Р Е Ш Е Н И Е № 45 София, 31.03.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков Галина Иванова при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т. д. № 1029/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. Т. –гражданин на Република Турция,, срещу въззивно решение №846 от 30.12.2014г., постановено по в.т.д.№954/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о. ІІІ състав, с което е отменено решение №206 от 22.05.2014г., постановено по т.д.№456/2013г. по описа на Пловдивски окръжен съд в обжалваната му част и с което е отхвърлен като неоснователен искът на Е. Т. против Г. С. за осъждането да му заплати сумата 23 000 евро, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, произтичащо от погасяване правата по запис на заповед, издаден на 5.09.2008г. с падеж 5.07.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.06.2013г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба на Е. Т., подадена чрез адвокат С. В. се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и че е необосновано. Твърди се, че необосновано с оглед събраните по делото доказателства и доводите на страните, въззивният състав е приел, че ответникът не е получил от ищеца процесната сума от 23 000 евро. Излагат се съображения, че според касатора не подлежи на изследване съществуването на каузалното правоотношение между издателя и поемателя, при направено общо възражение от издателя за липса на причина за издаване, респ. за „безпаричност” на записа на заповед. Претендира се отмяна на въззивното решение и осъждането на ответника да заплати на ищеца на основание чл.534 ал.1 ТЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 23 000 евро, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2013г. до окончателното изплащане на сумата. В отговора на касационната жалба ответникът по касация Г. Й. С., наред с изложените съображения за недопускане на касационно обжалване, поддържа, че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила с присъждане на разноски за касационната инстанция в полза на ответника. С определение № 704 от 8.12.2015г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следния значим за спора правен въпрос, решен в противоречие с цитираната в определението практиката на ВКС: „В случай, че в хипотезата на иск по чл.534 ТЗ ответникът твърди, че между него и ищеца не съществува правоотношение, което да е причина за издаването на записа на заповед, т.е, че последният е „безпаричен”, подлежи ли на изследване съществуването на каузално правоотношение между издател и поемател, или самият запис на заповед, щом е редовен, е основание и доказателство за съществуване на вземането, както и следва ли издателят в такава хипотеза да конкретизира обстоятелствата, при които е издал записа на заповед и да докаже същите, или доказването е в тежест на поемателя?”. В проведеното открито заседание на 23.03.2016г. пълномощникът на касатора поддържа касационната жалба и представя писмени бележки, в които излага допълнителни съображения в подкрепа на жалбата. Претендира присъждането на разноски в полза на касатора за всички инстанции и представя списък за разноските. Ответникът Г. С. не се явява и не взима допълнително становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: С решение №206 от 22.05.2014г., постановено по т.д.№456/2013г. по описа на Пловдивски окръжен съд е осъден Г. Й. С. да заплати на Е. Т. сумата 23 000 евро, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, произтичащо от погасяване поради изтекла давност на правата по запис на заповед, издаден на 6.09.2008г. с падеж 5.07.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.06.2013г. до окончателното й изплащане. С решението е отхвърлен иска за сумата 7 116.51 евро, претендирано обезщетение за забава за периода от 24.06.2010г. до 24.06.2013г. Първоинстанционното решение е влязло в сила в посочената по-горе отхвърлителна част, тъй като в тази му част същото не е било обжалвано от ищеца. С обжалваното въззивно решение Пловдивски апелативен съд, т.о. ІІІ състав, е отменил първоинстанционното решение на Пловдивски окръжен съд в обжалваната му част и вместо него е постановил решение, с което е отхвърлил като неоснователни исковете на Е. Т. против Г. С. и е присъдил разноски в полза на въззивника. За да отхвърли претенцията на ищеца за сумата 23 000 евро, въззивният състав е анализирал процесуалните действия и твърдения на страните пред първата инстанция. Посочил е, че с разпореждане от 26.06.2013г. по т.д. №456/2013г. по описа на Пловдивски окръжен съд, исковата молба на Е. Т. е била оставена без движение с указания ищецът да уточни основанието, на което претендира исковата сума. Според въззивният състав с молбата от 15.07.2013г. ищецът е уточнил правното основание на иска по чл.534 ТЗ, както и че наведените в исковата молба сведения за предадената на ответника сума в заем не следва да се счита за релевантно обстоятелство. Въззивният състав сочи, че двукратно в молбата от 15.07.2013г. ищецът е посочил, че не е необходимо да се изследва дали е имало размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, тъй като „такава размяна няма”. В обжалваното решение е отразено, че ответникът е оспорил получаването на сумата в заем. Изцяло стъпвайки на становищата и доводите на страните / по начина, по който са възприети от въззивният състав/, в обжалваното решение е обективиран извода, че съдът е длъжен да изследва съществуването на твърдяното каузално правоотношение. Отново само на базата на твърденията и доводите на страните, съдът приема за установено, че „конкретната причина за издаването на записа на заповед е сключването между страните на договор за заем, правата по който не са възникнали за заемодателя, поради непредаване на договорената парична сума на заемателя. Според въззивният състав непредаването на парите на заемателя обуславя липса на задължение за връщане на сумата по записа на заповед, поради отпадане на обезпечителната му функция, което от своя страна обуславя неоснователност на претенцията по чл.534 ТЗ, произтичаща от недоказано неоснователно обогатяване на ответника. Становището на настоящия касационен състав по обуславящия допускането на касационно обжалване въпрос е следното: В константната си практика ВКС приема, че специалният иск по чл.534 ал.1 ТЗ принадлежи на приносителя на записа на заповед, чиито менителничен иск е погасен, поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или се дължи на преюдициране на ефекта, поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него. В производството по иска по чл.534 ал.1 ТЗ, за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по чл.55-59 ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях; имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, като вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването на издателя – че не е изплатил сумата за погасяване на задължението поради пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазване на преките менителнични права от ползващото се лице. В тази връзка настоящият състав намира /аналогично на приетото в решение №143/1.02.2013г. по т.д.№870/2011г. на ВКС, І-во.,/ че и в хипотезата на иск по чл.534ал.1 ТЗ при възражение на ответника за „безпаричност” на записа на заповед, съществуването на каузално правоотношение между издател и поемател не подлежи на изследване, тъй като издадения редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на вземането. По настоящото дело е установено, че на 5.09.2008г. ответникът Г. С. е издал в полза на ищеца Е. Т. запис на заповед за сумата 23 000 евро с падеж на 5.07.2009г. Не е спорно, че процесният запис на заповед е редовен от формална страна /чл.535 ТЗ/, че ответникът не е изплатил на ищеца посочената в ценната книга сума, че приносителят не предявил менителничния иск в срока по чл.531 ал.1 ГПК, както и че исковата претенция за неоснователно обогатяване е предявена в срока по чл.534 ал.2 ТЗ. С молба от 15.07.2013г. в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд по чл.129 ал.2 ГПК, ищецът е уточнил основанието на иска по чл.534 ал.1 ТЗ, без да поддържа наличие на каузално правоотношение като причина за издаването на записа на заповед. Ответникът е възразил, че не дължи исковата сума, тъй като според него, записът за заповед е бил издаден с оглед уговорен заем между страните, по който ищецът не е предоставил на ответника посочената в записа на заповед сума. По своята правна същност посоченото възражението на ответника представлява общо възражение за безпаричност на записа на заповед. Заемът е реален договор, който се сключва с предаването на сумата. Твърдението на ответника, че не е получавал сумата, изключва възражението за наличие на валидно каузално правоотношение между страните по договор за заем. При това положение следва да се приеме, че представеният по делото редовен запис на заповед като абстрактна сделка, представлява годно основание за присъждане в полза на поемателя на сумата, с която издателят се е обогатил за сметка на поемателя, без да е необходимо да бъдат изследвани евентуалните каузални правоотношения между страните. Приемайки, че в случая тежестта на доказване за предаване на сума по договор за заем, е в тежест на ищеца, въззивният съд е постановил неправилно решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №143/1.02.2013г. по т.д.№870/2011г. на ВКС, І-во т.о., решение №110/8.11.2010г. по т.д.№949/2009г. на ВКС, І-во т.о. и решение №90/10.09.2012г. по т.д.№431/2011г., ВКС ІІ-ро т.о. Следва да се отбележи, че настоящият състав не споделя аргумента на въззивния състав, че в хода на производството ищецът е декларирал, че не е „имало размяна на имуществени блага”. В посочената във въззивното решение молба на ищеца вх.№20317/15.07.2013г. по чл.129 ал.2 ГПК само е цитирана извадка от решение на ВКС в подкрепа на тезата на ищеца, че при възражение за безпаричност на записа на заповед, не е необходимо да се изследва въпроса дали е имало размяна на имуществени блага. В тази връзка липсва както твърдение, така и признание от страна на ищеца, че записът на заповед е бил сключен с оглед бъдеща, но неосъществена сделка. По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено изцяло, включително в частта за разноските, и вместо него да бъде постановено решение по реда на чл.293 ал.1 ГПК. Исковата претенция по чл.534 ал.1 ТЗ следва да бъде уважена за сумата 23 000 евро, с която сума ответникът - издател и платец по записа на заповед се е обогатил за сметка на ищеца - поемател. На основание чл.86 ал.1 ЗЗД ответникът дължи на ищеца законната лихва за забава върху главницата от 23 000 евро, считано от датата на предявяване на иска – 24.06.2013г. до окончателното изплащане на сумата. На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.1 ГПК, съобразно представения от касатора списък по чл.80 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски общо в размер на 9 079.30 лв. / 5150 лв. – разноски пред първата инстанция съразмерно уважената част от иска (23 000 евро спрямо претендираните общо 30 116.51 евро); 1 500 лв. – разноски пред въззивната инстанция и 2 429.30 лв. – разноски за касационната инстанция/. Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ изцяло решение №846 от 30.12.2014г., постановено по в.т.д.№954/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о. ІІІ състав, и вместо него постановява: ОСЪЖДА Г. Й. С. ЕГН [ЕГН] от [населено място], уб.”Б.” №2 да заплати на Е. Т. –гражданин на Република Турция, с постоянен адрес: Ф.Р.Германия, [населено място] на М., [улица] Л. 10016556306, съд.адрес: адвокат С. И. В. от [населено място], [улица], сумата 23 000 евро /двадесет и три хиляди евро/ - обезщетение за неоснователно обогатяване на основание чл.534 ал.1 ТЗ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.06.2013г. до окончателното изплащане на сумата, както и да му заплати сумата 9 079.30 лв. /девет хиляди седемдесет и девет лева и 30 ст./ - разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : .