Р Е Ш Е Н И Е № 152 гр. София, 18 декември 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 496 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийската градска прокуратура срещу присъда № 66 от 21.03.2018 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХІІІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 537/2018 г. В протеста и в допълнение към него са изложени възражения за нарушениe на материалния закон, допуснато при оправдаването на подсъдимата и за съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата, като е направено искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Според прокурора допуснато е превратно тълкуване на част от ползваните от въззивния съд доказателства, напълно са игнорирани други, а преценката на показанията на свид. С. е основана на изключително формалистичен подход. В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста. Счита, че липсва осъществен от обективна и от субективна страна състав на престъплението по чл. 209 НК, като действията на подсъдимата не са могли да доведат до въвеждане в заблуждение лицата, извършили разплащането. Моли въззивната присъда да бъде потвърдена. Подсъдимата и защитника й, редовно призовани не вземат лично участие в съдебното заседание. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 165656 от 06.07.2017 г., постановена по НОХД № 22142/2015 г. състав на Софийския районен съд е признал подсъдимата Х. Г. Т. за виновна в това, че на 04.01.2013 г. в [населено място], [улица], действайки в съучастие като съизвършител с неустановено лице, с цел да набави имотна облага за другиго – за [фирма], поддържала възбуденото от неустановеното лице заблуждение у М. Л. Д. и Р. К. С. и с това причинила на [фирма] имотна вреда в размер на 45 572,95 лева, като причинената вреда е в големи размери, поради което и на осн. чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК й е наложил наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. С оспорената по касационен ред въззивна присъда така постановения първоинстанционен акт е отменен, като подсъдимата е призната за невиновна и е оправдана изцяло по възведеното обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Протестът е основателен. Като се отмине фактът на вариативната нагласа на въззивния съд към основанието за оневиняване на подсъдимата – поради недоказаност на обвинението (като веднъж се приема, че не е доказано вмененото деяние обективно да е осъществено от нея, а след това се настоява, че не е доказано умишленото му извършване) или поради липса на извършено от Т. престъпление, основателни са всички възражения на протестиралия прокурор срещу легитимността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите и съответствието му със заложения в чл. 14 НПК принцип за решаване на делото въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и в съответствие с правилото на чл. 107, ал. 5 НПК за внимателна проверка на всички събрани доказателства. Налице е некачествено изпълнение на задълженията на контролираната инстанция за проверка на правилността на оспорения пред нея акт, като е възприет и е следван от нея подход на повърхностно проучване на доказателствата, на пълно игнориране на част от тях и интерпретиране на съдържанието на други извън действителния смислов и информационен техен аспект и при пълна липса на нужния комплексен и обективен доказателствен анализ и точна доказателствена преценка, съобразена с изискванията на закона за достоверно установяване на фактите. Преценявайки показанията на свид. С. като единствен доказателствен източник в полза на обвинението, въззивният съд се е ограничил до фрагментарно изследване на тяхното съдържание и фокусирайки се единствено върху недостатъци, които е преценил, че те имат (макар и не винаги действително съществуващи), генерално е заключил, че тези показания са изолирани, противоречиви и непълни. Този извод не е логическо следствие от нито една от ползваните като аргумент за него предпоставки и в това отношение всяко от възраженията на протестиралия прокурор е основателно. Като изолирано на фона на останалите доказателства въззивният съд е окачествил твърдението на С. за проведен пред нея от подсъдимата симулативен телефонен разговор със С. А. или с представител на „фирма“ за потвърждаване на цесията. Според състава на СГС това твърдение не е подкрепено „от други свидетели, които според свид. С. са присъствали в стаята и са чули как подсъдимата разговаря с лице от „фирма“. Преди всичко, коректният прочит на показанията на Р. С. показва, че в нито един момент от участието си в процеса тя не се е ангажирала с оценка на разговора на подсъдимата като симулативен. Такава преценка може да се направи на базата на казаното от самия С. А. и от Г. С. (съдружник на А. в [фирма]), но не и на базата на показанията на С.. По-важно е в случая друго. За да се оценят свидетелски показания, като имащи изолиран характер, би следвало съдържащата се в тях информация за определен факт да няма потвърждение или да противостои на информацията за същия факт, възпроизведена в други доказателства и/или доказателствени източници. Т.е. във всички случаи трябва да е събрана или поне да е направен опит за събиране на доказателствена информация за съответния факт. В случая това не е така. Изводът на СГС за липса на други свидетели, които да потвърдят, че пред С. подсъдимата е демонстрирала провеждане на телефонен разговор с лице от „фирма“, е основан на споделените от самата С. собствени нейни впечатления, че такива лица е имало в помещението, без да ги назовава. Същевременно липсва подлагане на задълбочен анализ на показанията на тази свидетелка, преценка на тяхното качество, на тяхната информативност, на наличието или липсата на детайлност и описателност на разказа, за вътрешната му логичност и пр. След като въпреки това е преценил, че твърденията на свидетелката не са достатъчни за необходимото фактическо установяване, въззивният съд е следвало да положи нужните и възможни процесуални усилия да установи дали по времето на разговора между нея и подсъдимата и демонстрирания от последната телефонен разговор за потвърждаване на цесията в съответното помещение е имало и други лица, евентуално кои са били те и чрез разпита им да провери дали те действително са възприели фактите, съобщени от С.. Като не е сторил това, въззивният съд практически е ползвал недоказани аргументи за обосноваване на изводите си. Такъв подход на прибързани и необосновани обобщения гарантира грешки в правораздавателната дейност. Аргументите на съда, с които се приема или се отхвърля една теза или конкретно доказателство трябва да бъдат истинни, като не е възможно те да са основани на вероятности и на необосновани предположения и сами по себе си да провокират съмнения, както е в настоящия случай. Отчетено е като недостатък, компрометиращ възможността за ползване на показанията на свид. С. противоречието между твърденията й от двете процесуални фази относно лицето, с което подсъдимата е заявила пред нея, че е разговаряла по телефона за потвърждаване на цесията – дали със С. А. или с „представител на „фирма“. Прилагането на техниката по чл. 281 НПК е предвидено от закона освен като механизъм за приобщаване на свидетелски показания от досъдебното производство, така именно и за преодоляване на непълноти и противоречия в свидетелстването. В случая след прочитането на показанията й от предходната процесуална фаза, свид. С. е разяснила причината за несъответствието в твърденията й, като се е ангажирала с категорична позиция относно онова от тях, което съответства на истината. Сам въззивният съд е преценил, че по този начин противоречието е преодоляно и същевременно е преценил това противоречие като препятствие пред възможността да се довери на казаното от С. без да аргументира позицията си, обезличавайки по този начин процедурата по чл. 281 НПК. Вярно е, че съдът е свободен да определя самостоятелно качеството и процесуалната стойност на доказателствата по вътрешно убеждение, но във всички случаи е длъжен да мотивира подхода си. В противен случай е невъзможна проверка на основанията за направената от него по усмотрение преценка и съответствието й с правилата, гарантиращи нейната правилност. Липсва логическа връзка между съждението на въззивния съд за непълнота на показанията на свид. С. и обуславящата това съждение причина – невъзможността на свидетелката да възпроизведе пред съда разговора и точните думи, използвани от подсъдимата при проведения от нея или симулиран разговор с представител на „фирма“. Това според съда го е лишило от възможност да провери, доколко впечатлението на свид. С., че Т. е разговаряла с човек от „фирма“ почива на действително казаното от самата подсъдима, а не е интерпретация на самата свидетелка. Неясно е каква база за сравнение и преценка би ползвал въззивния съд, ако свид. С. се бе ангажирала с възпроизвеждане на точните думи на подсъдимата. По-важно е обаче, че съдът не е обсъдил фактическата възможност на свидетелката повече от три години след събитията, за които свидетелства да стори това, като се имат предвид характера и важността на този разговор за самата С. и предопределената от това нагласа на паметта й към него, както и изминалия период от момента на възприемането до този на възпроизвеждането и значението на този факт за пълнотата и точността на представите. Съобразяването на тези фактори е задължително, доколкото формира базата за преценка относно съвместимостта на поставената от въззивния съд претенция към показанията на свидетелката и възможностите на човешката памет за запазване и възпроизвеждане на информация и впечатления. С основание протестиралият прокурор е възразил и срещу ползването на невъзможността на свид. С. да дефинира задълженията на юристите в /фирма/ като аргумент, обезценяващ процесуалната стойност на показанията й. Не изразява законите на логиката не констатираната от СГС невъзможност на свид. С. (с оглед образованието и заеманата от нея длъжност) да дефинира задълженията на юристите в /фирма/, а съждението на въззивния съд, че тази нейна невъзможност е „житейски нелогична“ и представлява компрометиращ доказателствената стойност на показанията й фактор. Логическата невярност на това съждение е съпътствана и от несъответствие между действителното съдържание на показанията на С. и това, което въззивният съд е разчел в тези показания, а именно, че задължение на юристите в /фирма/. е да проверяват действителността на договорите за цесия. Всъщност свидетелката е уточнила, че от страна на юрист е следвало да бъде преценена цесията от формална страна. Този аргумент обаче, макар и логически невалиден и основан на неточно възприемане на съобщеното от свидетелката, не е с обуславящо формалната правилност на въззивната присъда значение, тъй като не е нито единственият, нито водещият довод на въззивния съд за оневиняването на подсъдимата. Неправилно обаче въззивният съд е ориентирал фокуса на вниманието си към липсата на задължение за юристите на /фирма/ да проверяват достоверността на договора за цесия, било то чрез разговори с лицата, които са го подписали или по друг начин, като е пренебрегнал спецификата на конкретния казус, свързана с представянето на договора между „фирма“ и „фирма“ и придружаващото го уведомително писмо във вид на фотокопия в отклонение от обичайната практика в /фирма/. такива договори и съпътстващите ги документи да се представят единствено в оригинал. От тази гледна точка въззивният съд е следвало да интерпретира настойчивостта на свидетелите С. и Д. пред подсъдимата да постави писмена резолюция върху договора за цесия и противопоставеният неин отказ да стори това. Така практически аргументацията на въззивния съд не е протекла в доказателствения контекст, на който е следвало да бъде подчинена. Ограниченост, едностранчивост и субективизъм прозират от действията на въззивния съд при разглеждането на делото и съответно от мотивите към въззивната присъда по отношение на направения в тях извод за липса на други доказателства в подкрепа на твърденията на С. за проведен пред нея от подсъдимата разговор с представител на „фирма“. Всъщност, аналогичен факт е съобщила в досъдебното производство и свид. М. Д., заявявайки: „Тя (Т., б.м.) ме убеди, че го познава (С. А., б.м.) и че е сигурна, че на посочения от него номер разговаря с него лично. Т. ми потвърди, че е разговаряла лично с него, със С. А. и че той е потвърдил цесията. Тогава аз я помолих, ако А. има личен и-мейл, да изпрати по електронната служебна поща потвърждение и в писмен вид. Т. изпрати от нейната електронна служебна поща запитване …“ Тези факти отсъстват от показанията на свидетелката пред съда, но доколкото те са част от събраната в досъдебната фаза доказателствена съвкупност и доколкото от страна на първостепенния съд не е сторено нужното за приобщаването им към доказателствата, събрани в съдебното производство, въззивната инстанция е била длъжна да ги приобщи чрез предвидената за това процесуална техника, а след това и да ги обсъди – било то за да признае или за да отхвърли достоверността им. Практически въззивният съд безмотивно е пренебрегнал наличен по делото информационен източник, въз основа на който прокурорът е формулирал тезата си по обвинението. По този начин контролираният съд е ограничил процесуалните права на обвинителя и същевременно е предопределил неубедителност на съжденията си, било то за недоказаност на обвинението или за липса на извършено от подсъдимата престъпление. По неясни съображения въззивният съд е дистанцирал изводите си и от показанията на свидетелите С. А. и Е. С.. Следваният от този съд едностранчив подход при оценката и ползването на доказателствата не му е позволил да съпостави твърденията на Р. С. напр. с тези на Е. С., че след като второто плащане от /фирма/ не е постъпило по сметка на „фирма“, тя (С.) по молба на С. А. нееднократно е разговаряла с подсъдимата за причините и е получавала от Т. уверение, че плащането ще се забави с няколко месеца, било то „заради падането на правителството“ или заради започнала процедура по отнемане на лиценза на /фирма/. Не е интерпретиран от гледище на обвинението и съобщения от С. факт, че многократно при срещите й с подсъдимата, последната е била придружавана от свид. К. С., който именно, като пълномощник на собственика на „фирма.“ е изтеглил инкриминираната по делото сума, преведена по сметка на това дружество от страна на /фирма/ въз основа на договора за цесия. Без съдебно внимание са останали и показанията на самия К. С. относно връзките му с подсъдимата. Не е интерпертиран по какъвто и да е начин факта, че запитването, привидно адресирано до „фирма“ във връзка с постъпилия в /фирма/ договор за цесия, е било изпратено именно от служебния компютър на подсъдимата, както и фактът, че електронния адрес, на който е било изпратено това запитване и от който е постъпил впоследствие отговор в „потвърждение“ на цесията не е фигурирал в намиралите се към този момент в /фирма/. документи на „фирма“, вкл. и в представените допълнително договор за цесия и уведомително писмо. Не е интерпретирана в тази връзка и съдържащата се в показанията на свидетелите А. и Д. информация, че именно подсъдимата като един от юрисконсултите на /фирма/ е работела по договорите за покупко-продажба, вкл. и по конкретната сделка между /фирма/ и „фирма“, а не както прибързано и без ангажимент към всички доказателства е заключил въззивния съд, че Т. е била ангажирана инцидентно от свид. С. единствено, за да даде становище по договора за цесия. В тази връзка съставът на СГС е бил длъжен да установи факта на направеното още пред първостепенния съд искане на прокурора за прочитане на показанията на С. от досъдебното производство с оглед изясняване на противоречие в позицията й от двете процесуални фази относно причината, поради която се е обърнала именно към подсъдимата за становище по договора за цесия. Въззивният съд е бил длъжен да установи, че това искане на прокурора е останало без произнасяне от страна на съда, към който е било адресирано и същевременно е било ориентирано към изясняване на обстоятелство от съществено значение за фактологията. С оглед на изложеното основателни са възраженията на протестиралия прокурор за съществено нарушаване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 2 - 5 НПК към доказателствената и оценъчната дейност на съда. Тази дейност трябва да е ориентирана към прилагане на ясно формулираните от НПК и утвърдени от съдебната практика стандарти за достигане до истинно фактическо установяване, което е непостижимо без събиране на всички необходими и възможни доказателства и последващ техен анализ и оценка, поотделно и в съвкупност, като не се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях, както и чрез прецизност, точност и максимална коректност при интерпретацията на съдържанието им. Показанията на посочените свидетели, документите по делото относно договорите между /фирма/ и „фирма“ и тези, чрез които според обвинението е извършена инкриминираната измама, носят определена информация, способна да ориентира изводите на съда в насока, различна от възприетата с въззивната присъда и поради това тази информация изисква задълбочено внимание, било то за да бъде възприета като достоверни и значима или за да бъде отхвърлена. Недопустимо е обаче тя да бъде подминавана като несъществуваща. Тя е част от доказателствата и необоснованото й изолиране закономерно предизвиква сериозни съмнения в правилността на съдебните изводи и навежда на необективност на съда. Всичко това обуславя наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и предопределя отмяна на въззивната присъда, съответно връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 66 от 21.03.2018 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХІІІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 537/2018 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.