Р Е Ш Е Н И Е № 658 София, 6 февруари 2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесети декември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Красимир Шекерджиев при секретар Л. Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП – М. Велинова изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 2836/2011 г. Касационното производство е образувано по протест срещу нова присъда от 30.09.2011 година, постановена по в н о х д № 2786/2011 година по описа на СГС. В протеста е въведено касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 1 от НПК за допуснато нарушение на закона, а в допълнението към него се поддържа основанието за допуснати процесуални нарушения – чл. 13, 14 и чл. 107 ал. 5 от НПК, довели до неправилното неприлагане на чл. 251 ал. 1 от НК спрямо подсъдимия Н. К., от състава постановил новата оправдателна присъда. В основния и допълнителен протест не се съдържа нито един довод в подкрепа на въведените касационни основания. Направено е искане за отмяна на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция подсъдимият Н. К., не се явява, нередовно призован. Упълномощеният му защитник М. заявява, че ответникът на протеста живее постоянно във Великобритания, уведомен е за процеса и желае делото да се разгледа в негово отсъствие. Прокурорът поддържа протеста, по основанието за допуснато съществено процесуално нарушение, като отново без конкретно позоваване твърди, че въззивният съд е взел решението си за липса на субективна страна за престъплението, в което е обвинен подсъдимия, в нарушение на принципите по чл. 14 ал. 1 от НПК, тъй като не са изследвани обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства установени по делото. Адвокат М. поддържа обратното и предлага въззивната нова присъда да се остави в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Протестът е неоснователен. С присъда от 12.05.2011 година по н о х д № 7333/2010 година по описа на СРС, 18-ти състав, подсъдимият Н. К. е признат за виновен в това, че на 11.02.2002 година в [населено място], на аерогара София е нарушил разпоредбата на закон и на обнародван подзаконов акт на Министъра на финансите и на председателя на БНБ – чл. 11 ал. 1 от Валутния закон и чл. 8 ал. 1 от Наредба № 30/1999 година на БНБ за износ и внос на левове и чуждестранна валута в наличност, благородни метали и скъпоценни камъни издадена от Министъра на финансите и БНБ, като в качеството си на местно физическо лице не е декларирал пред митническите органи чуждестранна валута с левова равностойност над 5 000 лева, изчислена по курса на БНБ към деня на деянието, като стойността на предмета на престъплението е 25 546,63 лева, в особено големи размери – прест. по чл. 251 ал. 1 от НК. Наложено му е наказание една година лишаване от свобода, условно, с тригодишен изпитателен срок. Предметът на престъплението е отнет в полза на държавата на основание чл. 251 ал. 1, във вр. с чл. 53 ал. 1, б. „б” от НК. Подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото. С протестираната нова присъда, описаният първоинстанционен акт е отменен изцяло и вместо него е постановено, че подсъдимият не е виновен по обвинението относно описаното валутно престъпление и е оправдан. Постановено е връщане на подсъдимия на веществените доказателства – иззетата с акта за установяване на митническо нарушение чуждестранна валута – 8 160 английски лири, и 150 ЩД. Законосъобразността на новата присъда се оспорва от гледна точка на задължението на съда да проявява процесуална активност при събиране на доказателствата, необходими за изясняване на обективната истина – чл. 13 ал. 1 и чл. 107 ал. 2 от НПК. Тази теза не намира опора в данните по делото. Справедливият процес изисква страните да бъдат обезпечени с равни възможности за пълноценно упражняване на предоставените им от закона права. Посочените принципи не са били накърнени при разглеждане на делото в предишните инстанции. Доколкото има непълноценност в показанията на свидетелите на обвинението /митнически служители-актосъставител и свидетел по акта/ то причината се корени изцяло в организацията на работата в досъдебната фаза на процеса, където протестиращата страна има ръководна функция. Установено е по делото, че от деня на деянието до молбата на подсъдимия до СРП /Софийска районна прокуратура/, от 14.02.2007 година, с която той иска „развитие по случая” са изтекли пет години. Това с нищо неоправдано забавяне, с изключение на кратък срок за спиране на произовдството, е довело до заличаване на спомените в съзнанието на свидетелите на обвинението. Така, по спорни въпроси свързани с поведението на подсъдимия и неговата вина, като тези относно това, той ли е извадил парите от джоба си, искал ли е от митническите служители да му съдействат за да декларира носените пари, къде е станала срещата между него и митническите инспектори – във или извън зеления коридор, св. Р. дава уклончиви отговори или че не си спомня, а на досъдебното производство не е питан по тези въпроси. Освен това, в нито един момент от съдебното развитие на процеса представителят на обвинението не е поискал нови доказателства, нито е правил искания за повторен разпит на някои от свидетелите. Наистина, процесуалният закон предоставя на инстанциите по фактите правомощието да действат и по свои почин, но във всички случаи определящ е принципът, че тежестта на доказване е върху прокурора, а не върху съда. Последният е само арбитър по фактически и правни спорове, а не е орган по разкриване на престъпленията и разобличаване на виновните лица. При проверката по делото се установи, че е неоснователна тезата на обвинението поддържана в протеста, че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил обжалвания съдебен акт, относно вината на подсъдимия К.. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 от НПК и на разпоредбата на чл. 107 ал. 3 от НПК, която изисква съдът и разследващите органи да събират и обсъждат както обвинителните така и защитните доказателства, съставът на Софийски градски съд е постановил решението си за липса на субективна страна при осъществяване на деянието, на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Установено е, че на аерогара София не са създадени условия, които да обезпечат знанието на задължението за деклариране или на условия за такова. Указателните табели са разположени там където се намират лентите за багаж и не могат да бъдат видяни от тези пътници, който се движат само с ръчен багаж и не ползват тези ленти. Освен това, ако се изходи от редакцията на нормата от цитираната в бланкетния текст по чл. 251 НК наредба № 30/1999 година на БНБ, за износ и внос на левове и чуждестранна валута в наличност, благородни метали и скъпоценни камъни издадена от Министъра на финансите и БНБ, митническите служители би следвало да осъществяват контрол на пътниците преминали „зелен коридор”. В случая от всички доказателствени средства – както обвинителни, така и защитни /обясненията на подсъдимия/ се установява, че въпреки „Г” – образната форма на коридора, митническите служители, /повече на брой отколкото в червени коридор/ са видими за пътниците и естествено привличат с униформите си неориентираните от тях, за да получат информация. Дори и да е навлязъл в зеления коридор, поради липса на друг видим митнически служител, подсъдимият не е осъществил състава на престъплението за което е обвинен. То се извършва чрез бездействие, неизпълнение на задължение за писмено деклариране и правилно въззивният съд е акцентирал на това, че до преминаването на зеления коридор, пътникът във всеки един момент би могъл да получи информация, включително и за това къде се намират бланките за писмени декларации и да изпълни задължението си. Ето защо, правилно проверяваният съд е заключил, че докато е бил на територията на митницата, въпросът дали подсъдимият е щял да упражни задължението си за деклариране или не, е в сферата на предположенията. Именно поради това, въззивният съд е приел, че обвинението не може да обоснове прекия умисъл, който се изисква от закона за извършване на престъплението по чл. 251 ал. 1 от НК. При наличието на отрицателен отговор на един от въпросите, визирани в разпоредбата на чл. 301 ал. 1, т. 1 от НПК, съдът е бил длъжен да постанови оправдателна присъда. Настоящият състав намира, че решението на предишната инстанция, с което е отхвърлена тезата на обвинението, че деянието е извършено виновно от подсъдимия, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение. Затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивната присъда, с която подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по обвинението в престъпление по чл. 251 ал. 1 от НК, с всички правни последици от това за предмета на престъплението. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА нова присъда от 30.09.2011 година, постановена по в н о х д № 2786/2011 година по описа на Софийски градски съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: