Р Е Ш Е Н И Е № 103 Гр. София, 10.06.2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Р.Виденова и след становище на прокурора от ВКП Б.Джамбазов, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 300/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимият Б. Х. М., подадена чрез упълномощеният му защитник, адв. П. К.-И. срещу решение № 22 от 04.02.2016 г. на Апелативен съд-гр. Варна, постановено по в.н.о.х.д. № 419/2015 г., с искане да се отмени, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон, като подсъдимият бъде оправдан по повдигнатото му обвинение, алтернативно се прави искане делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав. Оплакването в касационната жалба за съществени нарушения на процесуалните правила е сведено до непълнота на доказателствата и неправилно установена фактическа обстановка относно правоимащите превозвачи, които по силата на Наредба № 3/04.04.2005 г. на Министерството на финансите е следвало да получат субсидия за извършени превози, обслужващи нерентабилни градски линии и в тази връзка за размера на действително дължимата сума на управляваното от подсъдимия М. дружество. Оспорват се и изводите на въззивния съд, че подсъдимият е декларирал превози, които не са били осъществени от обслужващите градските линии автобуси, собственост на управляваното от него дружество като се твърди, че издадените за превозите пътни листове се намират в ДАИ. Подсъдимият оспорва и вмененото му задължение да представя вярна информация за извършените превози в инкриминираните справки за пробега на автобусите, като счита че задължението е за счетоводителят на дружеството, поради което наказателната му отговорност е ангажирана неправомерно. В жалбата се навежда и алтернативен довод за оправдаване на подсъдимия поради малозначителност на извършеното деяние с искане за прилагане на разпоредбата чл.9, ал.2 от НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия М., адв. К. - И. поддържа касационната жалба по изложените в същата доводи и с направеното искане за отмяна на въззивното решение при посочените алтернативи. Подсъдимият М. в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП намира касационната жалба за неоснователна. Сочи, че в резултат на процесуална активност от контролираните съдилища и след съобразяване с указанията в отменителното решение на ВКС, събраните по делото доказателства са били правилно оценени и материалният закон е приложен правилно, а наложеното наказание е справедливо отмерено. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия основания и доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: Настоящото касационно производство е второ по ред. При първото разглеждане на делото пред касационната инстанция с решение на ВКС, ІІІ НО, № 385 от 18.11.2015 г., постановено по н.д. № 1302/2015 г. е отменена въззивна присъда на Апелативен съд-Варна и делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав. С отменената въззивна присъда е била отменена присъдата на Окръжен съд - Разград, №10 от 15.02.2013 г., постановена по н.о.х.д. № 199/2012 г., с която подсъдимият Б. Х. М. е признат за виновен относно това, че за периода от 14.04.2009 г. до 31.12.2009 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление, чрез съставяне на документи с невярно съдържание - „Справки за пробега по чл.5, ал.1 от Наредба №2 от 21.03.2005 г. на МФ / за категориите –инвалиди от войната и военноинвалиди от мирно време / за месеците от април до декември 2009 г., съзнателно е дал възможност на друго юридическо лице [фирма] , ЕИК №[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], действащо чрез управителя си Б. Х. М., да получи чуждо движимо имущество, сумата от 730.62 лв., като целева субсидия за транспорт от бюджета на Република България, без да има правно основание за това, като случаят е маловажен, поради което и на осн. чл.212, ал.6 вр. ал.2 вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на пробация, включваща задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично и задължителни срещи с пробационен служител за срок от осем месеца, като е оправдан по обвинението за периода от 10-13.04.2009 г. и относно стойността на вредата за разликата до сумата от 1 512.00 лв. В тежест на подсъдимия М. са възложени направените по делото разноски и съответни държавни такси. Настоящото касационно производство се движи по жалба на подсъдимият срещу въззивно решение на АС-Варна, постановено след първото връщане на делото от ВКС за ново разглеждане от друг въззивен състав. С атакуваното въззивно решение № 22 от 04.02.2016 г. на АС-Варна , постановено по в.н.о.х.д. № 419/2015 г. е потвърдена изцяло присъдата на ОС-Разград №10 от 15.02.2013 г. за подсъдимия М. и същият е осъден да заплати направените по делото разноски в производството пред въззивната инстанция. Касационната жалба на подсъдимия М. е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна. Пределите на касационната проверка, която е ограничена по обхват в рамките от разпоредбата на чл.348, ал.1 от НПК изключват извършването на проверка за непълнота на доказателствата, която не представлява касационно основание, предвидено в закона. Това ограничение е в кореспонденция с правомощията на касационната инстанция, която се произнася само в рамките на приетите от контролираните инстанции фактически положения като съд по правото, а не по фактите. Касационният съд проверява законосъобразно ли е формирано вътрешното убеждение на решаващия съд, съобразно изискванията на чл.14 от НПК, което включва контрол на дейността му по проверка и оценка на приетите за релевантни доказателства, въз основа на които е постановен съдебният му акт. Извършената касационна проверка не установи процесуален порок в дейността на въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение. Не е налице превратно тълкуване на доказателства и доказателствени средства, като наличните по делото са ценени съобразно действителното им съдържание и са вярно интерпретирани. След проведено въззивно съдебно следствие, в хода на което е приобщена и изслушана допълнителна съдебно-икономическа и техническа експертиза въззивният съд е възприел фактическа обстановка, която в пълнота съответства на доказателствата по делото за стойността на неправомерно получената част от държавната субсидия от управляваното от подсъдимия дружество [фирма] и относно механизма, по който е извършена измамата, чрез съставяне и използване на документи с невярно съдържание, при което нанесената щета е за държавния бюджет. Не почива на верен прочит на доказателствата по делото възражението за неточно определен размер на щетата, който се оспорва с доводи за неправилност на решението на Общинския съвет в частта, с която са определени дружествата превозвачи, оправомощени да получат парична компенсация за извършваната от тях дейност, чрез субсидия от държавния бюджет, отпускана в полза на общината по реда на Наредба № 3/04.04.2005 г. за условията и реда за предоставяне на средства за субсидиране на превоза на пътниците по нерентабилни автобусни линии във вътрешноградския транспорт и транспорта в планински и други райони, издадена от Министерството на финансите, Обн.ДВ. бр.33 от 15 Април 2005 г. / Наредба № 3 / . Въззивният съд е изяснил всички релевантни за обвинението факти , включително и относимите към стойността на получената без правно основание от процесното дружество парична сума, като е отчел и обстоятелството, че в предмета на настоящото обвинение е включена само част от нанесената щета, поради липса на протест от прокурора и датата на инкриминиране на деянието по чл.212, ал.2 от НК, от която е повдигнато обвинението. Правилно и в съответствие с доказателствата по делото въззивният съд е установил, че паричната компенсация, която дружеството [фирма] е било оправомощено да получи като превозвач по съответните градски автобусни линии, обслужващи територията на [населено място], е с произход субсидия за пътнически превози, предвидена в републиканския бюджет, като сумите се разпределят чрез общините /чл.10 от Наредба № 3 /, което не променя факта, че в случай на неправомерно получена субсидия щетата настъпва за държавния бюджет. Съгласно същата Наредба от компетентността на съответната община е да предложи на министърът на транспорта линиите, които да бъдат включени в списъка за субсидиране / междуселищни и градски /, като в случаите, когато общината се обслужва от повече от един превозвач, субсидиите се предоставят въз основа на приет от Общинския съвет механизъм за разпределение, осигуряващ равнопоставеност между превозвачите. Средствата за отпускане на субсидиите се определят от Министерството на финансите чрез залагане на лимити по общини до средата на всяко тримесечие, за което общините се уведомяват своевременно, като същите се ползват само за покриване на загуби от пътнически превози. Дружествата превозвачи, които са оправомощени да получат субсидия за реализирана загуба от пътнически превоз на територията на съответната община, се определят след провеждане на конкурсна процедура и сключване на договор с общината, като разпределението на сумата се извършва по видове превози, съразмерно на утвърденото за годината разпределение на субсидиите в утвърденият от министърът на транспорта списък. Изложеното определя неоснователността на възражението за неправилно разпределение на стойността на субсидията, отпусната в полза на [община], чрез включване в списъка на превозвачите с право на компенсации на дружества, които според подсъдимия не са имали правно основание по смисъла на процесната наредба да бъдат компенсирани парично по този ред. Видно от Наредба № 3 на субсидиране подлежат съответните, включени в списъка по чл.2 от същата наредба автобусни линии, като условие за съответния превозвач да получи субсидия е регистрирането му като търговец , който осъществява превозна дейност по реда на Наредба № 2 /2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили. В тази връзка обстоятелствата за броя на превозвачите, които са обслужвали подлежащите на субсидиране линии и основанието, на което общината им е изплатила парична компенсация е ирелевантно към обвинението на подсъдимия, което е за декларирани превози, които не са били извършени, чрез съставяне на документи с невярно съдържание, за които управляваното от него дружество е получило субсидия, без правно основание за това. По същество възраженията в жалбата за размера на неправомерно отпусната субсидия се основават на разпределението на абсолютната сума на субсидията, заложена в централния бюджет, която да бъде отпусната по реда на Наредба № 3 и твърдението, че част от тази сума е получена от превозвачи, които нямат право на това, поради което неследващата им се сума е следвало да бъде получена от дружеството на подсъдимия като допълнителна по размер компенсация, респективно с получаването на субсидия за неизвършени превози подсъдимият не е ощетил държавния бюджет. Възражението е резултат на превратно тълкуване на нормите на Наредба № 3 и не държи сметка за установеното невярно деклариране от страна на подсъдимия, което е послужило за получаване на чуждото имущество от дружеството превозвач, без същото да има правно основание за това. Дружествата превозвачи, на които е изплатена парична компенсация като част от държавната субсидия, са определени с решение на Общинския съвет – [населено място] при съобразяване на въведените за това условия в Наредба № 3. Относно възражението за правото на превозвачите, които обслужват междуселищни линии с градска част и по силата на чл.9 от Наредба № 3 са изключени от кръга на субектите с право на субсидиране, следва да се посочи, че същите са определени с решение на Общинския съвет на [населено място], което е било действащо и не е било атакувано по съответния ред, респективно отменено, поради което и правните му последици, резултиращи в броя на превозвачите, са обвързващи общината при изплащането на съответната субсидия. Недопустимо е подсъдимият да черпи права от собственото си неправомерно поведение по обезпечаване получаването на неследващата се парична облага за [фирма], чрез използване на документи с невярно съдържание, включително и като оспорва решението на Общинския съвет в частта относно подлежащата на разпределение субсидия за всеки един превозвач. Наведеният довод в жалбата за неправилно разпределение на субсидията като абсолютна сума, по реда на чл.19, ал.2 от Наредба № 3 е несъобразен с действащата към инкриминирания период редакция на разпоредбата на чл.19 от същата наредба, която е предвиждала само възможност за анализ от страна на министърът на финансите и промяна в разпределението на субсидиите по видове в рамките на заложените средства. Визираната в жалбата ал.2 на чл.19 от Наредба № 3 е действаща от 2010 г. и към процесния период не е била в сила, за да бъде обсъждана като относима към обвинението на подсъдимия, което е до месец декември 2009 г. Контролираната въззивна инстанция не е допуснала нарушение на чл.13 от НПК при установяването на фактите по делото, като не се констатира процесуалната и дейност по оценката на доказателствата да страда от пороци. Изводите на съда за стойността на неправомерно получената от подсъдимия субсидия се основават на верен прочит на експертните заключения и наличните по делото доказателства за разликата между реално извършените от дружеството превозвач [фирма] превози по автобусна линия № 5 и декларираните в изготвените от подсъдимия справки, в които са вписани неосъществени превози. В тази връзка правилно е отчетено, че несъответствието касае само автобусна линия № 5, като за автобусна линия № 2, която също е подлежала на субсидиране, не са били декларирани неизвършени превози, предмет на настоящото обвинение. Възражението за неприложени по делото пътни листове за извършени превози по автобусна линия № 5, които да бъдат отчетени при преценката за броя на реално осъществените курсове е неоснователно. В хода на досъдебното производство с писмо изх.№ 837/14.10.2010 г., водещият разследването следовател е изискал от Началника на Областен отдел „Контролна дейност –ДАИ”, [населено място] да му бъдат изпратени за прилагане по делото, на осн. чл.159 от НПК, намиращите се в ДАИ пътни листове на автобусите на [фирма], които по данни на управителя на дружеството, подсъдимият М., се намират там. В отговор на същото писмо Началникът на Областен отдел „Контролна дейност –ДАИ”, [населено място] с писмо изх. № 10-08-24-106/ 11.08.2010 г. е изпратил оригинал на пътен лист от 28.03.2008 г., издаден за автобус с рег. [рег.номер на МПС] , отнет при съставен акт за установяване на административно нарушение на водача на автобуса, като в отговора е посочено, че за процесните периоди и автобуси в Областен отдел „Контролна дейност –ДАИ”, [населено място] няма отнети други пътни листове /т.3, л.121/. За потвърждение на горното е приложена и справка за констатираните нарушения и съставени актове за административни нарушения на водачи на автобуси и управители на фирми по линии от общинската транспортна схема на [община] по години за периода от 2007 г. до 2010 г., включително. По изложените съображения въззивният съд не е допуснал нарушение при оценката на доказателствата, релевантни за стойността на нанесената от подсъдимия щета, като е основал вътрешното си убеждение по фактите на всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, включително и относно броя на реално осъществените превози по субсидираните градски линии. Следователно не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В рамките на вярно установените съставомерни факти материалният закон е приложен правилно. Престъплението, по което подсъдимият първоначално е бил предаден на съд, е инкриминирано за пръв път с редакцията на чл.212, ал.2 от НК, обн. в ДВ бр.27 от 10.04.2009 г., и включва във фактическия си състав съзнателно даване на възможност от страна на дееца на друго юридическо лице чрез използване на документ с невярно съдържание да получи без правно основание чуждо имущество. До тази дата неправомерното получаване на чуждо имущество от юридическо лице чрез създаване на привидно основание от страна на дееца не е било престъпление. От обективна страна деянието е осъществено от подсъдимият М. с изготвянето на справки за пробега / подсъдимият е използвал формуляри „Справки за пробега по Наредба № 5/ 21.03.2005 г., но декларирането било с цел получаване на компенсации по Наредба № 3 /, в които са отразени неверни данни за действително осъществените превози от страна на управляваното от него дружество и използването им с цел получаване на субсидия от държавния бюджет, която не се следва на същото дружество, като по този начин е създал привидно основание за изплащане на паричната компенсация в полза на [фирма] . Субективната съставомерност на деянието правилно е изведена от въззивната инстанция от данните по делото за саморъчно поставен подпис от подсъдимият върху процесните справки и от обстоятелството, че като управител на дружеството М. е разполагал с пълна информация за дейността му, включително и за разписанието на автобусите, разхода на гориво, респективно редукцията му съгласно установеното за броя на неизпълнените курсове, както и от показанията на свидетелката Х., на длъжност отчетник в [фирма] за личния контрол, който М. е осъществявал върху извършените от автобусите превози. Възражението, че подсъдимият като управител на дружеството не следва да носи наказателна отговорност, а същата следва да се понесе от счетоводителя на същото е неоснователно с оглед установеното по делото, че М. лично е съставял инкриминираните документи с невярно съдържание на база собствена проверка относно обема на извършената превозваческа дейност и след запознаване с предходно извършеното счетоводно оформяне на справките от главния счетоводител на дружеството. Подсъдимият е признат за виновен по привилегированата разпоредба на чл.212, ал.6 вр. ал.2, вр.чл.26, ал.1 от НК, поради маловажност на случая. Искането за прилагане на чл.9, ал.2 от НК и на това основание за оправдаване на подсъдимия е неоснователно. Деянието не осъществява само формално признаците на престъпния състав на чл.212, ал.6 вр. ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК, като същото е обществено опасно и обществената му опасност не е явно незначителна. Контролираните съдебни инстанции са направили верен прочит на обстоятелствата от значение за обществената опасност на деянието и обосновано са отхвърлили възможността за прилагане на текста на чл.9, ал.2 от НК. Съпоставката с реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия по делото Ф. / за когото наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, с прилагането на чл.9, ал.2 от НК / е изначално недопустима, доколкото отговорността е лична, но следва да се посочи че в случая с М. абсолютната стойност на щетата не е определящ признак, тъй като се касае за голям брой неизпълнени курсове / 4 853 броя, включващи пробег от 31 591 км, за период от осем месеца/, които са отчетени като изпълнени, което изключва деянието по своя характер да бъде определено като малозначително. Преценката за прилагането на разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК иманентно включва и такава за степента на обществена опасност на самия деец, макар и същата да има второстепенно значение. Данните по делото за предходно наказателно производство, водено спрямо подсъдимия М., приключило с прилагане на чл.78а от НК, разгледани в контекста на предмета на престъплението, за което е било образувано същото – представяне на неверни сведения с цел получаване на средства от фондове, предоставени на българската държава от ЕС, правилно са отчетени като изключващи приложението на чл.9, ал.2 от НК в настоящия случай. Не се установи в рамките на квалификацията наложеното на подсъдимия наказание да е явно несправедливо. Въззивният съд правилно е приел, че липсват основания да се приложи привилегированата разпоредба на чл.55 от НК, поради наличен превес на отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, включително и поради завишената степен на обществена опасност на извършеното деяние, изведена от конкретния механизъм на извършване и предмета на посегателството, средства от държавния бюджет, отпускани с цел компенсация на пътнически превози по нерентабилни автобусни градски линии в страната. Приложението на чл.78а от НК също е недопустимо, поради невъзстановените от подсъдимия имуществени вреди, резултат от престъплението, при което не е необходимо да се изследва дали административното наказание, наложено при първото освобождаване на подсъдимия М. от наказателна отговорност по реда чл.78а от НК е изпълнено и в какъв срок, за да се обсъждат предпоставките на ППВС № 20/85 г. за повторното му прилагане. С оглед изложеното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 22 от 04.02.2016 г. на Апелативен съд-гр.Варна, постановено по в.н.о.х.д. № 419/2015 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.