Р Е Ш Е Н И Е
№ 192
Гр. София, 24 януари 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП И. СИМОВ,
като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 773/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. К., в качеството й на упълномощен защитник на подсъдимия К. Ю. М. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, № 103/03.06.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 67/2019 г., в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. В подкрепа на същите се сочат пороци в съдържанието на обвинителния акт и в процесуалната дейност на Пазарджишки окръжен съд по оценката на релевантните за обвинението доказателства, довело до неправилно приложение на материалния закон чрез постановяване на решение, с което се потвърждава осъдителната присъда спрямо подзащитния й. По съществото на обвинението се излагат доводи за неправилност на извода на съда относно съставомерността на деянието, поради това, че се касае за реални сделки, сключени със съконтрагент, дерегистриран по Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/, в които случаи се изключва отговорността на получателя на стоката като данъчно задължено лице, като тази отговорност следва да се понесе от доставчика. В подкрепа на изложената теза в жалбата се цитира практика на Съда на Европейския съюз /СЕС /. Отделно се поддържа и становището, че извършената дерегистрация на ответното дружество, „фирма“ е в нарушение на процесуалните и материални норми на данъчното законодателство, поради което е недействителна.
В жалбата изрично се формулира като касационен повод и „фактическа необоснованост“ на въззивното решение, която защитата счита, че произтича от неправилната формулировка на обвинението в обвинителния акт / несъответствие между диспозитив и мотиви относно лицето, което представлява процесното дружество /. Същата се оценява като съществено процесуално нарушение, което според защитата не е било преодоляно по реда на чл.287 от НПК и е налагало да се постанови оправдателна присъда.
Основен довод от жалбата в подкрепа невиновността на подсъдимия е липсата на знание от негова страна за дерегистрацията на ответното дружество по ЗДДС, като в жалбата се сочат доказателствата, които защитата оценява в подкрепа на този фактически извод.
В касационната жалба се навежда и довод за допуснато от въззивния съд нарушение по чл.29, ал.2 от НПК, тъй като по отношение на членовете на съдебния състав, постановил присъдата по делото, както и спрямо участвалите в състава на въззивния съд, са били налице основания за отвод, поради участието им в друго наказателно производство със сходен предмет, идентични факти и свързани страни.
В заключение се прави искане за отмяна на атакуваното въззивно решение в наказателната и гражданска части и за оправдаване на подсъдимия М. по предявеното му обвинение, както и за отхвърляне на гражданския иск, по съображения, че инкриминираните деяния не съставляват престъпления или административни нарушения и подсъдимият не следва да понася отговорност за тяхното извършване.
В жалбата се съдържа и алтернативно искане за намаляване на размера на наложеното наказание, чрез прилагане на разпоредбата на чл.55 от НК, както и за определяне на минимален изпитателен срок от три години.
Пред касационната инстанция подсъдимият М. се представлява от упълномощения защитник, адв. К., която поддържа касационната жалба по изложените в същата основания и подкрепящи ги съображения и с направеното искане за отмяна или изменение на въззивното решение при посочените алтернативи - оправдаване на подсъдимия или намаляване на наложеното наказание.
Подсъдимият М. в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан.
Гражданският ищец, Министърът на финансите като представляващ Държавата не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция и не изпраща представител.
По делото срещу касационната жалба на подсъдимия М. е постъпило писмено възражение от гражданския ищец, Министърът на финансите, като представляващ Държавата, чрез процесуалния му представител, главен юрисконсулт Т., с което се оспорва същата и се моли да се отхвърли като неоснователна. С възражението се претендират разноски пред ВКС.
В съдебно заседание пред ВКС, прокурорът от ВКП преценява касационната жалба на подсъдимия за неоснователна и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Намира, че приетите от контролираните инстанции фактически обстоятелства, на базата на които са постановени присъдата и решението на въззивния съд, са правилно установени и наведените в касационната жалба основания не са налице.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия основания и доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 50/ 25.10.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 511/2017 г., по описа на Пазарджишки окръжен съд, наказателен състав, подсъдимият К. Ю. М. е признат за виновен в това, че за периода от 03.09.2013 г. до 14.02.2014 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на управляващ и представляващ дружество „фирма“, [населено място], [община] с ЕИК[ЕИК], /по силата на нотариално заверено пълномощно № 1 от 09.07.2012 г., от управителя на дружеството Г. М. М./ е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – данък добавена стойност по ЗДДС общо в размер на 83 500,13 лв., като е потвърдил неистина в справки-декларации, изискуеми по силата на закон – чл.125, ал.1 от ЗДДС и е използвал документи с невярно съдържание при водене на счетоводството – данъчни фактури, издадени от „фирма“ , [населено място], отчетни регистри по чл.124, ал.1, т.1 от ЗДДС и „дневник за покупки“, /документите са подробно описани в присъдата/, поради което и на осн. чл.255, ал. 3, вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6, пр.2 и т.7, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца.
На осн. чл.25, вр. чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия М. е определено общо най-тежко наказание измежду наложеното по настоящата присъда и по присъда от 29.09.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 314/2016 г. на Районен съд-Велинград, а именно лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим, като на осн. чл.23, ал.3 от НК към него е присъединено и наказанието глоба в размер на 700 лв., наложено по предходната влязла в сила присъда
С присъдата на окръжния съд подсъдимият М. е осъден да заплати в полза на Държавата, представлявана от Министърът на финансите, сумата от 83 500,13 лв., обезщетение за имуществени вреди от процесното деяние, ведно със законната лихва от датата на деянието до пълното изплащане на главницата, както и сумата от 300 лв., разноски по делото, представляващи юристконсултско възнаграждение. На осн. чл.189, ал.3 от НПК в тежест на подсъдимия са възложени и останалите разноски по делото.
С решение на Пловдивски апелативен съд, № 103/03.06.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 67/2019 г., присъдата на окръжния съд е изменена в частта относно наказанието, като наложеното на подсъдимия М. наказание лишаване от свобода по настоящото дело е намалено на три години; определеното общо най-тежко наказание по реда на чл.25 от НК също е било намалено на три години лишаване от свобода и на осн. чл.66, ал.1 от НК изтърпяването му е отложено с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. В останалата част присъдата е потвърдена.
С въззивното решение в тежест на подсъдимия са възложени и направените от гражданския ищец разноски в размер на 300 лв.
Касационната жалба на подсъдимия М., чрез упълномощения му защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се поддържа на първо място с доводи за неправилно формулирано обвинение в обвинителния акт, с който подсъдимият е предаден на съд. В частност се сочат инкриминираните факти за управлението и представителството на дружеството „фирма“, като според защитата е налице противоречие в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт за функциите на подсъдимия като негов пълномощник. Както и че това противоречие не е било преодоляно чрез изменение на обвинението, по реда на чл.287 от НПК.
Фактическата необоснованост не представлява касационно основание съгласно действащият процесуален закон и не се включва в пределите на касационната проверка, което определя и недопустимостта на доводите в тази насока, изложени в жалбата. Проверката на ВКС се отнася до доказателствената дейност на контролираните съдилища и процеса на формиране на вътрешното им убеждение по фактите с правно значение за предявеното обвинение.
Формулировката на обвинението е допустимо да бъде проверявана през призмата на правото на защита на подсъдимия и възможността му да разбере в какво се обвинява. ВКС намира, че оплакванията на защитата в тази връзка не почиват на обективна основа. Подсъдимият е предаден на съд по обвинение за данъчно престъпление, извършено от него в качеството на управляващ и представляващ дружеството „фирма“, като инкриминираните му действия, които той е изпълнявал се отнасят само до данъчните задължения на това дружество и не касаят други правни субекти, в дейността на които подсъдимият също има участие. В частност функциите, които той е изпълнявал през инкриминирания период като представляващ и друго търговско дружество, „фирма“ и за които се съдържат факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, не са част от обвинението и по тази причина не се съдържат фактически в диспозитива на същото. В този смисъл не е налице противоречие във формулировката на обвинението, което се характеризира с пълно съответствие между обстоятелствена част и диспозитив на обвинителния акт. Респективно, не е било необходимо и изменение на обвинението в съдебната фаза на производството, липсата на което да се оцени като съществено процесуално нарушение.
Обвинението съдържа ясно разграничение на пълномощията на подсъдимия по отношение дейността на „фирма“, относими към предявеното му обвинение – деклариране на данни и подаване на вторични счетоводни документи пред НАП, което той е осъществявал по електронен път с личен електронен подпис. Представляващ и управляващ същото дружество е бил и неговият баща, Ю. М., който е бил упълномощен от управителя, Р. М., дядо на подсъдимия. Като пълномощник на „фирма“ подсъдимият К. М. е подавал справките-декларации на дружеството пред НАП по електронен път със собствения си електронен подпис.
Пълномощията на подсъдимия пред данъчните органи от името на „фирма“ са посочени в обстоятелствената част на обвинението в насока субективната страна на деянието, която според конструкцията на обвинението включва знанието му за извършената служебна дерегистрация по ЗДДС /и в тази връзка подаването от негова страна на справки-декларации от името на „фирма“, в които „фирма“ е посочено като регистриран по ЗДДС данъчен субект/, а не поради факта, че той е бил лицето, на което е следвало да бъде връчен акта за тази дерегистрация.
В контекста на горното, основното оплакване на защитата е свързано с установените от проверяваните съдилища факти за дерегистрацията по ЗДДС на дружеството „фирма“ – оспорват се изводите на контролираните инстанции за влизане в сила на акта на данъчните органи и знанието на подсъдимия М. за това обстоятелство. Касационната проверка по този въпрос е допустимо да бъде отнесена до извършената от съдилищата проверка и оценка на доказателствата по делото, относими към изясняването на посочените факти.
Съдилищата по фактите са приели фактическа обстановка, съгласно която дружествата „фирма“ и „фирма“ са имали сходен предмет на дейност, която са осъществявали взаимосвързано, частично и в едно и също помещение, което първото дружество е използвало за производствен цех, а второто за склад на готовата продукция/ мебели/, която изкупувало от първото. През инкриминирания период подсъдимият бил упълномощен от своята майка в качеството на управител на „фирма“ да управлява и представлява дружеството, а от своя дядо Р. М. – да го представлява в качеството на управител на дружеството „фирма“ Подсъдимият притежавал електронен подпис, чрез използването на който подавал по електронен път справки-декларации за дейността на „фирма“, за времето от месец декември 2011 г. до месец август 2013 г., / последната подадена от подсъдимия справка-декларация е на 15.09.2013 г./, през който период дружеството било регистрирано по ЗДДС. През същия период подсъдимият подавал по аналогичен начин / чрез електронен подпис / справките - декларации пред НАП и за „фирма“, което реално управлявал и представлявал.
Възражението от жалбата за неправилно оценени доказателства, относими към влизането в сила на акта за дерегистрация по ЗДДС на „фирма“ и в тази връзка на извода относно субективната съставомерност на деянието е неоснователно. За инкриминирания период управител на „фирма“ е бил дядото на подсъдимия, Р. М., който е упълномощил с правата да управлява и представлява дружеството своя син, Ю. М. и подсъдимия К. М.. След 2011 г., във връзка със здравословни проблеми на Р. М., управлението на дружеството се осъществявало и от сина му, Ю. М., като подсъдимият продължавал да подава по електронен път данъчните декларации на дружеството, като се легитимирал с издадения на негово име електронен подпис. От фактите по делото се установява, че при извършена данъчна ревизия за установяване на задължения по ЗДДС на „фирма“, органите по приходите са констатирали голям размер дължими и незаплатени публични задължения от ДДС, което е било основание за служебната му дерегистрация по ЗДДС, с акт № 130991200005101/23.05.2012 г.
С цел връчване на акта за дерегистрация, органите по приходите са предприели действия за установяване на Ю. М., като упълномощен представител на дружеството „фирма“. Поради ненамирането на пълномощника на адреса за кореспонденция, за да му бъде връчен препис от акта, след две посещения в рамките на седем дни /съгласно изискването, въведено в чл.32, ал.1 от ДОПК/, същият бил връчен лично на управителя Р. М. на 02.09.2013 г. Връчването на Р. М. е осъществено при отказ, тъй като той е отказал да получи съобщението, което обстоятелство е било удостоверено с подписите на двама свидетели, съответно отбелязано в обратната разписка за връчването му.
Защитата оспорва процедурата по връчване на акта за дерегистрация и фактическите изводи на съдилищата за влизането му в сила. Възражението е неоснователно. Принципно правилно е становището от жалбата, че в наказателния процес доказателствата нямат предварително установена сила и фактите по обвинението подлежат на самостоятелно доказване по реда и със средствата на НПК. В конкретният случай процедурата по дерегистрация на търговско дружество по ЗДДС, респективно влизането в сила на издадените административни актове е уредена в ЗДДС и ДОПК.
Решаващите инстанции са направили верен прочит на доказателствените факти по делото относно предприетите от данъчната администрация действия по дерегистрация на дружеството „фирма“ и правилно са заключили, че по отношение на същото дружество е извършена процедура по дерегистрация по ЗДДС, по инициатива на органа по приходите по смисъла на чл.110, ал.1, т.3, вр. чл.176, т.3 от ЗДДС. Основанието за служебната дерегистрация е било системно неизпълнение на задълженията на търговския субект по този закон. В този случай, съгласно изричната разпоредба на чл.110, ал.2 от ЗДДС, датата на дерегистрация е датата на връчване на акта за дерегистрация на съответното дружество.
Процедурата по връчване на съобщенията в административното производство е уредена в чл.29 и сл. от ДОПК, като съгласно ал.6, съобщенията се връчват на лицето, негов представител или пълномощник или на други, изброени в текста лица. В чл.30, ал.4 е уредена хипотеза на връчване при отказ на лицето да получи съобщението, което се удостоверява с подписа на връчителя и един свидетел, като съгл. чл.30, ал.4, пр.2 - в тези случаи съобщението се счита за връчено на датата на отказа.
При тези данни, фактическите изводи на инстанциите по същество за датата на дерегистрация на „фирма“, която е настъпила на 02.09.2013 г., са правилни и съответни на събраните доказателства. Към датата на връчване на съобщението за дерегистрация, Р. М. /видно от решението за регистрация на дружеството/ е бил управител на дружеството, поради което и активно легитимирано да получи връчването на акта за дерегистрация лице. Обстоятелството, че Р. М. е упълномощил и други лица с правата си на управител не го лишава от собственото му право да представлява процесното дружество, респективно да получава кореспонденция от името на същото.
Възражението, че дерегистрацията не е била завършена, поради неизпращане на акта на данъчната администрация на електронния адрес на подсъдимия, който е бил упълномощен от своя дядо да представлява дружеството и е посочил електронен адрес за кореспонденция с органите по приходите, не е съобразено с процедурата, при която е извършено връчването на акта за дерегистрация, а именно при отказ на лицето. Задължение за изпращане на електронно съобщение, на посочения от лицето електронен адрес е предвидено в случаите на „връчване чрез прилагане към досието“, по смисъла на чл.32 от ДОПК, когато лицето или неговите пълномощници или представители не са били намерени на посочения от тях адрес за кореспонденция. В случаите на намиране на лицето на адреса, когато връчването е осъществено при отказ е приложима процедурата по чл.30, ал.4 от ДОПК, която не предвижда изпращане на електронно съобщение като задължителна част от способите за уведомление.
При положение, че съобщението за връчване е достигнало до управителя на дружеството, който е отказал да го приеме, за органите по приходите не възниква допълнително задължение да изпращат уведомления на всички пълномощници и/ или представители по пълномощие на дружеството, тъй като техните права произтичат от тези на управителя на дружеството и имат производен характер.
Следващото възражение от жалбата, което може да бъде отнесено до основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК касае неправилна оценка на доказателствата по делото, относими към субективната страна на деянието, в частност – знанието на подсъдимия, че инкриминираните сделки са били сключени с дерегистриран по ЗДДС търговски субект. Касационната проверка не установи допуснати от съдилищата по фактите нарушения, изразяващи се в неправилна или превратна оценка на доказателствата от значение за изясняване на това обстоятелство. Изводът, че подсъдимият М. е бил информиран за извършената дерегистрация на „фирма“ , но за целите на установяване на дължимия ДДС за дружеството “фирма“ е декларирал за процесния период получените от това дружество доставки като облагаеми сделки по смисъла на чл.12 от ЗДДС, почива на вярна интерпретация на доказателствената съвкупност и правилната й оценка.
За да приемат, че подсъдимия М. е разполагал с необходимата информация за извършените от органите по приходите действия по служебна дерегистрация на „фирма“ Е., съдилищата по фактите правилно са оценили доказателствата по делото за това, че подсъдимият е разполагал с пълномощно да управлява и представлява „фирма“ , включително и пред НАП, като пълномощното съдържало изрична клауза за упълномощаване да извърши регистрацията му ЗДДС. Както и че през инкриминирания период подсъдимият е бил лицето, което е подавало данъчната информация по ЗДДС за „фирма“ до органите по приходите по електронен път, като не са установени други лица, които да са били ангажирани с тази дейност. В същата насока правилно са оценени и събраните доказателства, че дейността на двете дружества до голяма степен е била взаимно свързана. При тези данни възражението, че информацията за дерегистрацията на дадено търговско дружество не е публична информация е напълно ирелевантно спрямо настоящото обвинение, при установените по делото факти, че подсъдимият по силата на предоставеното от неговия дядо пълномощно за управление и представителство на дружеството „фирма“ е имал пълен достъп до данъчната информация за неговия статут, в това число и по ЗДДС, като лично е подавал справките-декларации до НАП, дължими до датата на дерегистрацията на същото дружество по този закон.
Възражението от жалбата за липса на мотиви към обжалвания съдебен акт на въззивния съд не се възприема за основателно. Апелативната инстанция е изпълнила задължението си по чл.313 от НПК за цялостна проверка на обжалваната присъда, като е оценила за правилни фактическите и правни изводи на първия съд и е дала надлежен отговор на възраженията на защитата от подадената въззивна жалба. Решението съдържа аргументиран доказателствен анализ на всички релевантни факти, които са поставени в основата на обвинението, поради което упрекът на защитата в тази връзка не почва на обективна основа.
С оглед изложеното от въззивната инстанция не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при оценката и проверката на доказателствата и не е налице липса на мотиви, поради което и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
В рамките на възприетата правно значима фактология, материалният закон е приложен правилно от решаващите съдилища.
Съгласно приетите за установени факти, подсъдимият М., в качеството му на управляващ и представляващ дружеството „фирма“ е подал в НАП справки-декларации, изискуеми по силата на чл.125, ал.1 ЗДДС, съдържащи неверни данни / потвърдил е неистина/ , а именно, че осъществените между представляваното от него дружество „фирма“ и „фирма“, доставки на стоки, за които са били издадени 156 данъчни фактури са реализирани между регистрирани по ЗДДС данъчни субекти, с цел да удостовери обстоятелството, че дружеството „фирма“ има право на възстановяване на данъчен кредит във връзка с тези доставки. За тази цел при воденето на счетоводството на „фирма“ подсъдимият е използвал процесните фактури, /в които „фирма“ е легитимирано като регистрирано по ЗДДС дружество /представляващи по естеството си документи с невярно съдържание, както и съставените по чл.124, ал.1, т.1 от ЗДДС отчетни регистри на дружеството „фирма“ за процесния период, които е представил пред органите по приходите за целите на данъчното облагане на същото дружество.
Невярното деклариране от страна на подсъдимия на посочените обстоятелства, закрепени в представените пред органите по приходите документи е довело до неправилно начисляване на дължим данъчен кредит от ДДС, който да се възстанови на дружеството „фирма“ във връзка с инкриминираните доставки от „фирма“. Респективно чрез подаването на процесните документи подсъдимият е избегнал установяването на действителните данъчни задължения по осъществените доставки и тяхното плащане на органите по приходите. Не може да бъде възприето за основателно възражението на защитата, че след като предмет на инкриминираното невярно деклариране са реални сделки, подсъдимият в качеството на управител на дружеството, получател на доставките, не следва да носи отговорност за предоставените неверни данни за целите на данъчното облагане. Цитираното в подкрепа на изложената теза решение на СЕС / Касае се за решение на СЕС, трети състав от 21.06.2012 г. по съединени дела C-80/11 и C-142/11 , по повод преюдициални запитвания до тълкуването на Шеста директива 77/388/Е. на Съвета от 17 май 1977 г., изменена с Директива 2001/115/ЕО на Съвета от 20 декември 2011 г. и на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 26 ноември 2006 г./ не съдържа мотиви, които да бъдат тълкувани в полза на тезата на защитата.
Решението касае въпрос с допустимите ограничения по националното право за отказ за приспадане на данъчен кредит по ДДС от данъчната администрация на данъчно задължено лице, платен по определени в решението „счетени за съмнителни сделки“.
В решението на СЕС ясно е посочено, че в акта за преюдициално запитване „не се посочва, че жалбоподателят по главното производство лично е извършил неправомерни действия, като например представяне на неверни декларации или изготвяне на нередовни фактури“, на каквито факти се основава обвинението по настоящото дело.
Както и че право на приспадане на данъчно задължено лице може да се откаже в случаите когато въз основа на обективни данни се установи, че лицето, получило стоките или услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата. Съгласно същото решение данъчно задължено лице, което знае или е трябвало да знае, че с покупката си участва в сделка, част от измама с ДДС, следва да се счита за участник в тази измама и то без значение дали извлича печалба от дейността си.
В обобщение, както се сочи в решението на СЕС: „съдът вече е постановил, че правните субекти не могат с измамна цел или с цел злоупотреба да се позовават на нормите на правото на Съюза“, поради което и аргументите на защитата, които са в този контекст не могат да бъдат приети за основателни.
В този смисъл възраженията на защитата, че „фирма“ не е било управлявано от подсъдимия / или от баща му, а от неговия дядо/ също е ирелевантно спрямо обвинението, тъй като той е разполагал с правомощия да го управлява и представлява, което включва и достъп до цялостната информация за данъчната му регистрация, включително и по ЗДДС. При това положение е недопустимо позоваването на данъчна тайна, тъй като самият подсъдим не се явява външно за дружеството „фирма“ лице, а негов пълномощник.
Субективната страна на деянието правилно е изведена от факта, че подсъдимият К. М. в качеството си на пълномощник е разполагал с информация за извършената служебна дерегистрация на „фирма“, респективно за нередовността на инкриминираните фактури, които е включил в отчетните си регистри и в подадените справки-декларации за дружеството „фирма“ за процесния период.
От обективна страна подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние, избегнал е установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери за дружеството „фирма“, чрез използване на инкриминираните документи с невярно съдържание, които е подал от името на управляваното от него дружество, в съответната териториална дирекция на НАП за целите на данъчното облагане по ЗДДС. Инкриминираните сделки, за които подсъдимият е декларирал, че се начислява ДДС са 156, като по отношение на тях е установено, че за отчетния период дружеството доставчик не е било регистрирано по ЗДДС, поради което и за купувача не е било налице право за възстановяване на данъчен кредит, тъй като тези сделки, нямат характер на облагаеми доставки по смисъла на чл.12 от ЗДДС.
В съдебната практика и теорията е изяснена правната природа на декларациите, като производен удостоверителен данъчен документ със счетоводен характер, съставен за установяване на данъчни задължения, произтичащи от реална стопанска дейност. В декларациите се съдържа обобщена информация от първичните счетоводни документи, въз основа на които са съставени и в случаите когато тази информация не отразява обективно действителността, се квалифицират като документи с невярно съдържание. Дейността на подсъдимия по отразяване в процесните справки-декларации на невярна информация, че доставчикът на стоката е регистриран по ЗДДС търговски субект, съдържаща се в първичните счетоводни документи за съответния данъчен период, фактури за извършените сделки, както и в съставените въз основа на тях вторични документи - отчетни регистри, от правна страна правилно е квалифицирана като използване на документи с невярно съдържание, с цел получаване на неследващ се данъчен кредит.
При тази форма на изпълнително деяние не се изисква деецът да е съставил лично документите с невярно съдържание, при положение, че е наясно с неверността на отразените в тях обстоятелства. Използването на този вид документи с наличното в тях невярно деклариране на качеството на доставчика на стоката е обусловило неправилно изчисляване на данъчните задължения на дружеството по ЗДДС и е послужило като основание за установяване и последващо получаване на недължими суми от държавния бюджет под формата на данъчен кредит. С оглед установеното по делото относно поведението на подсъдимия, че лично е подавал инкриминираните справки-декларации за сделките, извършени с дружеството, съконтрагент по доставките, за което подсъдимият е притежавал пълномощно да го управлява и представлява и по отношение на което ежемесечно е подавал справките-декларации по ЗДДС до датата на дерегистрацията му, изводът на контролираните инстанции относно наличие при извършване на деянието на пряк умисъл от страна на подсъдимия, е основан на вярна интерпретация на доказателствата по делото и правилната им оценка.
При тези данни изводите на въззивния съд относно правната квалификация на деянието са правилни, като наказателната отговорност на подсъдимия законосъобразно е ангажирана при наличието на доказано обвинение, в съответствие с предписанията на разпоредбата на чл.303 от НПК. С оглед изложеното относно обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние претенцията на подсъдимия за оправдаването му не може да бъде удовлетворена.
Не се установи за основателно и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Наказателната отговорност на подсъдимия е смекчена от въззивния съд, като наложеното с присъдата наказание е намалено до рамките на специалния законов минимум от три години лишаване от свобода и изтърпяването му е отложено с изпитателен срок от пет години. ВКС намира, че наказанието е съответно на тежестта на извършеното деяние и е справедливо отмерено. Апелативният съд е коригирал наложената санкция в полза на подсъдимия, при отчитане на всички релевантни за наказанието обстоятелства, като са съобразени всички смекчаващи факти, които защитата е посочила в касационната жалба. Отчетени са младата възраст на дееца и чистото му съдебно минало, трудовата му и учебна ангажираност като студент. Едновременно с това е взета предвид и високата степен на обществена опасност на извършеното деяние, характеризиращо се с три форми на изпълнително деяние, стойността на предмета на престъплението, многократно надвишаваща необходимия за приложимата правна квалификация размер, както и обстоятелството, че се касае за продължавана престъпна дейност.
С оглед изложеното, изводите на въззивния съд, че не са налице предпоставки за прилагане на привилегированата разпоредба на чл.55 от НК при определяне на съответното наказание за извършеното от подсъдимия М. деяние е правилен и надлежно аргументиран. Отчетените смекчаващи обстоятелства нямат многоброен характер, не се констатира и изключителен смекчаващ отговорността на подсъдимия факт, както и предвиденото в закона минимално наказание не се явява прекомерно тежко спрямо извършеното престъпление.
Не са налице основания и за намаляване на определения изпитателен срок, предвид посочената висока стойност на предмета на престъплението, многократно надвишаващ стойността, необходима за квалификацията особено големи размери и характеристиката на цялостната престъпна дейност, с голям брой сделки и чрез използване на съществен обем документи с невярно съдържание, поради което жалбата на защитата и на това основание следва да се остави без уважение .
Жалбата срещу гражданската част на решението също е неоснователна. Същата е мотивирана единствено по съображения за несъставомерност на деянието, които при установеното относно правната квалификация на извършеното престъпление и виновността на дееца, не могат да наложат отхвърляне на предявения граждански иск.
Възражението за незаконен състав, каквото по естеството си представлява оплакването за разглеждане на делото от съдебни състави, за които са били налице основания за отвод, също е неоснователно. Разглеждането на фактически свързани дела от един и същ съдебен състав не е предвидено като формално основание за отвод и не може априори да наложи извод за това, че съдията или съдебният заседател не може да участва в разглеждането на другото дело. Безпристрастността на съдебния състав, като елемент от правото на справедлив съдебен процес, следва да се преценява на базата на въведените в практиката на ЕСПЧ критерии /обективен и субективен/. Естеството на наведените от страните доводи налага проверка чрез обективния тест за безпристрастност, доколкото субективният тест се отнася до лична предубеденост на член на съдебния състав, каквито съображения подсъдимият и неговата защитата не сочат, за да бъдат преценявани за тяхната основателност, а в принципен план личната безпристрастност се презумира.
В обективен аспект, соченото в жалбата обстоятелство, че съдилищата по фактите са разглеждали и други дела със сходни факти, поради което не са безпристрастни при гледането на делото не сочи на твърдяното основание за отвод. Касае се за дела с подсъдим бащата на подсъдимия К. М., за извършени действия в качеството му на пълномощник на дружеството „фирма„, т.е. делата са срещу друго подсъдимо лице по отношение на действията му спрямо друго търговско дружество, което изключва основателността на доводите за пристрастност на съдебния състав.
С оглед изложеното, въззивното решение, с което е изменена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение на Пловдивски апелативен съд, № 103/03.06.2019 г., по в.н.о.х.д. № 67/2019 г.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|