Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 67        София, 06,07, 2010 год.     ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия,   І т.о.    в публичното заседание на десети май през две хиляди и десета година в състав:                                                Председател:  Таня Райковска                                                       Членове:   Дария Проданова                                                                         Тотка Калчева   като изслуша докладваното  от съдията  Проданова т.д. № 898       по описа  за 2009  год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. Д. С. срещу Решение № 143 от 14.07.2009 год. по т.д. № 278/2009 год. на Варненския апелативен съд с което е оставено в сила решението от 12.02.2009 год. по т.д. № 97/2008 год. на Силистренския окръжен съд в обжалваната му част. С нея е бил отхвърлен предявеният от С. срещу "Т Т. ;Е. иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за сумата над 16000 лв. и до предявения размер от 29727 лв. В касационната жалба на С. са изложени доводи за необоснованост на въззивния акт – чл.281 т.3 ГПК. Ответникът по касация „Т”Е. не изразява становище. Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: Какви са правомощията на съда при преценка относно доказаността на фактите и обстоятелствата в случаите, когато ответникът е пропуснал срока по чл.133 ГПК за извършване на процесуалните действия, изброени в него. Като взе предвид становищата на страните на основание чл.290 ал.2 ГПК и извърши проверка по законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на І т.о. приема следното: Жалбата е неоснователна. Предявен е иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за сумата 29727 лв. Искът на В. С. се основава на твърдението, че по силата на договор за поръчка е възложила на "Т Т. ;Е. да сключи от свое име, но за нейна сметка договор за лизинг на товарен автомобил с третото неучастващо л. "ТС- Л. А. ;ООД. Владението върху автомобила било предоставено на нея, а тя от своя страна го отдала под наем на трето лице. Тъй като ответникът оспорил собствеността и върху автомобила и отнел владението и върху него, С. е предявила иск за връщане на платените по договора за лизинг (в изпълнение на договора за поръчка) суми. Първоинстанционният съд е приел за доказано плащането на 16000 лв., доколкото същите са преведени по банков път при сключването на договора за лизинг. Приел е за недоказано плащането на 12 лизингови вноски по 1000 лв. със средства на ищцата, доколкото съставените от нея 12 бр. РКО не установяват постъпването на сумите в патримониума на ответника или на лизингодателя. До същия извод е стигнал и сезираният с жалбата на С. въззивен съд. Счел е за неоснователно твърдението на ответника за допуснато нарушение на процесуалния закон – чл.133 ГПК. Становището на настоящия с. по обуславящия въпрос, а именно, че липсва нарушение на ограничението на чл.133 ГПК относно доказаността на фактите и обстоятелствата произтича от следното: Исковата молба е депозирана на 25.07.2008 год. т.е. при действието на ГПК-2007 год. Ответникът не е подал писмен отговор, не е направил възражения, не е представил доказателства. С разпореждането по чл.140 ГПК от 23.10.2008 год. първоинстанционният съд е констатирал това обстоятелство и е посочил, че „Т”Е. „не е упражнил правата си по чл.211, 212 и 219, поради което той ги е преклудирал. В молба от 25.11.2008 год. проц.представител на ответника е посочил, че доверителят му не е получил препис от ИМ и доказателствата. Твърдението му в І-то с.з. по делото е било, че е не е имало залепване – чл.47 ГПК, въпреки отбелязването на връчителя. Съдът е проверил това твърдение, като в следващото с.з. е разпитан призовкаря. В ІІІ-то с.з. от ищцовата страна били са представени писмени доказателства – РКО, които са били оспорени от ответника. Както бе посочено по-горе, именно сумите по 12-те РКО формират отхвърлената част на иска, която е предмет на въззивно и касационно обжалване. Оттук и спорът по приложимостта на чл.133 ГПК относно доказаността на фактите и обстоятелствата, въведени от ищеца. Преди всичко, правилна е преценката на Варненския апелативен съд, че последиците от неподаването на писмен отговор не следва да бъдат приравнявани с признание на иска или на фактите по спора. Тезата на касатора се дължи на прекалено буквалното тълкуване на чл.133 вр.чл.131 ал.2 т.3-5 ГПК. Ако би била възприета тезата му, в този случай би се обезсмислила разпоредбата на чл.146 ал.3 вр.ал.1 т.3-5 ГПК, а и по-нататъшните процесуални действия. Едва след доклада по чл.146 ГПК се считат очертани параметрите на спора. Не следва законът да бъде тълкуван в смисъл, че неподаването на писмен отговор по чл.131 ГПК преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства вкл. по тяхната относимост. Както правилно е посочил съставът на ВнАС, липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен, или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154 ал.1 ГПК. Ще следва да се отбележи и това, че не може да бъде поставен знак на равенство пред различните хипотези на чл.133 ГПК. Т.е. пропускането на възможността да се направи възражение за придобивна или погасителна давност да се приравни към ограничение за становище по основателността на иска. В конкретния случай, разходните касови ордери (РКО), материализиращи спорното вземане не са били представени с исковата молба, а по-късно т.е. при хипотезата на чл.147 ГПК, поради което по отношение на тях ограничението по чл.133 вр.чл.131 ГПК не се простира. Ответникът е упражнил правото си на оспорване по отношение на тях, като всъщност тезата му е за тяхната неотносимост към спора, доколкото нямат връзка със спорното правоотношение. Обосновано и законосъобразно е становището на състава на ВнАС, че РКО не доказват твърдяните плащания от ищцата към ответното дружество. Те сочат предаването на суми от ищцата на трети неучастващи лица за погасяване на лизингови вноски към „Т”Е. , но обстоятелството, че тези трети лица действително са предали сумите в патримониума на дружеството или на лизингодателя е останало недоказано. Решението на Варненския апелативен съд е обосновано и законосъобразно и ще следва да бъде оставено в сила. Доказателства за направени по делото разноски пред настоящата инстанция от „Т”Е. не са представени, такива не са претендирани и поради това не се присъждат. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ в сила Решение № 143 от 14.07.2009 год. по т.д. № 278/2009 год. на Варненския апелативен съд. Решението е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.