Р Е Ш Е Н И Е №. 169 Гр. София, 25 ноември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА и след становище на прокурора от ВКП, М. МИХАЙЛОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 705/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХIII от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Е. С., в качеството й на упълномощен защитник на подсъдимите Е. С. А., Д. С. Х. и Ф. Р. Ф. срещу въззивна присъда № 8/26.03.2019 г., на Разградски окръжен съд, постановена по в.н.о.х.д. № 57/2019 г., в която се навеждат всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и се прави искане за цялостната й отмяна в наказателната и гражданска части. С жалбата се иска оправдаване на тримата подсъдими и отхвърляне на предявените спрямо тях граждански искове. В писмено допълнение към касационната жалба, постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК, защитата излага конкретни съображения в подкрепа на релевираните касационни основания. Навежда доводи за непълни и неясни мотиви към присъдата, което счита, че се приравнява на липса на мотиви и се оценява като съществен процесуален пропуск. Застъпената теза се извежда от непълния и превратен анализ на гласните доказателства по делото и необсъждането на наличните противоречия в доказателствените източници. Твърди се недоказаност на обвинението спрямо тримата подсъдими, поради неизяснен личен принос на всеки един от тях за настъпването на вредоносния резултат. Защитата се позовава и на факта, че подсъдимите не са разпознати от пострадалия като извършители на деянието. В заключение се сочи, че въззивната присъда е основана на предположения, в разрез с разпоредбата на чл.303 от НПК. Отделно се навежда довод за недопустимо участие на разследващ полицай, извършвал действия по разследването във фазата на досъдебното производство, в последващо качество на прокурор, който е изготвил допълнението към въззивния протест, което защитата намира за съществено процесуално нарушение. В заключение се поддържа искането за отмяна на въззивната присъда и за оправдаване на тримата подсъдими с отхвърляне на предявената спрямо тях гражданска претенция. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимите, редовно уведомени, не се явяват и не се представляват от защитник. От тримата подсъдими, чрез упълномощения защитник, адв. С. е постъпила писмена молба, с която се моли делото да се разгледа в тяхно отсъствие, като се уважи касационната им жалба по изложените в писменото допълнение към нея съображения, които в молбата се преповтарят дословно. Прокурорът от ВКП пред касационната инстанция застъпва становище за неоснователност на касационната жалба на тримата подсъдими, като сочи, че въззивната присъда е постановена на базата на задълбочен и прецизен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, от който е установен съвместния принос на тримата подсъдими в причиняването на телесната повреда на пострадалия. Наложеното на подсъдимите наказание, определено за всеки един тях при условията на чл.55 от НК, намира за справедливо отмерено и съответно на тежестта на извършеното престъпление. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните от жалбата и изложените от прокурора в съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347 ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 476/01.11.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 809/2017 г., по описа на Разградски районен съд, наказателен състав, подсъдимите Е. С. А., Н. И. М., Д. С. Х. и Ф. Р. Ф. са признати за невиновни в това, че на 29.03.2014 г., в [населено място], в съучастие като съизвършители са причинили на М. И. Х. средна телесна повреда, изразяваща се в двустранно счупване на долна челюст и изпадане в безсъзнателно състояние с пълно откъсване от обкръжаващата среда – травматична кома, която по своята медико биологична характеристика обуславя разстройство на здравето, временно опасно за живота, а за подсъдимите Е. А., Д. Х. и Ф. Ф., като непълнолетни, но можещи да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си, поради което и на осн. чл.304 от НПК четиримата подсъдими са оправдани по обвинението по чл.129, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК, а за непълнолетните подсъдими и във вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК. С присъдата на районния съд е отхвърлен изцяло предявения солидарно срещу подсъдимите граждански иск, представляващ обезщетение за вреди от процесното деяние, съответно за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., и за имуществени вреди в размер на 1000 лв., като неоснователен и недоказан. С нова въззивна присъда № 8/26.03.2019 г., на Разградски окръжен съд, постановена по в.н.о.х.д. № 57/2019 г. е отменена присъдата на Разградски районен съд, № 476/01.11.2018 г., по н.о.х.д. № 809/2017 г. и вместо нея е постановена нова присъда, с която четиримата подсъдими са признати за виновни по обвинението, за което са предадени на съд и при условията на чл.55, ал.1, т.1 и 2 от НК са им наложени съответни наказания, както следва: на непълнолетните извършители – наказание пробация за срок от шест месеца, с пробационните мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК - задължителна регистрация по настоящ адрес, с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, а на подсъдимия Н. М. – лишаване от свобода за срок от три месеца, изтърпяването, на което е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на окръжния съд е уважен изцяло солидарно предявеният от гражданския ищец срещу четиримата подсъдими граждански иск за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв, като в тежест на подсъдимите е възложена съответната на уважения граждански иск държавна такса и на осн.чл.189, ал.3 от НПК четиримата подсъдими са осъдени да заплатят направените по делото разноски. В частта за имуществените вреди производството по гражданския иск пред наказателния съд е прекратено. Касационната жалба на подсъдимите, чрез упълномощения им защитник е подадена в срока по чл.350, ал.1 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Касационната проверка не установи наличие на посочените в жалбата процесуални нарушения от съществен характер, изразяващи се в постановяване на въззивното решение при липса на мотиви и на ненадлежна доказателствена основа. Въззивният съд е изпълнил задължението си по чл.314, ал.1 от НПК за цялостна проверка на атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е извършил самостоятелен анализ на доказателствата по делото и средствата за тяхното установяване, който е обективирал в достатъчна степен в мотивите към постановената от него присъда. Наличната доказателствена съвкупност, събрана в хода на съдебното производство пред първия съд е била обсъдена в цялост, като събраните доказателства са били подложени на самостоятелна оценка относно тяхната обективност и достоверност както поотделно, така и чрез съпоставка едни с други. Противоречията в доказателствените източници са отчетени от съда, като в подкрепа на изводите за кредитирането на съответните доказателства са изложени аргументирани съображения. Обстоятелствата по делото, от значение за повдигнатото спрямо подсъдимите обвинение са законосъобразно установени на базата на обективен всестранен и пълен доказателствен анализ, при спазване на законовото изискване на чл.14, ал.1 от НПК. Възражението от жалбата на защитата, че неправилно въззивният съд е възприел нова фактическа обстановка, различна от установената в присъдата на първия съд, в рамките на наличните по делото доказателства, без да извършва допълнителна дейност по събиране на други доказателства е неоснователно. Фактическата обстановка, възприета от въззивната инстанция, видно от мотивите към постановената присъда, е резултат на извършената от същата оценъчна дейност на наличната доказателствена съвкупност, която съществено се различава по смисъл от осъществената от районния съд. Следва да се посочи, че правомощието на въззивния съд да събира нови доказателства не е необходимо да се упражни задължително, като съдът е възможно да достигне до нови фактически изводи и в рамките на наличните по делото доказателства. В конкретния случай първият съд е осъществил дейността си по събиране на необходимите за изясняване на обвинението доказателства в достатъчна степен, поради което не е било необходимо въззивната инстанция да извършва допълнителни действия в тази насока. Неправилността на присъдата на първия съд се състои в незаконосъобразна оценка на доказателствената съвкупност. Съдът е ценил в качеството на годни доказателства част от материалите по делото, които не са били събрани по реда и със средствата на НПК, което от своя страна е довело до неправилна преценка на относителната тежест на доказателствата, тъй като направената от този съд оценка за надеждност на доказателствените източници не почива на обективна основа. В тази връзка извършената от районния съд съпоставка на доказателствата, събрани от разпитите на свидетелите с депозирани от тях писмени обяснения в хода на предварителната проверка по делото е недопустима като оценъчен подход. Жалбата на пострадалия до полицейските органи не представлява доказателство по смисъла на НПК, поради което изложените в същата данни не могат да бъдат съпоставяни с доказателствата, събрани при разпита на същия в качеството на свидетел, поради различната им процесуална стойност. От друга страна, окръжният съд е бил пестелив в излагането на мотивите, но независимо от техния обем, в съдържанието им присъстват всички изискуеми от процесуалния закон обстоятелства, по смисъла на чл. 317, вр.305, ал.3 от НПК, поради което възражението за липса на мотиви не се възприема за основателно. Възражението за неправилна оценка на доказателствата също е несъстоятелно. Основното спорно по делото обстоятелство е относно самоличността на лицата, които са причинили телесните увреждания на пострадалия свидетел и в тази връзка относно авторството на деянието. Обстоятелствата относно мястото и времето на нанасяне на телесните повреди на пострадалия и свързаните с механизма на тяхното причиняване, не са спорни и по отношение на тях не се констатират противоречия в доказателствената съвкупност, които да бъдат обсъждани. Въззивният съд е основал изводите си по фактите относно авторството на деянието на гласните доказателства, изходящи от свидетелите Р. Б., /ценени са показанията му от досъдебното производство пред съдия от съответния съд, приобщени надлежно по чл.281, ал.1 от НПК / тези на свидетеля С. С. от досъдебното производство и депозираните от същия свидетел в съдебно заседание и отчасти на депозираните от свидетеля Г. М., на показанията на пострадалия М. И., които гласни доказателства съдът правилно е преценил като взаимно подкрепящи се и непротиворечиви и в кореспонденция едни с други. Тримата свидетели са очевидци на деянието и в посочените разпити пресъздават еднопосочно и в детайли обстановката, при която е извършено, механизма на причиняване на уврежданията и авторството на участниците в извършеното спрямо пострадалия посегателство. Свидетелят Р. Б. при разпита му в съдебно заседание пред първия съд отрича достоверността на показанията си пред съдия и свидетелства в обратна по смисъл насока, като твърди, че не е възприел протичането на процесния инцидент. Обяснява първите си показания със страх от подвеждане под наказателна отговорност. Свидетелят С. С. потвърждава показанията си от досъдебното производство, дадени пред съдия, като заявява, че ги поддържа изцяло и свидетелства еднопосочно пред районния съд. Въззивният съд е заключил, че приема с доверие показанията на двамата свидетели от досъдебното производство и показанията на свидетеля С. от съдебно заседание, като се е позовал на пълната им кореспонденция и свързаност, както и на съответствието им с тези на свидетеля Г. и на показанията, депозирани от пострадалия. Окръжният съд е защитил тезата си за обективност на показанията на свидетеля Б. от досъдебното производство и за недостоверност на заявеното от него пред съда, чрез аргументирана съпоставка на гласните доказателства със заключението на съдебно медицинската експертиза за пострадалия относно характеристиката на телесните увреждания и механизма на тяхното причиняване. В тази връзка обективно е отчетено пълното съответствие в описанието на действията на четиримата извършители по осъществяване на процесните телесни посегателства, съдържащо се в показанията на свидетеля Б. от досъдебното производство, по реда на чл.223 от НПК / показанията на този свидетел са надлежно приобщени от първия съд по реда на чл.281, ал.1 от НПК / и в депозираните от свидетелите С. и Г.. Въззивният съд правилно е отчел, че цитираните гласни доказателства съдържат еднозначно описание на действията на извършителите и хронологичната им последователност, в смисъл, че инцидентът е започнал подсъдимият Н., който е нанесъл удар с ръка спрямо пострадалия, последван от удар в задната част на главата му, нанесен от подсъдимия Е., както и от нови удари от подсъдимите Д. и Ф., в резултат на които пострадалият е паднал на земята. В това положение спрямо него са последвали удари с ритници, нанасяни съвместно от подсъдимите Е., Д., Ф. и Н., по цялото тяло и в областта на главата. Описаната от свидетелите фактология относно вида и начина на нанасяне на ударите, кореспондира със заключението на медицинската експертиза за получените от пострадалия увреждания и техния характер, поради което правилно е оценена като обективно изложена. В показанията на двамата свидетели, Б. и С., които въззивният съд е кредитирал се съдържа в детайли индивидуализация на действията на четиримата извършители, за които безспорно е установено, че процесната вечер са присъствали в заведението и са се намирали на конкретното място на произшествието. В този смисъл заявеното от свидетеля Б., че е депозирал необективни показания във фазата на досъдебното производство, правилно е оценена от съда като неподкрепена от материалите по делото. На първо място следва да се посочи, че институтът на чл.223 от НПК, разпит на свидетел във фазата на досъдебното производство пред съдия, е своеобразна гаранция за спазване на правилата на НПК при депозиране показанията на свидетеля и за охраняване на неговите права, поради което същият не може да се позовава на неправомерно въздействие – физическо или психическо при депозирането им и на тази база да оспорва тяхната обективност. По отношение възражението от жалбата, че въззивният съд не е отчел при оценката на гласните доказателства заинтересоваността на свидетелите Б., С. и Г. от изхода на делото, както и противоречията между тях, ВКС го намери за неоснователно. Въззивният съд е защитил аргументирано становището си за кредитиране на оспорените гласни доказателства, като се е позовал на взаимната им кореспонденция едни с други и със заключението на медицинската експертиза. Отделно се е позовал на съпоставката с показанията на пострадалия свидетел и тези изходящи от свидетеля Г., която не разкрива противоречия, а съответствие във всички техни части. Възражението за липса на извършено разпознаване на подсъдимите също е неоснователно. По делото е налице протокол за разпознаване на лица, удостоверяващ разпознаването на подсъдимия Е., извършено от пострадалия. В проведения по реда на чл.143 от НПК разпит на пострадалия преди разпознаването същият е посочил, че е в състояние да разпознае с категоричност едно от лицата, а за останалите не е сигурен, поради изминалия период от време. Изявлението му е в кореспонденция с механизма на деянието, съгласно който част от нападателите обективно не са били възприети от пострадалия по време на нападението, поради спецификата на извършването му, нанасяне на голяма част от ударите в гръб и/или докато пострадалият е бил паднал на земята. От материалите по делото се изяснява,че подсъдимите и голяма част от свидетелите се познават преди инцидента, поради което от страна на последните не е било необходимо да се извършва разпознаване, тъй като дейците са ясно индивидуализирани в изходящите от тях гласни доказателства по делото. Доводът от касационната жалба на подсъдимите / в писменото допълнение към нея / относно игнориране на показанията на свидетеля Ф. за поведението на свидетелите Б., С. и Г. по спешно напускане на процесното заведение, „бягайки“, не може да бъде възприет. От прочитът на показанията на свидетеля пред първия съд се установява, че Ф. е възприел посочените трима свидетели да „бягат през вратата на дискотеката“, след което е видял пострадалия, който лежал на земята, със следи от кръв, но не е бил очевидец на посегателството спрямо него и не е възприел кои лица са причинили телесните му увреждания. Косвено поведението на свидетелите би могло да се цени като индиция за участие в процесния инцидент, но само при наличие и на други доказателства в същата посока, от значение за авторството на деянието, каквито по делото липсват. Въззивният съд е посочил на базата на кои доказателства е изградил фактическите си изводи за това, че авторството на деянието принадлежи на четиримата подсъдими, които убедително е защитил чрез цялостния доказателствен анализ, обективиран в мотивите към атакуваната присъда. Възприетата фактическа обстановка е при спазване на изискванията на процесуалния закон относно оценката и проверката на доказателствата и средствата за тяхното установяване, в резултат на което вътрешното убеждение на съда по фактите е правилно формирано и не страда от процесуални пороци. Касационната проверка не се отнася до правилността на установените от контролираните инстанции фактически положения, а до процеса на формиране на техните фактически констатации, който включва доказателствена и оценъчна дейност на обстоятелствата по делото. При положение, че вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите е формирано юридически правилно, не са налице основания за отмяна на постановените от тях актове. По отношение на довода, че прокурорът изготвил допълнението към въззивния протест е участвал в досъдебното производство в качеството на разследващ полицай, което се оценява като съществен процесуален пропуск, ВКС намира същия за неоснователен. Основанията за отвод на прокурора са посочени в разпоредбата на чл.47, ал.1, вр. чл.29 от НПК и в тях не се включва извършване на разследване по делото. В този смисъл обстоятелството, че прокурорът, изготвил допълнението към въззивния протест е извършвал действия по разследване в досъдебното производство по делото като разследващ полицай, не е процесуална пречка за участието му в последващо качество на прокурор по същото дело. Процесуалният закон не поставя подобен вид ограничения, както и липсва забрана за последователно упражняване на функциите на разследващ орган и на прокурор по едно и също дело, при наличие на съответно качество на лицето, което ги упражнява. В заключение ВКС намери, че оценката на доказателствата е извършена от въззивния съд в съответствие със законовите изисквания и почива на вярна интерпретация на тяхното съдържание, което определя и неоснователността на оплакването за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. С оглед установените факти материалният закон е приложен правилно спрямо всички обжалвали лица. Претенцията на подсъдимите и тяхната защита за оправдаването им по обвинението за престъплението по чл.128, ал.1, вр. чл.20 ал.2 от НК, а за непълнолетните подсъдими и във вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК, при установените факти за осъщественото от тях съвместно посегателство спрямо пострадалия М. И., резултирало в нанасяне на две средни телесни повреди, не може да бъде удовлетворена. Всички подсъдими са участвали в изпълнителното деяние, което определя квалификацията на съучастието като извършителство. Възражението за неотчетен индивидуален личен принос на всеки един от подсъдимите в причиняването на инкриминираните телесни увреждания от страна на въззивния съд е неоснователно. Съгласно възприетите от този съд фактически положения телесните повреди на пострадалия са получени в резултат на множество удари, нанесени с ръце и крака последователно и съвместно от четиримата подсъдими. Цялостното поведение на дейците сочи на съгласуваност и координация в действията им по упражняване на физическото насилие спрямо пострадалото лице, при сходен интензитет на упражнената от всеки един от тях принуда. С оглед изложеното относно идентичен по въздействие и последици личен принос в настъпването на вредоносния резултат от всеки един от подсъдимите, становището на въззивния съд, че същите са действали в качеството на извършители при причиняването на телесните повреди на пострадалия е правилно и законосъобразно. С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Не се установи наложеното на жалбоподателите подсъдими наказание за извършеното от тях престъпление да е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК. По отношение на явната несправедливост на наложените на подсъдимите наказания, оплакването е напълно неоснователно, тъй като наказателната отговорност на тримата подсъдими е реализирана в рамките на чл.55 от НК, като определената от съда санкция за всеки един от тях е минимално възможната по закон – пробация със задължителните пробационни мерки по чл.42а от НК, поради което не подлежи на редуциране. С оглед изложеното жалбата на подсъдимите в наказателната част е неоснователна и следва да се остави без уважение. В гражданската част присъдата на въззивния съд също следва да се остави в сила, тъй като присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в резултат на извършеното от подсъдимите деяние, чието авторство по делото е установено. Според ВКС обезщетението е правилно отмерено и съобразено с тежестта на понесените от пострадалия болки и страдания. Касае се за две средни телесни повреди, които се отличават с немалка тежест на посегателството, като счупването на челюстта е било съпроводено с интензивни болки и страдания и е наложило провеждане на продължително по време лечение. По изложените съображения касационната жалба на подсъдимите в гражданската част на присъдата също следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, поради което присъдата на въззивния съд следва да се остави в сила, изцяло. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 8/26.03.2019 г., на Разградски окръжен съд, постановена по в.н.о.х.д. № 57/2019 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: