимо е обаче тези моменти да бъдат подминавани като несъществуващи. Те са част от доказателствата и необоснованото им изолиране закономерно предизвиква сериозни съмнения в правилността на съдебните изводи и навежда на отсъствие на обективност у съда. Вместо дължимият техен коментар, въззивният съд безкомпромисно и лаконично е заявил, че възприемането на състоянието на П. и Б. от свидетелите Т., Д., П., Х. като притеснено след инцидента „е недостатъчно за формиране на извод, че разказът им е достоверен.” Същевременно не е сторил дължимото за приобщаване на показанията на свид. П. от досъдебната фаза в частта, в която свидетелят е заявил, че когато той и колегата му са отишли на мястото на инцидента, П. е бършела едното си око. Касае се за доказателствено твърдение, свързано с инкриминираното събитие, поради което и в съответствие със задължението на съда за полагане на всички необходими и възможни процесуални усилия за установяване на истината, се е нуждаело от приобщаване към събраната при съдебното следствие доказателствена информация и от последващо обсъждане, било то за да бъде възприето като достоверно и значимо или за да бъде отхвърлено от съда. Подобен подход на фрагментарно и повърхностно изследване на доказателствата и необосновано изолиране на части от наличната по делото информация резултира единствено в отклоняване на наказателният процес от основната му цел – разкриването на истината. Неприемлив е аргументът, с който въззивния съд е отказал да се ангажира със съпоставка на разказа на Т., Д., П. и Х. относно съобщеното им от П. и Б. за инцидента с показанията на самите П. и Б. за това събитие. Такава съпоставка е била нужна не за да се подменят първични доказателства с производни, а за да се извърши проверка за достоверност на съобщеното от П. и Б.. Производният характер на показанията на посочените свидетели в частта, възпроизвеждаща разказа на двамата пострадали относно процесния инцидент, не ги лишава от доказателствена стойност. Производните доказателства имат предназначение не само да заместят първичните доказателства, когато последните са недостъпни, но така също и да послужат за проверка на първични доказателства. В тази именно насока показанията на Т., Д., П., Х. са изисквали интерпретация от страна на въззивния съд, за да се прецени дали те подкрепят или не разказа на свидетелите П. и Б.. Необоснованото им игнориране е в нарушение на изискването на чл. 14, ал. 1 НПК за всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и е предпоставило нарушение на чл. 107, ал. 5 НПК при проверката и оценката на показанията на свидетелите П. и Б.. Едва след съпоставка на показанията на П. и Б. със съобщеното от Т., Д., П., Х. и съпътстващ тази съпоставка анализ на показанията, на тяхното съответствие, на тяхната логичност, хармоничност, последователност и пр. изводът на съда за достоверност или за недостоверност на твърденията им, съответно за реалност или не на описаните в тях събития, би бил обоснован. Изключително едностранчиво и тенденциозно и единствено в контекста на генерално констатираната „необективност” на свид. П. е ползван от въззивния съд факта на направеното от свид. Д. отразяване в оперативния дневник на ОП „Общинска охрана”. Този съд е регистрирал факта, че в посочения дневник Д. е отразила единствено това, че П. „търси полицейско съдействие, поради проблем с гражданин” и на тази база е заключил, че инцидентът не е имал съпътстващите специфики в поведението на подсъдимия, твърдяни в показанията на П. и Б., но е пропуснал да отбележи и да коментира факта, че именно въз основа на обаждането на П. свид. Д. е подала сигнала в ІV РУП, като в дневника на ОДЦ този сигнал е регистриран като сигнал за „лице, отправяло закани с нож” към служители на общинска охрана. Основания за скептицизъм към достоверността на показанията на П. и Б. въззивният съд е извел и от факта, че на техните твърдения противостоят обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите С., Д. и Т., които е кредитирал с безрезервна вяра. Макар да е декларирал обаче, че е „анализирал детайлно” съдържанието на тази, втора група доказателствени източници, съпоставката на подхода му към тях – от една страна и към показанията на П. и Б. – от друга не показва еквивалентно равнище на проявена взискателност и критичност. Отправяйки сериозни критики към аналитичната дейност на първостепенния съд, въззивната инстанция сама се е ограничила до фрагментарно изследване на показанията на С., Д. и Т. и обясненията на подсъдимия. В хода на проведеното от него съдебно следствие, този съд не е обърнал каквото и да е внимание на показанията на С. и Д. от досъдебното производство и съдържащите се в тях твърдения за съществени факти, напълно противоположни на това, което са съобщавали в съдебното производство, като напр. това дали С. е видял П. в лице по времето на инцидента или не; отправял ли е подсъдимия реплики преди да излезе от колата си или не; коментирали ли са подсъдимия и С. събитието на този инцидент – евентуално кога и при какви обстоятелства; наблюдавал ли е С. целия инцидент зрително или не. От мотивите към въззивната присъда не е ясно дали въззивният съд е съзрял и как интерпретира факта на динамично променялото се в двете фази от производството убеждение на свид. С. относно това дали е чул или не е чул всички реплики на П. и какво е било съдържанието на тези реплики; чул ли е или не репликата на подсъдимия, изречена от него през прозореца на автомобила. Неясно е и това дали въззивният съд е съзрял и как е интерпретирал и противоречията в показанията на С. и обясненията на подсъдимия относно повода, по който в процесния ден подсъдимият е посетил дома на този свидетел, съответно обстоятелствата, при които се е случила следващата среща между двамата, на която са коментирали инцидента със служителите на Общинска охрана. Аналогична е ситуацията с показанията на свид. Д., който по съвършено различен начин е описал в досъдебното производство, пред състава на районния съд, а впоследствие и пред въззивната инстанция моментът, в който зрително е възприел за пръв път подсъдимия и съответно етапа от развитието на инцидента, от който е започнал да наблюдава случващото се между Ш. и двамата служители на Общинска охрана. Разказът на този свидетел не е съпоставен със съобщеното от самия подсъдим. Ако въззивният съд се бе ангажирал с такава съпоставка, би установил неизбежно съществени различия в твърденията на двамата относно хронологията на спора. Тези моменти са изисквали съдебното внимание, но не са го получили. За преодоляване на противоречията в свидетелските показания от отделните етапи на производството и за изясняване на причините за тях законът е предвидил специална техника, чието прилагане очевидно е било нужно в случая, доколкото съдът носи задължението да положи всички възможни процесуални усилия за достигане до обективната истина. Вместо това безапелационно въззивният съд се е позовал на базисната информация в показанията на Д., Т. и С., които е изслушал лично, че подсъдимият не е заплювал П., че не е държал нож и че не е отправял закани с нож. Възможностите на всеки от тримата свидетели обаче да добие собствени и непосредствени възприятия от отделните етапи от развоя на инцидента, съответно от поведението на подсъдимия и на двамата му опоненти, са изисквали преценка и анализ от страна на съда в контекста на вариативната нагласа на тези свидетели (С., Д. и Т.) в отделните стадии на наказателното производство към това дали са наблюдавали инцидента от самото му зараждане и до неговия финал или не. Не са съпоставени показанията на посочените трима свидетели и обясненията на подсъдимия относно поведението на последния по времето на инцидента, извън отправените от него реплики. Вярно е, че съдът е свободен да определя самостоятелно качеството и процесуалната стойност на доказателствата по вътрешно убеждение. Но тази преценка не може да е произволна. Тя следва да е подчинена на процесуалните правила и да е основана на резултатите от действителна, старателна и прецизна проверка на качеството на доказателствените източници чрез преценка на всеки от тях поотделно и в съвкупност; чрез съобразяване на качествмените техни характеристики, като информативност, описателност, детайлност, пълнота на разказа, последователност, непротиворечивост, вътрешна логичност и действителна съгласуваност с други от събраните доказателства и пр. Едва след такава съпоставка и съпътстващият я анализ, изложени в документално-словесен вид в постановения акт, би било възможно съдът да формира обоснован извод за достоверност или за недостоверност на доказателствените източници. В случая различията в подхода, манифестиран от въззивния към съм показанията на П. и Б. – от една страна и обясненията на подсъдимия и показанията на С., Д. и Т. – от друга страна е проява на едностранчивост, липса на обективност и пълнота на изследването, вследствие на което се е стигнало до избирателно третиране на фактическите въпроси по делото. По този начин е опорочен процесът на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав, постановил оспорената присъда. Липсва във въззивната присъда анализ и на самата процесна ситуация. Няма отговор във въззивният акт на въпроса каква всъщност е била потребността на подсъдимия, активизиращият фактор, насочил го към конфликт с двамата свидетели П. и Б.: да се запознае с глобилите го; да им потърси сметка; да сподели с тях негодуванието си срещу ограничения брой на паркоместа в града или нещо друго. Ако е било любопитството му дали П. и Б. са хората, наложили му в предходен ден глоба, то след като ги е попитал и е получил отрицателния им отговор, не би ли следвало противоречие между него и тях да не съществува и кое въпреки това го е напрегнало и е изострило емоционалността му, за да излезе от колата си и да влезе в спор с двамата, на какво би следвало да се е противопоставил той, какъв отговор в повече и на какъв въпрос е търсел, напускайки автомобила си. Не е интерпретирана по какъвто и да е начин от въззивния съд реакцията на подсъдимия по напускане на автомобила и влизане в спор с двамата служители на общинската охрана и информацията, която тази реакция носи носи – дали е показател за това, че подсъдимият е търсел решение на проблем или активността му е била насочена към създаване на противоречие, към влизане в конфликт, към задълбочаване и усложняване на ситуацията. На фона на този анализ е следвало да бъде преценявана логичността на съобщеното чрез двете генерално противостоящи си групи доказателствени източници – показанията на Б. и П. – от една страна и обясненията на подсъдимия и показанията на С., Д. и Т. – от друга страна. Не е коментирано от въззивния съд нивото на адекватност на реакцията на подсъдимия, съобщена от свидетелите С., Т. и Д. (макар и по различен начин от тримата) с думи, като: „Убийте ме... Правете ме каквото щете... Заплювам ви ...”на силата и значението на дразнителя и кой точно е бил този дразнител – дали глобата от предходен ден, дали нещо, изречено от П. и Б., евентуално какво и пр. Не се съдържа във въззивната присъда отговор и на друг значим въпрос – какъв би следвало да е бил мотивът на П. и Б. за създаването и разгръщането на усложнения сюжет с разказа за неслучило се според състава на Окръжния съд събитие с гражданин, с търсенето на помощ и съдействие от колеги и от полиция, с инсценирането на притеснение, тревога пред тях и т.н. Всеки от тези моменти също носи определена информация и изисква задълбочено внимание и интерпретиране от страна на съда, като необоснованото му игнориране не е в полза на установяването на истината. Цялостната оценъчна дейност на въззивния съд в случая е сведена до инертно формулиране на лесни отговори, които се открояват като основна качествена характеристика на контролирания въззивния акт, а не е ориентирана към прилагане на ясно формулираните от НПК и утвърдени в съдебната практика стандарти за достигане до истинно фактическо установяване чрез анализ и оценка на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях; чрез прецизност, точност и максимална коректност при интерпретацията на съдържанието на доказателствата и доказателствените източници. Всичко това обуславя наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и предопределя отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 36 от 20.04.2017 г. на Пловдивския окръжен съд-Наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 77/2017г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.