О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 349 гр. София, 29.07.2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 449 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. Р. и Т. Ш., представлявани от назначения особен представител адв. Н. Н., срещу определение № 1972 от 14.09.2020г. по ч.гр.д. № 2792/2020г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което е отменено определение № 7447 от 22.05.2020г. по гр.д. № 16169/2016г. на СГС, с което е обявено, че българският съд не е международно компетентен да разгледа исковете, предявени от ищеца „УниКредит Булбанк“ АД против Д. С. Р. и Т. Ш. с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, като е прекратил производството по делото. Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е недопустимо, евентуално неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържат, че в случая изобщо липсва писмено споразумение за избор на съд по смисъла на приложимите нормативни актове, тъй като никъде не е обективирано съгласие на ответниците по иска българският съд да е международно компетентен да разгледа евентуални спорове между страните по договора за банков кредит, като липсва и споразумение за избор на съда след пораждане на спора. В тази връзка твърдят, че въззивният съд не е съобразил разпоредбите на чл.16, ал.2 КМЧП и чл.19 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, според които споразумение за избор на съд е допустимо само ако се сключва след възникване на спора. Сочи се, че въззивният съд не е взел категорично становище дали счита ответниците – физически лица за потребители, което противоречи на изискването за задължителна служебна проверка. Излагат се съображения, че от обективния преглед на доказателствата по делото следва, че ответниците по иска имат качеството на потребители, тъй като, видно от представените от банката доказателства, кредитът се предоставя за лични жилищни нужди на физическите лица и никъде не е отбелязана търговска цел на кредита, като дори представеният нотариален акт за покупка на имота от трето лице – „Би Д. Х.“ ООД удостоверява покупка на имот един ден преди реално усвояване на кредита и заплащане на продажната цена със собствени средства на търговеца. Поддържа още, че учредената четиринадесет дни след договора за кредит ипотека за обезпечаване на дълга на физическите лица не променя техния правен статус на потребители. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частните жалбоподатели правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочат следния процесуалноправен въпрос: Текстът в договор за банков кредит, сключен с чуждестранни физически лица – кредитополучател и солидарен длъжник, а именно: „За всички неуредени с настоящия договор въпроси важат разпоредбите на Българското законодателство“, счита ли се за надлежно споразумение за избор на българския съд за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или ще възникнат във връзка с договора за кредит? Поддържат, че въпросът е от значение за точното прилагане на чл.25, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и на чл.19 от същия регламент. Ответникът „УниКредит Булбанк“ АД не представя отговор на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Производството по делото е образувано по предявени от „УниКредит Булбанк“ АД против Д. С. Р. и Т. Ш. искове с правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ по повод неизпълнение на задълженията им като кредитополучател /първия ответник/ и като солидарен длъжник /втория ответник/, произтичащи от договор за банков кредит № И-1867 от 01.06.2007г., приложен към исковата молба. С определение № 7447 от 22.05.2020г. по гр.д. № 16169/2016г. първоинстанционният Софийски градски съд е обявил, че българският съд не е международно компетентен да разгледа исковете, предявени от ищеца „УниКредит Булбанк“ АД против Д. С. Р. и Т. Ш. с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и е прекратил производството по делото. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че кредитополучателят и солидарният длъжник чрез пълномощника си са приели уговорения погасителен план, допълнителните обезпечения и задължения за имуществено застраховане на ипотекирания имот, както и изрично предвидената клауза в чл.17, т.2 от договора, че за всички неуредени с него въпроси се прилага българското законодателство. Приел е, че при посочените обстоятелства и клаузата на чл.17, т.2 от договора за банков кредит и с оглед изричната разпоредба на чл.25, параграф 1 Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела се налага изводът, че компетентен да разгледа предявените искове е Софийски градски съд, поради което е отменил първоинстанционното определение. Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставеният от частните жалбоподатели правен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липсата на формирана практика на ВКС по приложението на чл.25, параграф 1 Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и необходимостта от създаването на такава с оглед осигуряване точното приложение на посочената норма. Настоящият състав намира, че отговорът на въпроса следва от разпоредбата на чл.25, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Съгласно посочената разпоредба страните могат да се договорят, че съд или съдилища на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, и тази компетентност е изключителна, освен ако страните са уговорили друго. От посочената разпоредба следва, че в предвидената в нея форма страните следва да са обективирали недвусмислено волята си да предоставят на съдилищата на държава членка компетентността да се произнася по спорове във връзка с определено правоотношение между тях. Съдържаща се в сключен между страните договор клауза, че за всички неуредени с него въпроси важат разпоредбите на действащото законодателство в Република България, няма характера на споразумение за избор на съд по смисъла на чл.25, параграф 1 Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, доколкото такава клауза обективира единствено волята на страните към възникналото правоотношение да се прилага българското материално право, но не и волята им да предоставят на българския съд компетентност да разрешава възникнали във връзка с договора спорове между тях. По изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че текстът в договор за банков кредит, сключен с чуждестранни физически лица – кредитополучател и солидарен длъжник, предвиждащ, че за всички неуредени с договора въпроси важат разпоредбите на Българското законодателство, няма характера на споразумение за избор на българския съд за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или ще възникнат във връзка с договора за кредит по смисъла на чл.25, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. С оглед отговора на поставения процесуалноправен въпрос въззивното определение е неправилно. Предмет на предявените в производството искове е ангажиране на отговорността на ответниците Д. С. Р., гражданин на О. кралство Великобритания, и Т. Ш., гражданин на Република М., за неизпълнение на задълженията по договор за банков кредит, по който първият от тях е кредитополучател, а втората е солидарен длъжник. Договорът за кредит е сключен за задоволяване на лични нужди на кредитополучателя, като в него е посочена като цел „за покупка на недвижим имот – къща, построена в дворно място в [населено място], общ. А.“. Видно от намиращия се в кориците на делото нотариален акт № 95, том 4, рег. № 8289, дело № 590/2007г. /л.63 от т.д. № 521/21г. на Окръжен съд – Варна/, посоченият недвижим имот – къща, е закупен от кредитополучателя и солидарния длъжник за сумата 40 000 евро, от които 4000 евро са изплатени от купувачите в брой при подписване на договора, а остатъкът в размер на 36 000 евро е договорено да бъде изплатен на продавача със средства за покупка на жилище, предоставен на купувачите от „УниКредит Булбанк“ АД по процесния договор за кредит. При тези данни и липса на доказателства за противното следва да се приеме, че договорът за банков кредит не е сключен за обслужване на търговската дейност или професията на ответниците. Без значение за тази преценка е обстоятелството, че „Би Д. Х.“ ООД е придобило дворното място, в което е построена придобитата от ответниците къща, тъй като кредитът е предоставен за закупуване именно на къщата и отпуснатата сума е използвала за така уговорената цел. От събраните в първоинстанционното производство данни е видно, че ответникът Д. С. Р. е бил със статут на продължително пребиваващ в Р България гражданин на ЕС до 16.01.2013 г. и е имал заявен адрес в Р България - [населено място], общ. А., област Варна, а ответницата Т. Ш. е била със статут на продължително пребиваващ в Р България член на семейство на гражданин на ЕС до 09.12.2009 г. и е имала същия заявен адрес в Р България. При връчване на книжата на ответниците на адреса в [населено място] връчителите са събрали данни, че и двамата ответници в края на 2008 г. са заминали за Англия и повече не са се върнали и имотът е изоставен и заключен. При така установените обстоятелства следва да се приеме, че компетентният да разгледа спора съд не се определя от правилото на чл.7 от Регламент (ЕО) №1215/2012 г. /по местоизпълнението на договора/, а от правилото на чл.17 вр. чл.18, параграф 2 от Регламент (ЕО) №1215/2012 г., според което другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят. Пълномощникът на ответниците е оспорил компетентността на българския съд и не е налице сключено след пораждане на спора споразумение относно компетентността на съдилищата в Република България. Предвид изложеното и доколкото не е налице пророгация на компетентност от една страна, а от друга страна, с оглед специалните правила за компетентност при потребителски договори, съгласно Раздел 4 от Регламент (ЕО) №1215/2012 г., българският съд не е компетентен да разгледа предявените искове. Поради това обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1972 от 14.09.2020г. по ч.гр.д. № 2792/2020г. на Софийски апелативен съд, 10 състав. ОТМЕНЯ определение № 1972 от 14.09.2020г. по ч.гр.д. № 2792/2020г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОБЯВЯВА, че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявените от „УниКредит Булбанк“ АД против Д. С. Р. и Т. Ш. искове с правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ по договор за банков кредит № И-1867 от 01.06.2007г. ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 16169/2016г. на СГС, I – 20 състав. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: