РЕ Ш Е Н И Е
№ 174
гр.С. 23.07.2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 5002/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 511 от 01.06.2009 г., постановено по чл. 288 ГПК от 2007 г. съдът е допуснал до касационно обжалване въззивно решение № 219/15.04.2008 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 137/2008 г. Повдигнатите въпроси, които имат пряко отношение към защитаваното субективно материално право, заявено с исковата молба, както и за резултата, до който е стигнал апелативния съд в обжалваното решени са следните: чия е тежестта на доказване и какво се доказва при установяване договор за заем - съгласие или предаване на заетата сума; договорът за ипотека сам по себе си доказва ли съществуването на обезпеченото вземане; обещанието за връщане на сума равнозначно ли е на разписка по чл. 77 ЗЗД.
Касационната жалба е подадена от Е. Н. К. чрез адв. Владимир Д.. Излага съображения за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - чл. 127, ал. 1, чл. 133, ал. 1, б. „в", чл. 114 и чл. 188 ГПК /отм./ и необоснованост, довели до противоречие с материалния закон.
Насрещната страна И. Петров М. чрез адв. Н. Б. в отговора по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК е изразил само становището си относно условията за допускане на касационното обжалване. Доводи по основателността на жалбата не са развити, включително и по-късно при разглеждане на делото.
Съдебният състав на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ от Е. Н. К., че не дължи сумата от 140 000 лв., за която в полза на ответника И. Петров М. е издаден изпълнителен лист по реда на чл. 237, б. „ж" ГПК /отм./.
Основното възражение на К. срещу дължимостта на горната сума е, че договор за заем между нея и противната страна няма. Учредена е договорна ипотека, но за обезпечаване на бъдещ заем, като обещаната сума не е получила.
С обжалваното решение, като е потвърдено това на първата инстанция, искът е отхвърлен.
Съдът е приел, че заемното правоотношение е установено от съдържанието на нотариалния акт, с който в полза на М. е учредена договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на трето лице - М. К.. Документът е подписан и от Е. К.. Въззивната инстанция е направила извод, че в нотариалния акт е възпроизведено и съдържанието на договора за заем, щом като заемодателят М. „отпуска заем" в размер на 140 000 лв., а заемополучателя Е. К. „ще го изплати" в срок до 26.11.2005 г. при условията на сключения между страните договор. Според апелативния съд използваният в документа израз „отпуска" и позоваването на „сключения" договор, удостоверява че такъв е налице и е изпълнен от заемодателя, като обещанието за връщане на сумата има характера на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Посочено е още, че заемополучателят не би имал никакво основание да поеме задължение за връщане на сумата точно в посочения срок до 26.11.2005 г. , ако не я е получил. Съдът е изложил и съображения, че е възможно ипотеката да бъде учредена преди заема, но тогава изрично е трябвало да бъде уговорено, че е под условие, а в случая такова отбелязване няма.
Изявлението на третото лице, собственик на ипотекирания имот, с което обезпечава задължението на Е. К. да върне заема според апелативния съд също сочи, че има сключен договор за заем и, че по него заемодателят е изпълнил задължението си да предаде парите.
Искът е отхвърлен, тъй като К. не е погасила дълга си. При служебно извършената проверка, не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Решението е неправилно.
Разрешението на въззивната инстанция за това какво се доказва при установяване договор за заем — съгласие или предаване на заетата сума противоречи на P-1202-08-V ГО, P-875-2006-II ГО, P-568-2008-I ТО ВКС. В цитираните съдебни актове е застъпено становището, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията.
Настоящият състав приема за правилно това тълкуване, което се следва и от същността на договора за заем - той е реален. Безспорно, следва да е налице съгласие - съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена /при заем за потребление се предава паричната сума/
По въпроса дали сам по себе си договорът за ипотека доказва обезпеченото вземане, следва да се отговори, че разрешението зависи от документираните волеизявления, но само по себе си учредяването на договорна ипотека в обезпечение на заемно задължение, не доказва предаването на парите в собственост на заемополучателя, съответно съществуването на договор за заем.
В Решение № 406 от 4.07.2003 г. на ВКС по гр. д. № 968/2002 г., II г. о. и Решение № 73 от 7.03.2000 г. на ВКС е възприето становище, че ипотеката може валидно да обезпечи и едно бъдещо задължение по договор за кредит и настоящият състав намира това за правилно /арг. чл. 153 ЗЗД — кредиторът се удовлетворява макар и обезпеченото вземане да не е било възникнало при учредяването на ипотеката/. Единственото условие е тъждество на описаното в ипотеката обезпечено вземане с действително възникналото и няма условие изрично в ипотекарния договор да е отразено, че обезпечава бъдещо вземане.
Освен това, възможно е ипотекарният договор да е и без предмет.
Във връзка с това, доводът на въззивния съд, че наличието на заемен договор между страните се установява, след като е обезпечен с ипотека, е необоснован и изведен в нарушение на материалния закон.
На въпроса дали обещанието за връщане на сума е равнозначно на разписка по чл. 77 ЗЗД следва да се отговори отрицателно. Разписката се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума.
Обещанието за връща не сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени и като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД.
По въпроса чия е тежестта да докаже съществуването на договора за заем следва да се отговори, че е за страната, която търси изпълнение по него /чл. 127, ал. 1 ГПК, отм./. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума.
Въззивният съд е постановил решението си в нарушение на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, тъй като е извел заключение за плащането на парите от М. на К. по косвен път и предположения /не било логично да се обещае връщане на пари, ако не са получени, нито да се учреди ипотека от трето лице, ако не се обезпечава връщане на получена сума по обезпечения договор/.
При така дадените отговори по чл. 291 ГПК на повдигнатите въпроси, следва, че решението е неправилно.
Ответникът по отрицателния установителен иск не е провел пълно главно доказване, че Е. К. му дължи сумата, за която се ползва срещу нея с изпълнителен лист по чл. 237, ал. 1,6. „е" ГПК /отм./. Издаването на изпълнителния лист, както и отказа да бъде спряно изпълнението по реда на чл. 250 ГПК /отм./ не обръщат тежестта на доказване, още по-малко могат да служат като доказателство, че между страните има заемно правоотношение, по което заемополучателят е останал задължен със сумата от 140 000 лв. Съдебните актове и в двете производства не се ползват със сила на присъдено нещо, а и проверката на съда не включва пълно установяване на задължението и вземането на кредитора.
Предаването на парите още преди подписване на договора за ипотека, както твърди М. не може да се установи от отговорите му, дадени по реда на чл. 114 ГПК /отм./ - те имат доказателствено значение единствено за признания на неизгодни за страната факти.
Други доказателства по делото М. не е ангажирал. Възпротивил се е да бъдат допуснати гласни доказателства за установяване твърденията му, че е осъществил среща на посоченото от него място и в деня преди учредяване на ипотеката с Е. К. и майка й.
Не е съставена разписка, нито предаването на парите е документирано.
От съдържанието на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека може да се направи единствено заключение за постигнато съгласие между М. и Е. К. за отпускане на заем в размер на 140 000 лв., но не и, че има реално предаване на сумата, а само тогава има и сключен договор.
В заключение, обжалваното решение следва да бъде касирано и спора разрешен от състава на Върховния касационен съд, като иска по чл. 254 ГК /отм./ се уважи.
Разноските следва да се възложат в тежест на ответника М..
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОТМЕНЯ въззивно решение № 219/15.04.2008 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 137/2008 г. и вместо него ПОСТАНОВИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Й. Петров М. от П. [улица], че Е. Н. К. от П., [улица] не му дължи сумата от 140 000 лв. по договор за заем, обезпечен с договорна ипотека по нот. акт № 280/2004 г, за което е издаден изпълнителен лист по чл. 237, ал. 1,6. „е" ГПК /отм./ от Пазарджишкия районен съд по гр.д. №2182/2005 г.
ОСЪЖДА Й. Петров М. от П. [улица] да заплати на Е. Н. К. от П., [улица] сумата в размер на 12 600 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: