РЕШЕНИЕ
№ 16
гр.
София 24 февруари 2009г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето
наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети януари, две хиляди и
девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЦВЕТИНКА
ПАШКУНОВА
при секретар ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора СТЕФКА БУМБАЛОВА изслуша
докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА н.д№652/08 год.
Делото е образувано по искане от защитата на осъдения М. В. М., адвокат Р от САК, ЗА ВЪЗОБНОВЯВАНЕ на производството по внохд№3120/05 год. по описа на Пловдивския окръжен съд, по което с въззивно решение №356/07.04.06 год. е потвърдена присъда №123/20.09.05 год. по нохд№134/05 год. на РС гр. А..
С присъда №123/20.09.05 год. по нохд№134/05 год. на РС гр. А. подсъдимия М. В. М. е признат за виновен в това , че на 24.10.2004 год. в гр. А., противозаконно е попречил на орган на властта да изпълни задълженията си- като не е спрял на знак, подаден му за спиране със “стоп-палка”, за извършване на проверка от полицейски служители, поради което и на основание чл.270, ал.1 и вр. с чл.54 НК е осъден на три месеца лишаване от свобода при първоначален режим на изтърпяване наказанието “лек”. С въззивно решение №356/07.04.06 год. по внохд№3120/05 год. на Пловдивския окръжен съд присъдата е потвърдена.
Правното основание в искането е по чл.422, ал.1,т.5,вр. с чл.348, ал.1,т.3 НПК с доводи, че наказанието наложено на осъдения М. е явно несправедливо. Освен, че деянието му не разкрива достатъчно висока степен на обществена опасност, която да обуслови ефективното осъждане на искателя, неотчетени от инстанционните съдилища са останали и редица смекчаващи вината му обстоятелства: млада възраст, трудово ангажиран, семейно положение- женен с две деца, със задължения за издръжка към тях.
В съдебно заседание, осъденото лице и неговият упълномощен защитник не се явяват , редовно призовани. Съдът на основание чл.426, вр. с чл.351,ал.3 НПК , преди даване ход на делото , прие и допълнение към искането за възобновяване, в което се изтъкват следните доводи: преценката за степента на обществена опасност на деянието и накърнените от деянието обществени отношения и разпространеността на деянието, не следва да се ценят като отегчаващи вината на осъдения обстоятелства, тъй като тези фактори са предвидени веднъж при криминализацията на деянието в състава на престъплението и не е допустимо, втори път, да се обсъждат и при индивидуализацията на наказанието. Това означава, че когато едно деяние разкрива висока степен на обществена опасност и поради това е инкриминирано в особената част на НК, поради качеството на деянието, да се индивидуализира и отговорността на дееца още веднъж в негова тежест. Неоснователно е оценено и , че поведението на осъдения е било демонстративно , което е включено в начина на извършване на инкриминираното деяние. Неправилно са ценени и “предишните осъждания” на М. , едното от които е във вр. чл.78а НК, а по останалите две осъждания, са му наложени глоби. Следователно по делото няма формални печки наказанието му да се отложи за изпълнение по чл.66 НК. По делото липсват каквито и да било вредни последици от деянието, както и доказателства за отрицателни характеристични данни. Иска се на основание чл.425,ал.1,т.3 НПК да се измени присъдата, в интерес на осъдения, като се приложи чл.66, ал.1 НК относно отлагане изпълнението на наложеното му наказание лишаване от свобода.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на депозираното искане, като заявява че от данните по делото няма място за прилагане на чл.55 НК и чл.66 НК, тъй като при индивидуализацията на наказанието му законосъобразно са отчетени предишните осъждания на М.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искането е допустимо, тъй като е подадено в срока предвиден в чл.420 НПК, спрямо влязъл в сила съдебен акт от кръга на подлежащите за възобновяване, който не е бил проверен по касационен ред.
РАЗГЛЕДАНО ПО СЪЩЕСТВО, искането е ОСНОВАТЕЛНО.
При проверката на данните по делото очертаващи степента на обществена опасност на деянието и дееца, както първостепенният , така и контролиращият го съд, неправилно са приели, че са високи степента на обществена опасност на извършеното и личността на осъдения М. по чл.270,ал.1 НК. Тези констатации са довели и до неправилен извод за неприложимост на института на отлагане изпълнението на наказанието, при наличието на формалните предпоставки за това.
В чл.56 НК ясно е регламентирано кои са обстоятелствата, които съдът не взима предвид при индивидуализацията на наказанието за извършено престъпление. В поставените на разглеждане атакувани съдебни актове, и двете съдебни инстанции са допуснали нарушение на закона при индивидуализацията на наказанието на осъдения М. С това са допринесли и за неговата явна несправедливост, поради липсата на оценка за приложимостта на чл.66, ал.1 НК и като краен резултат декларативното отхвърляне института на условното осъждане.
В обективната страна на състава на престъплението, за което осъденият е признат за виновен, по чл.270, ал.1 НК, е предвидена формата на изпълнението на деянието като “противозаконно пречене” на органа на властта да изпълни задълженията си . Начинът на извършване деянието може да бъде изразен в различни фактически форми поначало на активно на препятстване от дееца на органа на властта да изпълни задълженията си. В случая изпълнението на деянието се е изразило в неспирането на М. на подаденият му със стоп-палка знак за спиране, с цел рутинна проверка на водача на МПС. Вместо , при индивидуализацията на наказанието съдилищата да обсъдят установените фактически данни от доказателствата по делото за конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца, с оглед начина на неговото фактическо извършване от дееца, като например в случая за проведената гонитба –преследване на водача от патрулната кола на КАТ, двукратното подаване сигнала за спиране и съответно неизпълнението му от М. ,който увеличил скоростта на МПС-то , вместо да спре, довело до принудителното му спиране от контролните органи за извършване проверката, съдилищата са декларирали извода си за завишената му степен на обществена опасност, без обсъждане на определящите я фактически данни. Несъмнено конкретното деяние притежава характеристиката на такава обществена опасност, която по степен е по-висока от тази на аналогичното деяние по ЗДвП ,и тъкмо заради това е престъпно. Съдебна практика на ВКС/ВС/ е разграничила престъплението по чл. 270 НК от аналогичното му по деяние - административно нарушение по ЗДвП, в степента на обществената им опасност. С изразите "противозаконно пречене на орган на властта", употребен в чл. 270 НК, и "отказът да бъде извършена проверка" на водача “за .... установяване на...”, по чл. 174, ал.3 от ЗДвП /Изм. и доп. - ДВ, бр. 43 от 2002 г., изм., бр. 51 от 2007 г./ , законодателят е подчертал по-високата степен на обществена опасност на първото деяние в сравнение с второто. Законодателят е подчертал по-ниската обществена опасност на адм. нарушенията по ЗДвП с израза в чл.174 ЗдвП, "който откаже да му бъде извършена проверка", от обективния състав на престъплението по чл.270 НК, който изисква поначало активно действие, изразено в препятстване на проверка в "противозаконно пречене на органа на властта” да изпълни задълженията си. Следователно съдилищата в изводите си само са установили, че деянието е престъпно от обективна страна, защото съдържа признаците на престъплението, единият от които е и обществената му опасност, измерима с увреждащо или застрашаващо от увреждане действие на защитените обществени отношения. Но признаците на престъплението/ спр.чл.9, ал.1 НК/, какъвто е обществената му опасност, са предвидени в съставите на Особената час на НК , а в случая и в състава на чл.270 НК, и не следва да се ценят и при определяне на степента на вината на подсъдимия.
В тази насока, изводите ,които са направили съдебните инстанции при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия М, са неправилни, защото са отчели “високата степен на обществена опасност на деянието, с оглед обществените отношения, които то засяга”, т.е. признаците , които обуславят престъпния му характер, но не и конкретната му степен на обществена опасност/спр. стр.2-ра ,абз. Последен, от мотивите към присъдата/ . На второ място съдилищата са декларирали неправилния извод за “липсата на смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, поради лоши характеристични данни и множество нарушения по ЗДвП” , който не намира подкрепа при цялостната оценка на данните по делото за личността на подсъдимия.
При индивидуализацията на наказанието, съдилищата е трябвало да изследват данните как и доколко органите на властта са били затруднени от дееца, за да се определи степента на противозаконното пречене от дееца спрямо органите на властта да изпълнят задължения си, която е единствено относима към индивидуализацията на отговорността на дееца. Тези въпроси обаче, не следва да са предмет на това производство, доколкото биха могли да засегнат правното положение на осъдения, което не може да се влошава в производството ,инициирано по негово искане.
Основателни са доводите на защитата в допълнението към искането , че съдилищата са подценили, а и необсъдили доказателствените източници, очертаващи личността дееца при извършване конкретното деяние. Данните обуславящи несъмнено смекчаващи вината обстоятелства като трудова ангажираност , семейното положение – женен с две деца, са игнорирани незаконосъобразно. При обсъждане възможността за прилагане на чл.66, ал.1 НК е подценен по значение факта, че подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, а са надценени като отегчаващи вината му, двете минали осъждания за нетежки престъпления , за които са наложени наказания глоба, както и административноправните последици от осъждането му с прилагане на чл.78а НК.
От установеното за съдимостта на М. на л.4-7 от досъдебното производство, М. е осъждан през 2001 год. по чл.144 НК на глоба 1000 лева, през 2002 год. е осъден по чл.206,ал.6, вр. с ал.1НК на глоба 200 лева, а през 2004 год. е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за деяние по чл.325 НК, вр. с чл.78а НК - глоба от 600 лева. До 2004 година е установено, че е наказван за нарушения по ЗДвП , за управление на МПС без свидетелство за правоуправление, след употреба на алкохол, при скорост над законоопределената, на глоби по административен ред.
Тези данни макар и да обуславят изводите, че осъденият е личност с противоправно поведение към момента на определяне отговорността му за инкриминираното деяние, то е поначало в сферата на административно-наказателната отговорност. Не е личност със завишена обществена опасност от такъв характер, който да налага изолирането му от обществото за постигане целите на наказателната репресия. Вън от това не са събрани по делото данни за преценка относно реабилитация по право по първото осъждане, предвид изпълнение на наказанието глоба и изтичане на срока по чл.86,ал.1,т.3 НК.
Наред с отсъствието на формални пречки за отлагане изпълнението на наказанието по реда на чл.66, ал.1 НК , могат да се направят и изводи, че целите на наказанието спрямо осъденото лице са постижими и без да бъде изолиран от обществото, предвид нетежките му противоправни прояви в миналото.
Ето защо, съдът намира искането за възобновяване на производството по делото за основателно, като съгласно чл.425,ал.1,т.3 НПК в интерес на осъдения, изменява въззивното решение само в частта относно наказанието , чието изпълнение съдът отлага за срок от три години. ВКС в този състав счита, че превантивната , предупредителна, превъзпитателна и поправяща роля на наказанието ще е по-ефективна за конкретния деец именно посредством института на отлагане изпълнението на наказанието, поради заплахата от възможността за реалното изтърпяване на отложеното наказание , в случай че М. извърши ново умишлено престъпление от общ характер в този срок, за което го очаква опасността да му бъде наложено наказание лишаване от свобода, което ще трябва да изтърпява едновременно и с отложеното наказание по тази присъда. Отлагането на изпълнението на наказанието, при всички случаи, ще го мотивира да спазва и правилата за движение по ЗДвП, на които е бил чест нарушител, до извършване на процесното деяние през 2004 год. .
Воден от тези мотиви и съгласно чл.425, ал.1,т.3 и вр. с чл.422,ал.1,т.5,вр. с чл.348, ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по внохд№3120/05 год. по описа на Пловдивския окръжен съд и ИЗМЕНЯВА въззивно решение №356/07.04.06 год., с което е потвърдена присъда №123/20.09.05 год. по нохд№134/05 год. на РС гр. А., САМО В ЧАСТТА ОТНОСНО НАКАЗАНИЕТО, НАЛОЖЕНО на ПОДСЪДИМИЯ М. В. М. за престъпление по чл.270, ал.1 , вр. с чл.54 НК, в размер на три месеца лишаване от свобода, като на основание чл.66, ал.1 НК ОТЛАГА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ТОВА НАКАЗАНИЕ, ЗА СРОК ОТ ТРИ ГОДИНИ, НАЧИНАЯ ОТ ВЛИЗАНЕ В СИЛА РЕШЕНИЕТО.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :